Всеки ход е майсторски в трилъра „Държава в шах“ на Юхан Хьост

Нов норвежки автор в поредица „Северно сияние“ на „Ера“

След зрелищен взрив, пред норвежкия парламент се появява премиерът заключен в стъклена клетка. Похитителят предизвиква правителството и полицията на партия шах. Играта започва. Часовникът тиктака. Както и бомбата поставена около врата на премиера.

На всяка фигура от шахматната дъска отговаря популярна или влиятелна личност. Всеки път, когато престъпникът взима фигура, някой плаща с живота си. Но никой не знае кой на коя фигура съответства. Докато не стане твърде късно.

Често сравняват добрите криминални истории с игра на шах, а в „Държава в шах“ Юхан Хьост буквално поставя една емблематична победа на Магнус Карлсен в основата на динамичен и заплетен сюжет. 

В основата на този впечатляващ норвежки трилър стои митичната игра на Магнус Карлсен срещу китаеца Ван Ю в Румъния през 2010 г., която той открива с царски гамбит. Карлсен шокира целия шахматен свят с този непопулярен ход и категоричната си победа. Той играе с белите фигури. Същото прави и престъпникът в книгата.

За да разгърне партията, авторът Юхан Хьост се обръща към международния майстор по шах Атле Грьон. Той се впечатлява от идеята и преработва партията за романа, като следва оригиналната до дванадесетия ход, но се придържа към нея почти до самия край. И не, не е нужно да разбирате от шах, за да се насладите на този разкошен скандинавски трилър!

Юхан Хьост е рекламист и ръководи собствена рекламна агенция. Бивш състезател по кърлинг, той е четирикратен шампион на Норвегия. Хьост е роден в Дания, но се мести в Норвегия като дете. Сега живее в Лилехамер със съпругата си и трите си деца. „Държава в шах“ е първият му роман. Правата за филмиране на книгата му са закупени още преди тя да бъде публикувана.  Следва откъс.

Мусетертопен, Хафиел

Вече се беше стъмнило, когато триото пресече пистите за алпийски ски и мина под седалковия лифт. Пътеката ги изведе до точката, от която лифтовете превозваха годишно един милион любители на различните видове зимни спортове. Отвъд нея се простираше Мусетертопен – един от най-луксозните курорти в страната. Турвал имаше имот досами билото, но за разлика от някои едри риби, той се задоволяваше със сравнително скромна, но удобна вила от сто и трийсет квадратни метра. Заради ограниченото място охраната му трябваше да се помещава в специален бус. При гондолата тримата свиха надясно към осветената писта, която се виеше между хижите на Мусетертопен. Мощни ЛЕД-светлини огряваха пътя до върха на първия хълм. Там установиха, че останалата част от пистата е потънала в мрак.

Турвал винаги даваше пълна газ нагоре по последните височини. Когато подмина последната светеща лампа, хвърли поглед през рамо. Гримасите на Двутомника показваха, че всяка фибра на тялото им се пълни с млечна киселина. Приятно му беше усещането, че със ски на краката е по-силен и от двете планини от мускули. Продължи напред в мрака.

След три минути достигна върха на последния хълм само на сто и петдесет метра от вилата. Триумфално вдигна щеките под светлините на най-близката къща и се ослуша за приближаването на ариергарда. Не чу обаче друго освен собственото си дишане. Малко по малко и то, и пулсът му се успокоиха. Но все така нямаше никакъв друг звук. Той присви очи към мрака назад. Пълното отсъствие на шум, което допреди малко бе намирал така освобождаващо, сега пробуждаше нарастващо безпокойство. Пулсът, който уж се беше забавил, отново се ускори. Дали там долу нещо не помръдна? Може би внезапен повей на вятъра? Или пък човешки шепот? Пак го чу. Някой стенеше. Не драматично, нито панически. По-скоро приличаше на сподавен зов за помощ.

Той знаеше, че би трябвало да се прибере във вилата. Познаваше протокола, но изглеждаше очевидно, че на някого от двамата му е прилошало или нещо подобно – що за човек не би се върнал, за да се опита да помогне?

Министър-председателят колебливо заби щеките в снега и бавно се плъзна назад в глухия мрак.

