Книжен ъгъл

Два тома с мемоарна проза, непубликувани стихове, мисли, наблюдения и философски есета на Георги Борисов, белязали неговия път в продължение на половин век поднася „Колибри“. Внушителен по обем и времеви обхват литературен труд, който авторът е нарекъл „Моите истории“, а някои биха го определили като своеобразен „дневник на писателя“.

„Моите истории (1973-2023), том I“. Сред разделите в този том особено любопитен е първият - и като форма, и като тематика - защото препраща към Далчевите „Фрагменти“ и представлява ценен принос с „опитите“ на поета да разгадае същността на поезията и творческия процес, многоликите маски на битието и холограмите на словото, безкрайните възможности и измамната нищета на българската рима.

Богатството от мисли и впечатления и нахвърляните под влияние на моментното вълнение стихове, предназначени единствено за личния бележник и незаслужено пренебрегвани от поета като недовършени или недостатъчно „добри“, пръснатите в движение образи и сюжети, спонтанното и метафорично възприятие на света и природата в тази книга са златно находище за всеки ценител на изкуството и литературен изследовател – а защо не и за неизбежните в такива случаи „литературни джебчии“, както ги нарича Кирил Христов в своите дневници.

„Моите истории (1973-2023), том II“. Малцина са днес у нас служителите на Словото, които съумяват да устоят на суетата и да не се отклонят от пътя, по който ги е повел талантът. А на този път, ако останеш верен на природата си и безучастен към изкушенията на времето, ще срещнеш и разпознаеш хората, които са твои събратя по кръв, ум и перо.
Кои са те в този втори том от „Моите истории“ на Георги Борисов?
Константин Павлов, Борис Христов, Радой Ралин, Йордан Радичков, Петър Увалиев, Миряна Башева, Вера Мутафчиева, Никола Радев, Алек Попов и Деян Енев, Севда Севан, Божана Апостолова, Красимир Дамянов и Влади Киров, Кирил Кадийски и Георги Господинов, Румен Леонидов, Светлин Русев и Георги Чапкънов, Юлия Огнянова, Катя Паскалева и Иван Росенов, Пламен Масларов и Стефан Димитров, Георги Трифонов, Руси Чанев, Павел Васев и Ал. Морфов, съпругата на Георги Марков – Анабел, и братовчед му Любен, дъщерята на Албер Камю – Катрин, легендарният правозащитник Владимир Буковски, нобеловият лауреат Томас Транстрьомер, американските поети Роланд Флинт и Джон Балабан, руските писатели Юз Алешковски, Виктор Ерофеев, Евгений Попов, Пригов, Лимонов, Владимир Шаров, Анатолий Корольов, Михаил Шишкин.
И след цялата тази необикновена галерия от образи и характери – широко отворените врати към един богат на пътешествия, срещи и приключения живот в последния раздел на този том, озаглавен „Минах много земя“: от големите европейски столици до пясъците на Сахара и Мексиканския залив. Природа и история, бит и нрави, улични сценки, музеи и театрални представления – какъв шеметен калейдоскоп от многоцветни изображения, през който всеки може да види онова, което търси. Художественото оформление е дело на Кирил Златков.
Георги Борисов (р. 1950 г.) – поет и преводач, дългогодишен редактор и издател на легендарното списание „Факел“, е една от открояващите се фигури в съвременната българска литература. Основател и директор на издателствата „Факел“ и „Факел експрес”, главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“ (2009–2016), той е автор на единайсет поетични книги, както и на есеистичните сборници „Откаченият вагон“, отличен с първа награда за хуманитаристика на „Портал Култура“ (2002) „заради неговата „немерена реч“, която разширява пределите на българската словесност“, и на „Хиатус. До пъпа на земята и обратно“ (в съавторство с Анатолий Корольов). Превежда руски, френски и английски поети. Носител е на множество литературни отличия, сред които „Владимир Башев“ за първа стихосбирка, националните награди „Иван Николов“ и „Никола Фурнаджиев“, „Орфеев венец“ „за изключително високи постижения в съвременната българска поезия“, Голямата награда „Перото“ за „цялостен принос към българския литературен контекст“.
Премиерата на двутомното издание „Моите истории“ ще се състои на 21 ноември от 18:30 ч. в Софийска градска художествена галерия. Следва откъс.

