Убийствена „Игра на криеница“ в новия трилър на Сьорен Свайструп

Авторът на „Кестеновия човек“ се завръща със следващото пристрастяващо, зловещо разследване на Хес и Тулин, а българският превод е първи в света

Звездата на датчанина Сьорен Свайструп отдавна е изгряла – той е създателят и главен сценарист на „Убийството“, най-успешният скандинавски сериал на всички времена. Излъчван в над сто държави, включително у нас, предизвиква небивал фурор във Великобритания и САЩ, а американците заснемат римейк. „Лос Анджелис Таймс“ дори сравнява сериала с култовия „Туин Пийкс“ на Дейвид Линч. Наградите също не закъсняват – за сериала Свайструп получава „БАФТА“ и международна „Еми“, наред с много други.

Насред успешната си кариера в писането за екрана, Сьорен се обръща към прозата и резултатът е „Кестеновия човек“. У нас излиза като част от емблематичната скандинавска селекция на издателство „Емас“, наред с майсторите Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир. От издаването си през вече далечната 2018-а романът зае мястото си като един от еталоните в жанра и като любимо заглавие на милиони читатели по света, в това число и на българските. Междувременно трилърът се превърна и в супер успешен сериал на платформата „Нетфликс“, като самият Свайструп адаптира сценария и заведе продукцията. Сега, след години чакане, дойде и новата му книга – „Игра на криеница“, следващото разследване на познатите ни Хес и Тулин. И благодарение на българските издатели родните читатели ще са първите в света, които имат възможността да я прочетат - в превода на Ева Кънева!

За „Игра на криеница“

Едно, две, три – убиец те следи.
Четири, пет, шест – как ще спиш нощес?

Един убиец преправя детски броилки, за да подсказва на жертвите си колко им остава. Когато стигне до десет, вече е при тях. И този път датският сценарист и писател Сьорен Свайструп използва нещо невинно и детско, което в интерпретацията на убиеца придобива зловещ смисъл. В първия му роман „Кестеновия човек“ убиецът се „подписва“ с човечета, изработени от кестени. Във втория убиецът изпраща стихчета с числата до десет, сякаш играе на криеница с жертвите си. Така познатите и любими рими на децата са заменени с вулгарни, плод на въображението на един болен ум. Едно болно съзнание превръща криеницата – една от най-разпространените и най-любимите детски игри – в средство, с което да всява ужас в жертвите, насила превърнати в участници в една извратена игра. Сьорен Свайструп отново ни припомня, че човешката жестокост често се корени в травмите от детството, и ни доказва какъв майстор е на динамичния сюжет и неочакваните обрати. Следва откъс.