Е6 между Хамар и Муелв

Командирът от специалните полицейски части Антон Блок прокара загрубялата си ръка през прошарената коса. Седеше на мястото до шофьора в челната кола, целият накачулен с екипировка и с бронежилетка на гърдите. Телефонът му звънна и той вдигна, като хвърли яден поглед към колежката си Бьорк Йонсдотир, която не скри смеха, предизвикан от рингтона му.

– Здравей, Сулвай – каза Антон. – Слушай, тъкмо свършвах дежурството и изскочи нещо. Сериозно е. Осмица до второ нареждане.

Антон дълбоко уважаваше правилата за конфиденциалност, но същевременно добре разбираше безпокойството на близките си. Все пак беше командир на „Делта“. Затова степенуваше сериозността на операцията по скàла от нула до десет, така че жена му Сулвай да има поне смътна представа колко ще отсъства той. Засега трагедията на Ютьоя заемаше първото място – категория Девет.

– Да, да, внимавам. Целувки – приключи разговора Антон, след като изслуша обичайните предупреждения.

– I’m too sexy? Това ли ти е рингтонът? – попита Бьорк в момента, в който той прибра телефона в джоба си.

– Дъщеря ми го сложи, аз дори не знам как се сменя. Но е удобно – така знам кога се обажда жената. Това беше хитът през деветдесет и втора, когато се запознах със Сулвай, ясно? – отговори Антон начумерено.

– Ами аз? Имаш ли си специален рингтон за мен? – попита Бьорк весело.

– Не, но когато разбера как се прави, ще сложа „Чисто луда“. Нали я помниш – дето се пееше „досада, досада, само знае да натяква“ – заяви Антон и най-после се засмя, когато Бьорк го цапна по рамото.

Късата ѝ руса коса и веселото излъчване не подсказваха какви сили се крият под екипировката.

– Защо не се съгласи да станеш шеф? – попита го тя, след като се насмяха. – На жена ти сигурно ще ѝ е по-спокойно, ако работиш от девет до четири.

– Как си ме представяш цял ден да ходя по безсмислени заседания и да седя зад бюро да пиша доклади?

– Представям си те – усмихна се Бьорк.

– Хубаво, значи с жена ми сте на едно мнение.

Антон беше отказал предложенията да оглави и спецчастите, и други важни звена на полицията. Най-добре се чувстваше в по-свободна роля – като командир на отряд и инструктор на кандидатите за „Делта“. Не беше обичайно командирът да участва на място в мисиите, но той настояваше и до този момент никой не беше възразил.

Той не знаеше дали това се дължи на нежеланието да спорят с него, или на страх, но беше наясно, че статутът му на безстрашен оператор в „Делта“ се превърна от легендарен направо в митичен, след като разреши ситуацията с източноевропейската банда, която преди няколко години обра инкасо автомобил. За него самия в това нямаше нищо особено. Той влезе в къщата, в която се беше барикадирала тежко въоръжената група, неутрализира всички цели, изнесе отвътре един тежък руснак в безсъзнание и даде на чакащия отряд заповед да изведе останалите. Но с годините историята се беше разраснала по мащаби и ставаше все по-впечатляваща. Броят на злодеите беше нараснал от шест на цяла войска, а броят на деветмилиметровите патрони, изстреляни към бронежилетката му – от два на двайсет.

Покрай прозорците на колата прелитаха ниви. Приятно беше веднъж да не се налага да кара той. Бьорк шофираше добре, пък и предлагаше добра компания. Освен това тя беше уникален случай в специалните части. Първата и единствена жена оператор в цялата история. Майка ѝ беше доста известна шведска психоложка, а баща ѝ – огромен исландец, който си вадеше хляба, като вдигаше тежки предмети в състезания за силови атлети. Въпреки че семейството ѝ се преместило от Швеция в Норвегия, докато Бьорк била гимназистка, тя се справила с промяната дотолкова добре, че дипломата ѝ беше цялата в шестици. Освен това можеше да се похвали с медал на европейско първенство по кросфит, което я правеше един от най-добре тренираните хора на света.

Жените, които кандидатстваха в „Делта“, винаги изпълняваха две от най-важните изисквания – тези за умствена сила и издръжливост. На физическите изпитания обаче издишаха. Всички други обществени институции имаха различни физически изисквания за мъже и жени, но в „Делта“ правилата бяха безкомпромисни и неизменими независимо от пола. Нямаше друг начин.

