Книжен ъгъл

Автори на романа са Димитър Драганов - едно от най-авторитетните имена в съвременната българска историческа наука, професор по класическа археология и антична нумизматика, и Жана Янкова - археолог и дългогодишен музеен специалист.

„Съкровището на сибилата” (Колибри, корица Анна Лазарова) е сред книгите, които се четат на един дъх. Защото разказва за откриването на най-ценното съкровище в света - толкова голямо, че всички ще вземат от него, но то никога няма да свърши. За съществуването му се говори в загадъчен древен ръкопис, чието съдържание узнават Пол и Ида - деца на археолозите, ръководещи разкопки близо до Неапол. Жадувайки да се окичат с лаврите на велики откриватели, те смело се впускат по следите на това тайнствено съкровище. Пътят към него обаче ще ги отведе в едно друго време, където старогръцките митове и легенди са реалност. Двамата приятели ще попаднат на кораба на аргонавтите, в храма на забравените и пренебрегнатите божества, в подземното царство на Хадес. Ще участват в открадването на Златното руно, ще се срещнат с магьосницата Медея, с прочутия певец Орфей, със сибилата Амалтея. Ще наблюдават борбите на Язон с медноногите бикове и с омагьосаните драконови зъби, както и подвизите на Херакъл срещу Лернейската Хидра, човекоядните коне на цар Диомед и триглавото куче Цербер... 

Ще открият ли Пол и Ида ключа за съкровището, което може да промени света? И готово ли е човечеството да получи този безценен дар? Само читателите на този фантастичен роман ще научат правилния отговор.

Димитър Драганов e професор по класическа археология и антична нумизматика. Специализирал е в Оксфорд. Член e на Английското кралско нумизматично дружество (от 1991 г.) и почетен член на Румънското нумизматично дружество. Автор е на осем научни книги и на множество публикации. Носител е на редица национални и международни награди, сред които „Златен век“ и Наградата от Световния нумизматичен конгрес в Глазгоу, Шотландия (2009). Характерно за неговото писане е умението да води читателя през лабиринтите на миналото, правейки го съпричастен към процеса на откривателство. Текстовете му са наситени с ерудиция, но остават достъпни и вдъхват любопитство към античното наследство по нашите земи.

Жана Янкова е археолог и дългогодишен музеен специалист. Участвала е в археологически разкопки в България и Италия. Автор е на книгите „Средновековният Ямбол и неговата славна история“ и „Александър“ (за детството и юношеството на Александър Македонски). Следва откъс.

Тези думи, дочути случайно преди няколко дни, звучаха натрапчиво в главата на Пол и не му даваха покой. Изтегнат в удобната самолетна седалка, той си представяше ту високи планини от злато, ту безброй купчини от диаманти.

– Пол, спиш ли? Искам да поговорим. – Гласът на майка му звучеше припряно.

– Пол, знам, че не спиш! Виж, това с баща ти беше грешка. И двамата си изпуснахме нервите. Спорехме за тълкуването на един стар ръкопис. Но изглежда, че този път той е

имал право! Да! Грешката беше моя, едва сега разбрах.

„Виж ти – нещо ново! Майка ми да признае, че е сгрешила!“ – Тази мисъл накара Пол да отвори широко очи.

– Прав е бил! Не биваше да те вземам на тези разкопки! Трябваше да си останеш у дома. Едва сега проумях за какво ми е говорил.

„Охо! Става интересно!“ – наостри слух момчето.

– Слушай ме внимателно! Трябва да ти кажа нещо много важно! Напоследък баща ти искаше да ме убеди, че на мястото, където отиваме, ще се случат странни неща. Твърдеше, че по звездната карта в един античен ръкопис е изчислил датата на някакво необичайно събитие. Около първи август, точно когато е твоят рожден ден! Аз обаче не му повярвах и даже не го изслушах. По дяволите, вече нищо не мога да направя! След

малко ще кацнем в Неапол. А според изчисленията на баща ти точно там ще се случи нещо необяснимо! И много опасно!

„Е, това вече надмина всички очаквания. Не само необяснимо, но и опасно.“ Пол се усмихна. Точно това искаше! От малък мечтаеше за страшни приключения, велики открития и несметни съкровища!

Майка му беше снишила глас и тревожно се оглеждаше:

– В древното писание наистина се крие загадка. Загадка, която вещае опасност! – Тя нервно затвори компютъра си. – Баща ти снощи ми е написал писмо, обяснил е много неща... Едва сега го прочетох. Хм! Бил е прав! Не трябваше да идваш! Сега и аз предусещам, че ще се случи нещо необичайно.