 

ПРЕДВАРИТЕЛЕН ПОСЛЕПИС
 

Попитах мой приятел, философ, какво пише. „Нищо – отговори. – Аз съм умрял.“
Бяхме на маса. Изгледах го продължително и той поясни:
„Човек трябва да пише така, все едно го няма. Да не мисли въобще дали ще го публикуват, кой ще го чете, какви пари и награди ще получи. Все едно, че е умрял.“
„Аз отдавна съм мъртвец тогава! – възкликнах. – Наздраве!“
 
Имах предвид точно тия страници, които сега вадя на бял свят. Какво представляват – и аз не знам: прашец от пеперуда, която вече не лети, камъчета от мозайка в пясъчен часовник, отпечатъци от стъпки по тавана, буци глина, покрити с мокра кърпа … Никога не съм смятал да ги публикувам. Водел съм ги в движение, на ръка и на един дъх, без да трия, зачерквам или добавям отделни думи, без да ги препрочитам и поправям. Ей така, за отскок – както загрява и тича на място юношата, преди да се засили и литне над летвата; както има нужда да се поразтъпче след продължително седене и четене на чужди ръкописи книжният роб. Или просто за да поддържам форма, по-точно, за да придам форма на хаоса в мен; да се надвеся над собственото си отражение между капките в кладенеца, преди изтегля кофата с вода. Не са нито поетичен, нито някакъв вид дневник, макар и да наподобяват такъв, нито спомени и опити за портрети, есеистична и документална проза, бегъл пътепис, афористични изречения, свидетелства, самопризнания...
 
Времето, през което мина по-голямата част от живота ми, не беше от най-добрите. Беше време на съпротива – вътрешна, глуха; една непрекъсната глуха защита, която хем ни каляваше тихомълком и обединяваше, хем изсмукваше силите и разболяваше неизлечимо. Не че сега е особено весело, но поне можеш да крещиш и да си чешеш езика колкото искаш. Нищо, че няма кой да те чуе, а ако има, ще ти припомни старите времена, когато за да не лъжем (най-безсрамно), трябваше да мълчим (най-позорно), да си крием денонощно мислите и замитаме следите…

Винаги съм изпитвал слабост към талантливите и съм вървял подире им като хипнотизиран – не само заради силата на техния дар божи, а и заради житейското им поведение, което попивах и възпроизвеждах за себе си чрез отделни редове или страници. Много предпазливо, разбира се, за да не издам точното им местонахождение, но пределно добросъвестно. С мъка на сърцето пропускам тук имена и крайно любопитни за широката публика (а и не само) подробности, друга част бях принуден да унищожа, както пожелаха самите герои и аз им го обещах, трета още няма как да публикувам, но съм оставил на съхранение в багажното отделение на Централна гара, което беше закрито преди три години, „защото било на загуба“.

Българският писател много рядко е бил в състояние да си осигури препитание с книгите, които пише. За разлика от събратята си в някои други страни и видове изкуства той никога не е следвал особено ревностно поучителната сентенция – nulla dies sine linea – и трудно би могъл да се нарече професионалист. За да се издържа и оцелее е трябвало да упражнява ред дейности, някои из областта на литературата, друг път – много далеч от нея. За таланта подобен начин на съществуване може и да е здравословен, но само на първо време; иначе е разрушителен. Имам предвид разпространената по времето на „народната власт“ у нас професия „редактор“ в многобройните вестници и издателства, които държавната машина произвеждаше, за да я обслужва. Аз бях редактор на стотици, да не кажа хиляди ръкописи, и то в продължение на десетки години, трийсет и три от които посветих на литературното списание „Факел“. За човек на словото трудът на редактора само създава илюзията за творчество – именно поради своята близост до него и усещането за съпричастност; иначе е просто тежък и неблагодарен занаят. Поезията изисква върховно напрежение, състояние на краен предел и подем, който граничи с пророческите гърчове на просветлението; наричаме го вдъхновение, но може да има и фатален завършък. Макар и да бях само на десет, когато съчиних първите си стихотворения, рядко съм имал щастието да ѝ се отдам изцяло – както е видно от датите на записките ми, правени най-вече по време на летните отпуски и зимни ваканции. Отдавал съм се на Словото – с пълното съзнание и вяра, че му служа и че такъв е моят кръст, че енергията, която влагам във всяка една негова дума, знак, отблясък не може да изчезне безследно, а някой ден ще се възвърне стократно.