Антон ѝ хвърли поглед. В първия ден от обучението се беше появила със спортен екип с цветовете на дъгата. Също така с къса светла коса, която стърчеше на всички страни, чип нос и неслизаща от лицето ѝ усмивка. Той падна право в капана и я подцени, без да се замисля. Последното физическо упражнение обикновено идваше в повече на всички, не само на жените. „Чучелото“ – неудобна за хващане деветдесеткилограмова кукла, пълна с пясък – трябваше да бъде пренесено през препятствия, врата, нагоре по стълби и после върнато обратно. Антон стоеше до последното препятствие и наблюдаваше изнемогващите и изтощени кандидати. Когато попита искат ли да се откажат, всички изграчиха: „Не!“ с изключение на шведско-исландското момиченце. То го изгледа с учудена усмивка и попита: „Че защо?“.

За последен път метна чучелото на рамо, повърна, прескочи препятствието и се свлече след финалната линия.

Тогава Антон сериозно си помисли, че е открил нещо уникално.

Тъкмо понечи да ѝ припомни онова бягане с чучелото, когато телефонът извибрира в джоба му.

– Не... Сериозно? – изпъшка той отчаяно, когато прочете съобщението.

– Какво има? – попита Бьорк.

– Тур Фюре ни чака в Лилехамер, щял да дойде с нас.

– Шефът на АЗС? – изгледа го Бьорк невярващо, преди пак да насочи вниманието си към пътя.

– Самият той. Завий при бензиностанцията на „Странториет“.

Антон Блок беше изпратен на задната седалка. Тур Фюре, началник на Агенцията за сигурност към полицията, едва беше седнал, преди с изтерзан вид да притисне телефона към загорялото си след ваканцията лице. Оставаше му малко повече от година до заветните петдесет и седем – пенсионната възраст за полицейските служители – и Антон предполагаше, че никак не му е по вкуса да му се стовари на главата такава сложна операция, която може да постави репутацията му в опасност и да го натовари с писане на доклади дълго след пенсионирането. Тур Фюре имаше вила на Шушоен и когато намираше време, се наслаждаваше на дълги ски обиколки по най-хубавите писти на Норвегия. Никога не участваше лично в операциите, но може би този път беше усетил, че положението е прекалено сериозно, за да се крие.

Антон въздъхна, далеч не очарован, че ще трябва да се влачи навсякъде с шефа на АЗС, който без съмнение щеше да направи работата им още по-трудна.

– Благодаря. Прието.

Тур Фюре пусна телефона в скута си и почеса рядката си побеляла коса.

– Затворени са четири шосета. Магистрала 4 на юг, три пункта на Е6, включително Мьосбрюа. Два пункта на магистрала 3 на север и на юг се подготвят в момента и ще са готови да половин час. Петте хеликоптера, с които разполагаме в този момент, са във въздуха. Издирването се ограничава до Йостердален на изток и Гюдбрансдален на запад, Венабюгдсфиеле на север, Бюдур и Хедмарксвида на юг. Всички гранични пунктове и летище Гардермуен са в готовност. Инспектор Торгершен от лилехамерската полиция е при хижата. Още няма следа от премиера. Нито от Мюрен.

– Кой Мюрен? – попита Антон.

– Том Мюрен. Единият бодигард на премиера. Той също липсва.

Антон пак извади телефона си и набързо прегледа онлайн вестниците. Всички пишеха с огромни букви за бомбата в „Майхауген“. „ВГ“ бяха стигнали най-далеч с „КРАЛЯТ ВЗРИВЕН“. „Афтенпостен“ бяха по-умерени с „ВЕРОЯТЕН БОМБЕН АТЕНТАТ СРЕЩУ КРАЛСКОТО СЕМЕЙСТВО“. И в медиите отсъствието на новини за министър-председателя беше видимо.

– Засега нито дума за Астрюп по вестниците. Кога ще го обявим публично? – попита Антон.

– Още нищо не е ясно. Трябва ни спокойствие, за да работим, и е оправдано да задържим информацията още малко, докато бъде извършена пълната оценка на рисковете. Когато застана пред пресата, искам да покажа гадината, която се мъчи да ми прецака пенсионирането. В белезници.