През последните месеци родителите на Пол често се затваряха в библиотеката и обсъждаха тайно някакъв стар ръкопис със звездна карта. Момчето дочуваше възбудените им разговори и знаеше, че в древното писание се говори за предстоящо велико събитие, за звезди, прераждания и за съкровище – огромно съкровище, от което всички ще могат да вземат и пак няма да свърши. Доктор Станкъм, бащата на

Пол, беше известен учен в областта на палеоастрономията. На него бе поверено изследването на звездната карта, отпечатана върху гърба на ръкописа. През последните дни споровете между двамата съпрузи се въртяха все около едно и

също нещо: бащата на Пол твърдеше, че е изчислил мястото и приблизителната дата на Събитието, и не искаше синът му да пътува за Италия. Госпожа Станкъм пък, доктор по класическа археология, не щеше и да чуе. Тя твърдо беше решила това лято да заведе сина си в Италия и да му покаже разкопките, които от години ръководеше.

Самолетът вече се снишаваше над Неапол и скоро щеше да кацне. Пол погледна през прозореца.

– Мамо! Виж! Това е вулканът Везувий, нали? Най-после доживях да го видя!

Госпожа Станкъм не споделяше ни най-малко възторга на сина си.

– Чуй ме, след малко кацаме в Неапол – занарежда настойчиво тя. – Не искам да споменаваш пред никого за ръкописа и за нашите спорове с баща ти. Нито за звездната карта! Нито за съкровището! Чу ли? Нито дума никому. Не знам какво точно си чул от разговорите ни, но каквото и да е то, не искам да го споделяш с никого! И те моля – бъди много внимателен през тези дни, докато сме на разкопките. Не се отдалечавай от мен! Обещаваш, нали?

Пол продължаваше да гледа през прозорчето. Застиналият вулкан под него изглеждаше все по-внушително. „Тук има нещо, което ме очаква от векове!“ – каза си той. Имаше странното усещане, че щом стъпи на тази древна земя, животът му завинаги ще се промени.

Пол едва успя да си намери място на задната седалка на колата. Багажът беше прекалено много, не се побираше в багажника и затова около момчето бяха нахвърляли няколко пътни чанти. Беше горещо и задушно, пътуването бе досадно, а

трафикът – ужасен. Майка му неспирно бъбреше с усмихнатия си италиански колега доктор Франческо Джове, който ги бе посрещнал на аерогарата. Пол разбираше голяма част от разговора, но нямаше никакво намерение да се включва.

Италианският, с който родителите му го тормозеха от малък, не беше любимият му език. За пръв път бе в Италия и никога не беше си представял, че има хора, които говорят толкова много и толкова бързо. Не разбираше защо трябва да се ръкомаха непрекъснато дори когато се шофира. Щом колата спря в двора на археологическата база, почувства истинско облекчение.

Гостоприемните домакини се бяха погрижили за всичко.

– Това е твоята стая, харесва ли ти? – Доктор Джове беше предвидил дори самостоятелна стая за Пол. – С какво ще започнеш? Душ? Сандвич? Спагети? Или... нека позная – просто ще поспиш. Часовата разлика иска време за адаптация. Имаш нужда от почивка! Идааа – съвсем неочаквано извиси глас домакинът. – Ида, ела да те запозная с Пол. Той е за първи път в Италия и няма търпение да се поразходи наоколо. Идааа!

„Е, само това липсваше, да се разхождам в жегата с някаква Ида“ – сви устни Пол и небрежно пъхна ръце в джобовете си.

Момичето, което нахлу като вихрушка, беше на неговата възраст и още преди да затвори вратата, започна да говори:

– Нали ти казах, татко, че Епи пристигна преди малко. Ще остане с нас на базата, няма да пътува всяка вечер до Неапол. Предложих му да се настани в стаята, която е до моята. Знаеш колко е забавен! Ще бъде супер! Аз ще му помагам. Тъкмо тръгвахме към пещерата. Ти нали каза, че мога да отида, ако някой ме придружи.

„Тази няма ли да млъкне и да ме забележи?“ – каза си възмутено Пол, докато се правеше, че гледа през прозореца.

Чу се мелодия от мобилен телефон. Доктор Джове бръкна в чантата си, извади апарата и тръгна към вратата.

– Здравей, Мануела! – После се обърна към децата: – Запознайте се! Тук ще ви хареса! Хайде до скоро, чао, тръгвам, че имам работа. Не, неее, не говоря на тебе, Мануела, на базата съм, ти настани ли се вече? Пристигна синьора Станкъм, колегата от Америка, ходих до аерогарата. Тя е тук със сина си.

„Сега пък предстои запознанство с някаква Ида!“ – Пол протегна отегчено ръка, щом остана сам с малката италианка.

– Приятно ми е – излъга момчето. – Казвай ми Пол, макар че името ми е Аполон. Аполон Станкъм.

Момичето първо го погледна учудено, после избухна в смях.

– Родителите ми се занимават с антични науки и затова са измислили тази глупост за име... какво да се прави – смотолеви Пол.

– Приятно ми е! Казвай ми Ида, макар че името ми е Артемида. Артемида Джове.