Откъс: Анете Биерфелт кани в „Пътуващото кино на мистър Сайто“

Още един пленителен роман от авторката на „Когато животът ти изпрати хипопотам“

„Пътуващото кино на мистър Сайто“ (Колибри, превод Росица Цветанова) е одисеята на едно семейство и техните приятели, изпълнена с музиката на аржентинското танго, с ритъма на биещи сърца, с рибари с кехлибарени очи и с магическата атмосфера на киното, завладяла живота и съдбата на героите.
Новородено момиченце е оставено в кутия за обувки в манастир в Буенос Айрес. Сестрите го наричат Фабиола. Когато поотраства, Фабиола развива страст към красивите обувки, която запазва през целия си живот. Но още по-неудържима е страстта ѝ към тангото. И точно докато танцува танго с непознат младеж, зачева Кармелита. Майка и дъщеря потеглят към Европа в търсене на по-спокоен живот, но съдбата ги отвежда на остров в далечна Канада. Тук се настаняват в гостоприемния дом „Витлеем“, тук Кармелита се сприятелява завинаги с глухата Уна, тук изживява първата си любов и тук всяка година идва мистър Сайто със своето пътуващо кино. На това райско място океанът приижда на седем последователни вълни, а животът на Кармелита се разделя на седем вълнуващи периода, които завършват с голямата ѝ окончателна любов.
Преди да напише първия си роман, датската писателка Анете Биерфелт е известна в родината си като певица, авторка на текстове на песни и носителка на редица награди. Два пъти е номинирана за „Грами“. Не е тайна и интересът ѝ към изобразителното изкуство. През 2020 г. излиза дебютният ѝ роман „Когато животът ти изпрати хипопотам“ -  творба, написана на неповторим образен език и съчетала поетичното с екстравагантното. Тази книга я превръща не просто в изгряваща, а в ярка звезда на европейския литературен небосклон. „Пътуващото кино на мистър Сайто“ е вторият роман на Анете Биерфелт – любовна история, удостоена с датската награда за литература „Марта“. Следва откъс.

Зачената съм на дансинг в Буенос Айрес през 1927 година. За саундтрак послужило тангото на Карлос Гардел „Валенсия“, което онази година продънило тъпанчетата на цяла Аржентина. Ако човек познава майка ми, Фабиола Кордеро де Диос, не би било ни най-малко учудващо, че съм създадена точно така.
Впоследствие щяха да са необходими пътуване по море на север, сваляне от кораба край Нова Скотия и един особен масаж на скалпа, за да се изтръгне цялата информация от нея. Но строго погледнато, това с дансинга не изненада никого. Дори и мен. Още от малка си знаех, че Фабиола сама определя съдбата си. Че е лисица майка и познава всички изходи от бърлогата.Фабиола се пръкнала седемнайсет години преди това, през 1910 година, някъде в Сан Телмо, най-стария имигрантски квартал на Буенос Айрес. Тежала едва хиляда и осемстотин грама, понеже раждането започнало два месеца преди термина.
Няколко минути след като Фабиола зърнала белия свят, майка ѝ починала в резултат от раждането. Бащата се озовал в небрано лозе, нямал представа какво да прави и в пристъп на паника положил новородената си дъщеричка в кутия от обувки. Кутията била от чифт мъжки обувки от мека телешка кожа, шити на ръка – с тях той танцувал сватбен валс предходната година.
Застлал я с парцали и се вторачил с недоверие в крехкото създанийце. На света се появил един извънреден килограм и осемстотин, но мислите му били заети единствено с жената, която току-що бил загубил.
Когато шумът от бебешки плач се засилил, той грабнал кутията от обувки, изхвърчал на улицата и я оставил пред портата на манастира „Света Магдалена“. Върху листче бил надраскал няколко думи, с които обяснявал постъпката си, но без да се подпише. Най-отдолу написал Perdóname... Прости ми. Припряно мушнал бележката между парцалите и изчезнал в нощта.
На другата сутрин, когато петелът закукуригал, манастирският градинар отворил портата, за да изнесе боклука. За своя изненада съзрял някаква кутия върху стъпалото, а когато погледнал вътре, отвърнали му най-ясните очи на света с форма на полумесеци. Той внесъл внимателно кутията с бебето в кухнята, където я поела сестра Делфин. Тя я оставила до кахлената печка и до обед всички в манастира знаели, че е пристигнало малко момиченце.
Очевидно никоя от монахините не разполагала с кърма, пък и се броели на пръсти онези, които вярвали, че микроскопичното същество в кутията от обувки ще оцелее. Както обаче е известно, премеждията пораждат сила и момиченцето изненадало всички.
Приорисата, която била родом от Италия и избрана от папа Пий X, нарекла бебето Фабиола, което ще рече бобче. Тъй като момиченцето си нямало родители, монахините го закичили като с панделка на надеждата с фамилията Cordero de Dios... Божие агънце. Сега вече можели да запишат агънцето в църковния регистър и Фабиола встъпила в редиците на живите същества, над които Бог трябва да бди.