Гласът на Тур разкриваше и гняв, и отчаяние – нямаше съмнение, че Антон е бил прав в предположенията си. През последните петнайсет години началникът на Агенцията за сигурност беше използвал всяка възможност да реди мъдри слова като: „С всеки изминал ден, в който всичко е наред, приближаваш деня, в който няма да бъде“, както пред Службата за охрана, така и пред екип „Делта“. Да изгубят министър-председателя, най-важната фигура на дъската, беше огромно поражение.

Мусетертопен, Хафиел

Тур Фюре рязко отвори вратата и влетя във вилата на министър-председателя, преди Антон и Бьорк да успеят да го спрат.

– Дявол да ви вземе, къде ви беше умът? – изрева той на инспектор Торгершен и на легналия на дивана Голям Том, който не изглеждаше никак добре. – Имахте една задача – да пазите премиера. Не кралското семейство. Шибани некадърни идио...

Антон го потупа по рамото, за да престане, и кимна по посока на трапезарията. Тур не беше забелязал Ада Астрюп, съпругата на Турвал, която плачеше на масата. Антон отиде при нея и се извини вместо Тур.

– Правим всичко възможно да решим ситуацията. Ще намерим съпруга ви. Всичко ще е наред – утеши я той и после се върна при Големия Том, на когото биха адреналин, за да го извадят от коматозното състояние.

Явно обаче трийсетминутното лежане в несвяст на снега му се беше отразило.

Антон приклекна до дивана:

– Какво стана?

– Карахме ски по предварително определения маршрут. Не излязохме от времевите рамки. Когато стигнахме осветената писта, премиерът както винаги увеличи скоростта, а ние се мъчехме да не изоставаме по последните хълмове. Малкия Том... да де, Том Мюрен изведнъж се строполи. Аз се наведох да проверя какво му има. И тогава нещо ме прободе във врата. Още след секунда ми причерня и после съм изгубил съзнание. Нищо не помня от следващите часове.

– Имаше ли някого наоколо, забелязахте ли? Чухте ли нещо, видяхте ли нещо? Обичайно или необичайно?

– Нищо, освен че лампите на пистата не работеха.

Антон потупа Том по рамото и се изправи.

– Простреляли са го с упойваща стреличка. – Инспектор Торгершен показа сребрист предмет с червен пискюл в задния край. – Обикновено трябва да мине минута-две, докато подейства. Но пулсът и на двете момчета е бил ускорен на макс, затова упойката ги е ударила право в мозъка.

– И двете момчета ли? Том Мюрен е изчезнал – откъде знаете, че са простреляли и него? Открихте ли и други стрелички? Или предполагате? – попита Антон.

– Ами... да, Малкия Том го няма, прав сте, така че е естествено да...

– Тоест предполагате – прекъсна го Антон.

– Чухте ли изстрелването на стреличките? Видяхте ли нещо да улучва Малкия Том? – обърна се Бьорк към Големия Том.

– Не, само го видях проснат в снега.

– Добре – кимна Антон и се спогледа с шефа на Агенцията за сигурност.

Едри снежинки изпълваха въздуха, когато Антон излезе с Тур, Бьорк и инспектор Торгершен на осветената ски писта. Виждаха единствено очертанията на вдлъбнатина в снега, която лекият вятър бе напът да изглади. Един полицай стоеше на пост до ограничителните ленти, опънати между няколко ели на доста голямо разстояние една от друга. Над местопрестъплението беше монтиран временен заслон – сгъваема шатра от рекламния отдел на ски център „Хафиел“. С покрив, но без стени.

– Заради празниците и хаоса в „Майхауген“ полицейските кучета пристигнаха безнадеждно късно – осведоми ги треперещият от студ полицай.

– Безнадеждно, как не – изсъска шефът на АЗС достатъчно силно, че полицаят да го чуе, докато Антон гледаше стара верижна машина да се приближава през преспите.

От нея изскочи набит петдесетинагодишен мъж с червена шапка и очила.

– Аз съм управителят, Свайн Плюкерюд – извика той и повдигна кръглите си очила. – Повикаха ме да дойда незабавно.

