Книжен ъгъл

 

 

 Световноизвестната английска писателка, спечелила доверието на наследниците на Агата Кристи, отново създава изключително заплетена мистерия, която съдържа всички елементи на класическите истории на Първата дама на криминалния жанр.
19 декември. Еркюл Поаро и инспектор Едуард Кечпул са повикани да разследват убийството на мъж, извършено в малка болница в Норфолк.
Докато Поаро работи по случая, майката на Кечпул настоява той да остане в рушащото се имение край брега и да прекарат коледните празници заедно. Неин приятел скоро ще бъде приет в същата болница, а съпругата му е убедена, че той ще е следващата жертва на дебнещия убиец.
Легендарният Поаро има по-малко от седмица да разреши този кошмарен случай, за да предотврати нови убийства и да се върне у дома за Коледа. Но междувременно още някой, някой изключително безмилостен, има съвсем други планове за това как детективът да прекара празниците... Следва откъс.

ПРИСТИГАМЕ В МЪНБИ

Вятърът в Норфолк, когато пристигнахме вечерта, беше толкова силен, че можеше да събори човек на земята. Докато се борех с него, ми хрумна, че от сега нататък винаги ще смятам за аматьор лондонския му двойник. Веднага щом слязох от влака, от очите ми потекоха сълзи. Поаро избърса своите с носната си кърпа.
Стъпих здраво на твърдата земя. Нямах абсолютно никакво желание да бъда отвян в пейзаж като този. Нямаше почти нищо изправено, за което да се хванеш, само гола пустош с равнини и мирис на влажна пръст в радиус от няколко мили.
На гарата ни посрещнаха двама мъже, които се представиха като Робърт Осгуд и Феликс Роклиф. Роклиф, по-млад от Осгуд с трийсетина години, протегна ръка и рече:
– Мосю Поаро, инспектор Кечпул. Добре дошли в Мънби! Огромно удоволствие е да бъдете с нас на Коледа!
– Merci, mais...  ние възнамеряваме да си тръгнем много преди Коледа – поправи го Поаро.
– Много преди? – учуди се Роклиф. – Твърде сте закъснели за това. Днес е деветнайсети. Коледа е след няколко дни.
Начинът, по който говореше, беше далеч от елегантен. Човек имаше чувството, че между думите и зъбите му се води борба, без да очертава категоричен победител. Имаше слабо триъгълно лице и стоеше наклонен напред в поза, която внушаваше усещането, че всеки момент може да се катурне напред по нос на земята. Зеленият му шал, сплъстен на буци на някои места и раздърпан на други, стигаше до коленете му.
– Вече е Коледа – обяви майка ми.Казах ѝ, че мнението ѝ противоречи на християнския календар, а тя отвърна:
– Говоря за светския календар, Едуард. И Феликс имаше предвид него. Нима обвиняваш в ерес този образцов млад помощник-свещеник?
– Той изобщо не каза такова нещо – добронамерено отбеляза Роклиф. – Какъвто и да е календарът, изключително сме радостни да ви посрещнем. – Той се обърна към мен. – Сърцето ми се сгрява да се запозная с човек, който е готов да пътува толкова далеч в такова неблагоприятно време, за да прекара Коледа с майка си. Аз бих направил същото за моята скъпа покойна мама, Бог да я прости.
Мнозина биха го описали като традиционно хубав. Зъбите му не стърчаха, нито бяха твърде големи или неравно подредени, само че всяка дума, която изричаше, караше човек осезателно да усеща присъствието им.
Феликс Роклиф очевидно беше помощник-свещеникът, квартирант във Фрелингслоу Хаус. Той представи по-възрастния си придружител, доктор Робърт Осгуд – як мъж на шейсетина години, с къдрава коса с цвета на железни стружки и чело, малко по-високо от едната страна, отколкото от другата. Изглеждаше важен, почти величествен. Не носеше шапка и имайки предвид времето, това ме накара да се усъмня в здравия му разум и засили представата ми за него като статуя, неуязвима за природните стихии. Спомних си, че доктор Осгуд е лекарят на Арнолд Лориър и също квартирант в дома му.
Стори ми се странно, дори грубо, че тези двама господа са изпратени да ни посрещнат. Човек не изпраща гости да посрещнат други гости, въпреки че квартирантите не са гости в буквалния смисъл на думата. Доколкото си спомнях, всеки друг, който щеше да прекара Коледа във Фрелингслоу Хаус, с изключение на Осгуд и Роклиф, беше или Съртийс, или Лориър. Но какво знаех за господин и госпожа Съртийс? Те не бяха квартиранти. Бяха гости, макар и не в традиционния смисъл. Имаше нещо около тях...
Искаше ми се да бях слушал по-внимателно многословните описания на майка ми на всички, когато тя за пръв път ми разказа за тях. Колко наивен съм бил да мисля, че никога няма да срещна някого от тях. Бях сигурен, че майка ми каза, че семейство Съртийс са възрастна двойка и родители на... някой друг в къщата? Или пък госпожа Инид Съртийс беше сестра на Вивиън Лориър и балдъза на умиращия Арнолд? Някъде в картината имаше две сестри, които някога са били най-добри приятелки, но сега се ненавиждаха.
Бях го отлагал колкото мога по-дълго, но дойде време да се усмихна, да се ръкувам с Осгуд и Роклиф и да се държа добре, както изисква учтивостта. Това ми костваше известни усилия. Съзнавах, че тези двама мъже не са ми сторили нищо лошо, но пак ги възприемах като съучастници похитители. И забележката на Роклиф, че съм пропътувал голямо разстояние, за да прекарам Коледа с майка си, ме подразни. Бях тук, защото Поаро си беше поставил задачата да разкрие убийството на Стенли Нивън, и това беше единствената причина. Да му помагам в работата беше най-голямата чест в живота ми. Денят, в който да му откажа помощта си, никога нямаше да дойде, с каквито и трудности да е свързана тя. Коледа с майка ми, което изобщо не беше причината за посещението ми в Норфолк, беше неприятен страничен ефект, който бях готов да изтърпя, ако е необходимо, но все пак силно се надявах да избегна.
