Книжен ъгъл

Срещи с над 60 незабравими личности от историята до днес

От бестселъровите сатирични романи като „У майкини“, „Бай Тошо“ и „Певицата взема властта“ през обичаните от хиляди български деца приказни истории „Тони и Гари обикалят света“ и „Приказно пътешествие“ до най-новото издание на емоционалния сборник „Очила и нови разкази“ Иво Сиромахов продължава да доказва, че не се страхува да твори в нови жанрове.
Сега журналистът, телевизионен водещ, сценарист и писател изненадва читателите си с може би най-личната си книга до момента – документалния сборник „Моите вдъхновители“, в който са поместени над 60 текста за някои от най-бележитите българи от миналото до днес.
Всяка глава от книгата разказва за по една личност, оставила дълбока следа в съзнанието на Иво Сиромахов, оформила го като човек и вдъхновила творчеството му.  По страниците на „Моите вдъхновители“  (Сиела) оживява споменът за велики българи от нашата история като Васил Левски и Христо Ботев, незабравими поети и писатели като Пейо Яворов, Виктор Пасков и Валери Петров, спортисти като Гунди и още десетки учители, артисти, лекари, благотворители.
Изплетена с много любов, отдаденост и почит, „Моите вдъхновители“ отключва вратата към мащабна галерия от личности, източник за вдъхновение на всеки българин.
Разгръщайки някои от по-непознатите страници на историята ни, Иво Сиромахов ни среща с велики личности като:

• първата българска дипломирана лекарка Тота Венкова;
• българския офицер и герой от войните за национално обединение Борис Дрангов;
• четиримата книжари, които жертват живота си за българската свобода, в чиято чест са издигнати скулптурите на четирите лъва на Лъвов мост;
• антикомунистическото движение на горяните – първото и най-масово в цяла Източна Европа.

Лирична и топла, възторжена и смирена, книгата на Иво Сиромахов е настолна енциклопедия за българската памет и гордост, противовес на шумното и фалшиво родолюбие. Напомняне, че добрият пример е навсякъде около нас. И че човек е сбор от личностите, които е срещнал през живота си – до някои се е докоснал лично, а до други –  косвено чрез примера, духа и героичните им постъпки.

„Тези истории са дълбоко лични. С тази книга реших да ги направя публични, воден от плахата надежда, че някои читатели вероятно също са били вдъхновени от подобни личности. И че оглеждайки се в тях, може да открият доброто, заради което си заслужава да живеем. Или ще се сетят за свои истории, свързани с хората, за които разказвам. Или пък просто ще научат нещо за личности, които според мен не бива да забравяме.“ Следва откъс.

 

Трудно ми е да мисля за Чочо Попйорданов в минало време. За мен той е жив.
Постоянно чувам шумния му гърлен смях и дрезгавия му глас. Постоянно виждам големите му вечно учудени очи, с които детински се удивляваше на света.
Виждам го как върви забързан по улицата и внезапно се заковава на място. Остава неподвижен няколко секунди, след което се обръща и поема в друга посока. Винаги бързаше – от една роля към друга, от една любов към друга, от една идея към друга. Оказа се, че всъщност е бързал към смъртта.
Беше много добър човек и всеотдаен приятел. В голямото му сърце имаше място за много хора и всички те го чувстваха близък.
Някои хора го наричат „бунтар“, но това не е съвсем вярно. Чочо просто беше човек с изострено чувство за справедливост. Винаги защитаваше по-слабите, винаги негодуваше срещу неправдите. Ако в нашето общество да си справедлив означава да си бунтар – тежко ни.
Спомням си как се зае да ме подготви за актьорския изпит в НАТФИЗ. Бях си научил монолога, баснята и стихотворението и се опитвах да му ги кажа, но никога не успявах да стигна до края, защо¬то Чочо винаги правеше някаква остроумна вметка и аз се заливах от смях. Имаше страхотно чувство за хумор.
Беше блестящ актьор, който направи много силни роли в киното и театъра. Изключително силен беше както в комедийните, така и в драматичните роли. Разтърсваща беше ролята му на Лаки във фил¬ма „Екзитус“ на Красимир Крумов – Грец. Не съм подозирал, че в душата на Чочо има такива тъмни дълбини.
В театъра беше винаги различен, винаги изненадващ. В ролята на Македонски в „Хъшове“ беше вдъхновяващ. Като Шенън в „Нощта на игуаната“ от Тенеси Уилямс показа колко е раним и чуплив.
Няма да забравя ролята му на Питър Пан в спектакъла на Боби Чакринов. Децата в публика¬та пищяха от щастие. Имаше един момент, в който Питър Пан и Уенди политат над града. Боби Чакринов беше вързал актьорите за едни бънджи въжета, които ги вдигаха над сцената, и те наистина летяха над сцената. Така съм запомнил Чочо – като едно летящо момче, което носи в сърцето си огромната радост от живота.
Емоциите му бяха много по-силни, отколкото тялото му можеше да понесе. В крайна сметка те го взривиха.
Но смъртта не може да е краят. Тя е непотвърден слух, както казва Кустурица.
За мен Чочо е жив и аз го пазя в съзнанието си. Знам, че е оставил добри следи в душите на много хора.
А това е единственото, заради което си заслужава да се живее.