Метровлакът спря. В претъпкания вагон Силие Томсен усети натиска на телата зад гърба си. Вратите се плъзнаха встрани. С бясно думкащо сърце, стиснала здраво в ръка мобилния си телефон, тя побърза да слезе на перона. Сигналът за „свободно“ се смеси с околната глъч и с грохота на мотриса, която пристигаше на отсрещния перон. Силие се придвижваше бързо през навалицата, без да се обръща. Беше час пик. Ако онзи психопат е пътувал в „нейния“ влак, не бива да губи и секунда. По ескалатора се провираше между хората. Горе, на улицата, почувства леко облекчение заради възможността да се скрие в зимния сумрак, който я посрещна с мокър сняг. По булеварда в предградието шареха автомобилни фарове, а гумите разплискваха калните локви по пътното платно. Силие се спусна тичешком към автобусната спирка отдясно. „Нейният“ номер вече спираше до бордюра. Тя хукна още по-бързо, но автобусът потегли бавно под носа ѝ. Спря запъхтяна. Преди да усети разочарованието и гнева с пълна сила, мобилният телефон извибрира в ръката ѝ. Макар да не се съмняваше кой е, погледна изплашено екрана.
„Шест, шест, шест. Как ще спиш нощес?“Поредното съобщение от неизвестния изпращач я ужаси. Тя се обърна към навалицата, задаваща се от метрото. После решително стъпи на уличното платно. Няколко автомобила набиха спирачки. Поднесоха и надуха клаксоните. Тя обаче пресече и по отсрещния тротоар се завтече към най-близката улица.
Най-после се добра до пряката край жилищните блокове. Едва тогава се осмели да позабави ход. Трепереше от страх и студ. Беше вир-вода от снежинките, които се вихреха около нея и потъваха в косата ѝ при всяко обръщане назад. Телефонът ѝ извибрира.
„Седем, осем, девет. Всеки тука ще повярва Силие че е пачавра.“
Крачеше бързо по преките, както беше правила много често, хванала топлата ръчичка на дъщеря си. Подмина и последния жилищен блок и излезе на заснежената улица. Все още не се чувстваше в безопасност. Къщите зад оградите навяваха уют. Прозорците им, облени в златиста светлина, хвърляха отблясъци по снега, а Силие крачеше припряно по тротоара. Стигна до оградата с табела „Продава се“, закована с пирони върху портата. Бутна портата и се втурна по пътеката към къщата си. Пак усети вибрирането на телефона.
„Десет, десет, десет – скрила се е зад вратата. Идва краят на играта.“
Силие се запипка с ключовете. Усещаше как мракът зад гърба ѝ сякаш настъпва все по-близо и по-близо. Най-после успя да отключи вратата и нахълта в антрето. Затръшна вратата зад гърба си и врътна допълнителната ключалка. Вътре мракът ѝ донесе усещане за безопасност, затова не светна лампата. Бързо прекоси притъмнялата къща, минавайки покрай пустата стая на дъщеря си. Не си съблече мокрото палто, нито си събу обувките. Влетя в кухнята.
Включи фенерчето на мобилния си телефон и затършува трескаво из бъркотията в кухненското чекмедже. Наложи се да извади част от джунджуриите, за да намери пликчето със SIM картите. Разкъса найлоновата опаковка, извади нова карта и по навик се увери, че е запазила всичките си контакти на телефона. След като постави новата карта в телефона си, мигновено изпита облекчение. Включи си телефона и докато крачеше бързо към дневната, изпрати есемес на дъщеря си.
„Здравей, съкровище. Всичко е наред. Това е новият ми номер. До скоро. Целувки, мама 😊“
Задъхана, застана до прозореца в просторната сумрачна дневна и се втренчи бдително през процепите на щорите. Сняг покриваше тъмната градина, храстите и дърветата, за които толкова обичаше да се грижи някога. Под светлината от уличната лампа видя как снежинките танцуват и се въртят над улицата. Гледката почти я успокои. Внезапно обаче забеляза фигура. Между пролуките на оградата проследи как фигурата се придвижва напред бавно и внимателно. Затаи дъх и се приготви да набере спешния номер 112. Фигурата се приближи. В отвора под портата Силие различи дребно куче на каишка. С полепнал сняг по лапичките то ситнеше. Следваше го възрастна жена.
Силие се усмихна в мрака, облекчена и малко засрамена, задето тя, зряла жена, се криеше като малко дете. „Не бива да губя здравия си разсъдък“ – каза си наум. От утре ще се заеме да търси ново, безопасно място, където да започне отначало. Телефонът ѝ извибрира пак. Тя го взе, за да отговори на дъщеря си.
„Намерих те.“
Двете думи на светещия екран я парализираха. Страхът се завърна, но този път примесен с недоумение. Та нали смени картата само преди минута. Никой освен дъщеря ѝ не знаеше, че има нов номер. Дали в паниката по погрешка не е пъхнала в телефона си старата карта?
Върна се в кухнята и с треперещи ръце прерови купчината предмети, изсипани върху масата. Помнеше точно къде остави пликчето със SIM картите. Обзета от ужас, освети масата и пода. Пликчето го нямаше. Втурна се да ровичка трескаво из чекмеджето. При всяко напразно преравяне на поредната купчинка вътре, една и съща мисъл си проправяше път към съзнанието ѝ. Върху опаковката на новата SIM карта беше написан телефонният номер. Щом опаковката е изчезнала от масата, където я остави, значи има причина. Но нали на влизане завари входната врата заключена, а прозорците – здраво залостени с райбери отвътре. Повтаряше си го наум, докато телефонът не извибрира за пореден път. Тя подскочи.
Този път съобщението не съдържаше текст, а иконка с неясна снимка. По бузите на Силие потекоха сълзи. Тя си каза, че не е нужно да кликва върху снимката, но въпреки това пръстът ѝ чукна върху екрана и я отвори.
Най-напред не разбра какво изобразява кадърът. Вгледа се и различи очертанията на тъмна стая и женски силует. Жената, с палто и шал на врата, стои до прозорец и наднича през венециански щори. В процепите между щорите се вижда как снежинки танцуват под светлината на улична лампа. Внезапно ѝ просветна, че жената на снимката е самата тя. Ужасена, се обърна към вратата на дневната. Нещо в мрака оживя.