Книжен ъгъл

Нашумялата мемоарна книга на Леа Ипи „Свободна. Да пораснеш в края на историята“ (Колибри, превод Паулина Мичева) е един от най-смислените текстове, родени „от отломките на комунизма“. Заглавието е иронично, доколкото иронията е способ за оцеляване в мрачни времена. 

По думите на авторката първоначално замисленият от нея философски труд, изследващ родството в идеите за свободата в либералната и социалистическата традиция, в процеса на писане променя облика си. Обяснението за този завой е просто - в процеса на писане идеите се превръщат в хора. Крайният резултат е отрезвителен разказ с дух на изповед за семейството, съзряването, личната чувствителност, обществената отговорност. За политическото пробуждане и за парадоксите на свободата. 

„Изумителни и дълбоко отекващи мемоари за израстването в последните дни на последния сталинистки бастион на 20 век… Това, което ги прави незабравими, е, че виждаме този свят през очите на дете… Книга за човечността, за объркването и чудесата на детството. Леа Ипи създава магия“, пише Лора Хакет в „Сънди Таймс“. „Свободна“ на Леа Ипи е първата книга след „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте, която съм препоръчала настоятелно на семейството, приятелите и колегите си. Завладяващи мемоари и проникновени разсъждения за това какво означава да бъдеш свободен“, според Рут Скър, „Спектейтър“.

Родена през 1979 г. в албанската столица Тирана, днес Леа Ипи е професор по политическа теория в Лондонското училище по икономика. Учила е философия и литература в Римския университет „Сапиенца“, има докторска степен от Европейския университетски институт. През 2022 г. британското списание „Проспект“ я обявява за един от десетте най-големи мислители в света, а „Франкфуртер Алгемайне Цаутинг“ - за една от най-важните фигури на съвременната култура. 

Трудовете ѝ са отличени с множество награди, включително „Брайън Бари“ на Британската академия за високи постижения в областта на политическите науки. Книгата ѝ „Свободна“ (2021) печели наградата „Ондатджи“, наградата за първа биография „Слайтли Фоксед“ и е мемоар на годината на „Сънди Таймс“, „Гардиън“, „Ню Йоркър“, „Файненшъл Таймс“ и др. Номинирана е за наградата „Бейли Гифорд“ за 2021 г. и за награда „Коста“. „И все пак, въпреки всички ограничения, ние никога не губим вътрешната си свобода: свободата да правим това, което е правилно.“ Следва откъс.

Никога не си бях задавала въпроси за значението на свободата преди деня, в който прегърнах Сталин. Отблизо той беше много по-висок, отколкото очаквах. Учителката ни Нора казваше, че империалистите и ревизионистите обичат да изтъкват колко нисък е бил Сталин. Всъщност не е бил толкова нисък, колкото Луи XIV, за чийто ръст те – странно – никога не повдигали въпроса. Във всеки случай, добавяше учителката сериозно, фокусирането върху външния вид, а не върху наистина значимите неща, е типична империалистическа грешка. Сталин е великан и делата му са много по-важни от физиката му.

Нещото, което прави Сталин наистина специален, обясни ни един ден Нора, е, че той се усмихва с очите си. Можете ли да повярвате? Да се усмихваш с очите

си? Така е, защото дружелюбните мустаци, красящи лицето му, закриват устните му и ако се съсредоточите само върху тях, никога няма да разберете дали Сталин

– В джоба си? – попитахме ние. – Не е ли невъзпитано да ходиш с ръка в джоба? 

Възрастните все ни казват да си извадим ръцете от джобовете.

– Е, да – съгласи се Нора. – Но в Съветския съюз е студено. Всъщност – добави тя – и Наполеон винаги е бил с ръка в джоба. Никой никога не е казвал, че това е грубо.

– Не в джоба – плахо се обадих аз. – В жилетката. По негово време е било признак за добро възпитание.

Учителката Нора ме пренебрегна и понечи да зададе друг въпрос.

– И наистина е бил нисък – изпреварих я аз.

– Откъде знаеш?

– Баба ми каза.

– Какво ти е казала?

– Че Наполеон е бил нисък, но когато учителят на Маркс – Хангел или Хегел, не помня – го видял, казал, че вижда как самият дух на света язди на кон.