– Антон Блок. – Двамата се здрависаха. – Имате ли камери на всички входове към курорта?

– Да.

– Добре. Трябват ни записите колкото може по-назад във времето. Ако ще и няколко години.

Плюкерюд се замисли за момент и после кимна.

– Имате ли информация за някакви отклонения от обичайния ред? – продължи Антон.

– Само сигнал за ЛЕД-светлините на нощната писта.

– Добре. И благодаря, че дойдохте толкова бързо – каза Антон и кимна леко на мъжа.

Другите в групата бяха заети да оглеждат околността, осветена от предните фарове на верижната машина.

– Разполагаме със следното... – започна инспектор Торгершен, като явно се мъчеше да си затвори очите за разочарованието на останалите. – Отпечатък от – както смятаме – армейски гети. Тъй като те се слагат върху кубинки и тем подобни, няма как да определим номера на обувките. Може би между четиресет и четиресет и пет? Но сме почти сигурни, че става дума само за един човек. Иначе има следи от моторна шейна с ремарке. Плюкерюд, можете ли да кажете нещо за снегомобила?

– Ако се съди по следите и ширината на ремъка, може да е „Линкс Рейнджър“ – отговори Плюкерюд след кратък размисъл. – Но няма как да кажа със сигурност. По Великден пътят до хижите се чисти денонощно. Фирмата по чистотата има „Линкс“. От Червения кръст също са с линксове, да не говорим, че и скиорите обичат да карат следобед. Навсякъде е пълно с такива следи.

Бьорк провери в гугъл и установи, че в Норвегия са регистрирани сто и двайсет хиляди моторни шейни.

– Няма шанс – промърмори.

Антон отново огледа околността, без да намери следи от разразилата се преди няколко часа драма. Всякакви потенциални улики и доказателства на практика бяха изтрити, не виждаше дори причина да предлага да покрият местопрестъплението, за да го предпазят от снега и вятъра.

– Кога ще дойдат криминалистите?

– Имаме един екип, който в момента започва работа в Лилехамер. Проблемът е, че всички са във великденска ваканция, но утре сутрин чакаме втори екип – тихо отговори инспектор Торгершен.

– Тези от Лилехамер да дойдат веднага. Това е приоритет номер едно! Независимо какво изскочи на други места. Лилехамер е приоритет номер две. Разбрано? – нареди Антон с глас, който не оставяше съмнения за важността на заповедта.

– Разбрано – кимна Торгершен и пое след шефа на АЗС, който вече беше тръгнал назад към вилата.

Антон поклати глава примирено и тъкмо понечи да попита Бьорк какво мисли за цялата работа, когато Плюкерюд им показа нещо и се ухили:

– Хората има да се чудят сега. Ще решат, че и кралят е изчезнал – каза той и явно веднага съжали. – Не, не, не му е сега времето да се говорят такива работи. Но някой е оставил върху трансформатора един цар – стърчеше от снега. Гледайте.

Мъжът държеше черна шахматна фигура.

– Къде, казвате, бил? – попита Антон и внимателно взе фигурата от ръката му.

Бьорк вече беше приготвила плик с цип и Антон я пусна вътре.

– Върху кутията с трансформатора. Ей там.

Плюкерюд се върна десетина метра назад и посочи високия един метър четириъгълник, който беше боядисан в зелено, но в момента беше скрит под белия сняг. Преди Бьорк и Антон да успеят да го спрат, той го избърса с ръка – така поривисто, че снегът се разлетя на всички страни. А заедно с него изхвърча и нещо черно, което падна някъде между Бьорк и Плюкерюд.

– Стой!

Бьорк попречи на ентусиазирания Плюкерюд да вдигне находката от снега. Извади от джоба си нов плик, обърна го наопаки, пъхна ръка вътре и по този начин хвана черния предмет през найлона. Затвори плика и го вдигна заедно с другия към светлината от фаровете. Опъна найлона, за да огледа по-добре фигурките. 61217 – това беше издълбано на дъното на едната, тази на царя. На пешката имаше букви – О и Й.

– Няма да се получи голяма игра без цар – изкиска се Плюкерюд, който се беше вдигнал на пръсти, за да надзърта иззад раменете им. – Не можеш да спечелиш, като нямаш цар. Ама няма и какво да загубиш.