Тъй като Фабиола била такова миньонче, сестрите от „Света Магдалена“ не вярвали момиченцето да се издължи повече от граховите насаждения в градината. Само че манастирската коза не пестяла млякото си, та майка ми растяла и ставала все по-силна. Кутията била изходната ѝ точка на този свят и слабото ухание на бащините обувки от телешка кожа вдъхвало на детето чувство за сигурност.
Един ден приорисата помолила Дева Мария за знак. Можел ли манастирът да задържи малкото момиченце, или трябвало да го изпратят при истинско семейство?
Същата вечер, по време на вечерната молитва, черен гарван влетял в манастира и кацнал чак горе на високото, под сводовете. Дълго стоял там, пощел лъскавите си криле и зорко държал под око монахините. Ако приорисата се е надявала Мадоната да ѝ изпрати прелестен имелов дрозд, поен при това, в момент когато всички птички били изпозаспали, тя трябва да е останала разочарована.
И все пак налага се човек да приема знаците, които му пращат. Ако ще и да е гарван. Приорисата решила, че желанието на Дева Мария е детето да остане.

И така, Фабиола растяла в Божия дом. Точно както и монахините, тя се хранела с манастирските зеленчуци, с кокоши яйца и със сладкото черно грозде, което растяло по баирите около старите сгради. Докато испански, руски и италиански имигранти се борели за място в гетата, Фабиола била въведена в милосърдието на Дева Мария от вътрешната страна на зидовете. Осемте ежедневни молитви в манастира следвали ритъма на денонощието и сами по себе си представлявали истинска красива музика. Монахините от „Света Магдалена“ идвали от цял свят и когато не се молели и не пеели, преподавали на момичето италиански, френски и английски.

Когато Фабиола най-после изпълзяла от своята кутия от обувки, никак не я свъртало на едно място. Приорисата се надявала Божието агънце да сведе покорно главица и да посвети живота си на Исус в манастира, но не би. На момиченцето му било дошло до гуша да стои залостено.
На четиринайсет години Фабиола се превърнала в тъмноок кол за боб с много високи скули. С хилавка снага, но с две изненадващо дълги стъбла, за които било фасулска работа да прескочат манастирската порта и да поемат към река Ла Плата.
Там гъмжало от барове, бордеи и зали за танци. Фабиола се настанявала на някоя пейка под виолетовите цветове на жакарандата, седяла си и си тананикала, заплесвала се по минувачите и се заглеждала запленена в събитията, случващи се близо до земята.
А там ѝ се явявало от всичко по малко. Охлюв, поел към Испания, нечетливо изписана пощенска картичка с екзотична марка, ключ, който някой бил изгубил на мокрия речен бряг. Дали е бил изхвърлен в пристъп на гняв? Или изпуснат от разсеяност?
Междувременно Фабиола успяла да събере и немалко клетви и проклятия, изхвърлени в канавката незнайно от кого. Mierda, puta madre, imbécil, qué boludo и още по-лоши.