– Хангел – поправи ме тя. – Хангел е бил прав. Наполеон променя Европа. Той разпространява политическите институции на Просвещението. Той е един от най-великите хора. Но не толкова велик, колкото Сталин. Ако учителят на Маркс, Хангел, беше видял Сталин да стои, очевидно не на кон, а може би върху танк, също щеше да заяви, че вижда духа на света. Сталин е жизненоважен източник на вдъхновение за много повече хора, за милиони наши братя и сестри в Африка и Азия, не само в Европа.

– Сталин обичал ли е децата? – попитахме ние.

– Разбира се, че ги е обичал.

– Дори повече от Ленин?

– Почти колкото него, но враговете му винаги са се опитвали да скрият това. Те изкарват Сталин по-лош от Ленин, защото е бил по-силен и много, много по-опасен за тях. Ленин промени Русия, но Сталин промени света. Ето защо фактът, че е обичал децата колкото ги е обичал и Ленин, никога не е бил съобщаван правилно.

– А Сталин обичал ли е децата толкова, колкото чичо Енвер?

Учителката Нора се поколеба.

– Повече ли ги е обичал?

– Знаете отговора – каза тя с топла усмивка.

Възможно е Сталин да е обичал децата. Възможно е и децата да са го обичали. Това, което е сигурно, абсолютно сигурно, е, че аз лично никога не съм го обичала повече, отколкото в онзи влажен декемврийски следобед, когато тичах от пристанището към малката градинка до Двореца на културата, изпотена, трепереща и с толкова бясно биещо сърце, че се боях да не се пръсне. Бягах толкова бързо, колкото можех, повече от километър, и най-накрая забелязах градинката. Щом Сталин се появи на хоризонта, знаех, че ще бъда в безопасност. Той стоеше там както обикновено – тържествен, с невзрачното си палто, с обикновени бронзови обувки и с дясната си ръка, пъхната под ревера, сякаш докосваше сърцето си. Спрях, огледах се, за да се уверя, че никой не ме преследва, и се приближих. С дясната си буза, притисната към бедрото на Сталин, и с ръце, които се мъчеха да обгърнат коленете му откъм задната им страна, бях невидима. Опитах се да успокоя дишането си, затворих очи и започнах да броя. Едно. Две. Три. На трийсет и седем вече не чувах лая на кучетата. Гръмотевичният тътен от тропащите по асфалта обувки се превърна в далечно ехо. От време на време отекваха само виковете на протестиращите: Свобода, демокрация, свобода, демокрация.

Когато страхът ми отмина, се отдръпнах от Сталин. Седнах на земята, вторачих се в него и го огледах по-внимателно. Последните капки дъжд по обувките му бяха изсъхнали, а боята по палтото му бе почнала да избледнява. Сталин беше точно такъв, какъвто го описваше учителката Нора: бронзов гигант с много по-големи ръце и крака, отколкото очаквах. Наклоних врата си назад и повдигнах глава – исках да се уверя, че мустаците му наистина покриват горната устна и че се усмихва с очи. Но нямаше усмивка. Нямаше нито очи, нито устни, нито дори мустаци. Хулиганите бяха откраднали главата на Сталин.

Закрих устата си с ръка, за да заглуша писъка си. Сталин, бронзовият гигант с приветливи мустаци, който стоеше в градината на Двореца на културата отдавна, много отпреди да се родя, бе обезглавен? Сталин, за когото Хангел щеше да каже, че вижда духа на света върху танк? Защо? Какво искаха? Защо крещяха: Свобода, демокрация, свобода, демокрация? Какво искаха да кажат?

Никога не бях мислила кой знае колко за свободата. Нямаше нужда. Имахме много свобода. Свободата беше толкова естествено състояние за нас, че я приемах за даденост. Понякога дори за бреме. Или както в онзи ден – за заплаха.

Не възнамерявах да ходя на протест. Дори не знаех съвсем точно какво е протест. Само няколко часа по-рано стоях под дъжда до училищната врата и се чудех по кой

път да се прибера вкъщи – дали да завия наляво, надясно или да поема направо. Бях свободна да решавам…