За мое огромно облекчение, когато се качихме в колата, никой не ми обърна внимание. Майка ми, която седеше между Поаро и мен, го атакува с повече факти, отколкото му беше необходимо да знае за село Мънби он Сий – кои къщи от поколения са на една и съща фамилия; кои дребни собственици са продали земя напоследък; кои улици са били удостоени за кратко с присъствието на хора, които звучаха като кралски особи, но за които не бях чувал.
В това време на тих глас Роклиф и доктор Осгуд обсъждаха Розалин от Шекспировата пиеса „Ромео и Жулиета“. Това, изглежда, беше продължение на разговор, който беше започнал, преди Поаро и аз да слезем от влака, иначе нямаше логика. Бях пропуснал първата част и втората беше неразбираема за мен. Розалин не беше ли първата любов на Ромео, онази, която той беше пуснал като тежък камък в минутата, в която беше видял Жулиета? Феликс Роклиф, изглежда, се опитваше да докаже точно това – че човек може да смени обекта на любовта си – въпреки че зъбите му правеха всичко възможно да осуетят усилията му.
Доктор Осгуд отговори, че Роклиф не разбира „как стават тези неща“ и че трябва да разговаря с някого на име отец Питър по този въпрос. Отец Питър явно беше значително по-възрастен и по-опитен от Роклиф. Представих си мъдър, стар енорийски свещеник със снежнобяла, развяна от вятъра коса и бяла брада с полепнала по нея втвърдена морска сол, който през свободното си време говори пред паството си за трагедиите на Шекспир.
И после ми хрумна въпросът – как са разбрали доктор Осгуд и Роклиф с кой влак ще пристигнем? Майка ми не се беше обаждала по телефона от първата си поява в гостната на Поаро досега. Имаше само едно обяснение – тя не се беше съмнявала, че ще изпълним заповедите ѝ. Беше най-вбесяващият човек, когото познавах.
В добавка към негодуванието ми, изпитвах леко безпокойство, с което трябваше да се боря, докато Роклиф караше по тесни, криволичещи пътища и вятър и дъжд блъскаха по стъклата на колата. Не можех да повдигна въпроса, докато се водеха другите два разговора, но ясно съзнавах, че Поаро не знае нищо за застрашения статут на Фрелингслоу Хаус, а трябваше да му кажа. Той със сигурност щеше да иска да знае, че ще прекараме нощта в къща, която скоро ще рухне в морето.
Доктор Осгуд се обърна на седалката и каза на Поаро:
– Госпожа Кечпул ни увери, че вие ще разкриете убийството на Стенли Нивън, той като полицията не можа да го направи.
– О, моля ви, наричайте ме Синтия, докторе – рече майка ми. – Непрекъснато ви го напомням, а вие все забравяте.
– Ще направя всичко по силите си да реша проблема, мосю. Вероятно сте чували, че силите ми са на най-високо ниво на съвършенство.
– Чувал съм.
В гласа на Осгуд прозвуча едновременно неодобрение и подозрение. Няколко пъти се бях опитал да обясня на Поаро, че да изтъква толкова гласовито способностите си, не се приема добре от мнозина англичани. Ала докторът може би изобщо не се обиди от високото самочувствие на моя белгийски приятел, защото звучеше също толкова безучастно, когато говореше на Феликс Роклиф за отхвърлената от Ромео Розалин.
– Надявам се, че сте толкова талантлив детектив, колкото ни убеждават да мислим – каза той на Поаро. – Имам повече доверие на вас, отколкото на нашата местна полиция, но въпреки това... Опасявам се, че случаят няма да е лесен за решаване дори от най-гъвкавия ум.
– Защо мислите така? – попита Поаро.
– Само заради фактите по случая, които, ако не бяха твърдо установени, бих нарекъл невъзможни – отвърна Осгуд. – Стенли Нивън, жертвата на убийството, е бил в болничното си легло в самостоятелна стая в отделение шест. Видели са го жив в два часа. От този момент до два и двайсет аз стоях в коридора на отделението, разговарях с различни хора и мога със сигурност да ви кажа, че никой не е влизал или излизал от стаята му. После пък ту влизах, ту излизах от отделението, както и други лекари и медицински сестри.
Останах с чувството, че Осгуд си е повтарял тези факти много пъти, опитвайки се да намери логика в тях.
– Никой не е забелязал нищо нередно или подозрително – продължи той. – Не е бил видян никой, който не би трябвало да е там. Следователно е малко вероятно, дори невъзможно някой натрапник да е влязъл в стаята на господин Нивън, да го е убил и после отново да е излязъл през краткия период от време, в който трябва да се е случило всичко това. Инспектор Макъл е убеден, че убиецът е някой от семейството на Стенли Нивън, но не може да го докаже и аз мисля, че греши. Никой не е виждал членовете на семейството му в онзи ден. Лично се срещнах и с четиримата му близки, които инспектор Макъл подозира. Те са добри християни, обичаха много Стенли Нивън и дори не биха си помислили да убият него или някой друг. Между другото, това невинаги може да се каже за роднините на пациентите. И... трудно е да се обясни на онези, които не го познаваха, но господин Нивън беше очарователна компания и много внимателен към другите. Не мога да повярвам, че някой го е искал мъртъв, но явно е било така и не може да се направи нищо по въпроса – въздъхна лекарят.