Генки Кавамура пита: Ами „Ако котките изчезнат от света“?

Какво се случва с човека, когато разбере, че дните му са преброени? На какво е готов, за да удължи живота си поне още малко?

Обикновен млад японец, който живее сам с котката си, неочаквано получава тежка диагноза. Но и изкусително предложение от самия Дявол – да печели по един ден живот за всяко нещо, което избере да заличи от ежедневието на човечеството. Така започва една много странна седмица. Какво да заличи – телефоните, киното, часовниците? Или котките? Написан с лекота и ненатрапчив хумор, „Ако котките изчезнат от света“ е и дълбоко философски роман за човешките взаимоотношения, загубата, надеждата и помирението със себе си и околния свят.

Красива и стопляща сърцето история за трудния път към висшите ценности в живота, „Ако котките изчезнат от света“ (Колибри, превод от японски Майре Буюклиева). От 2012 г. насам книгата е издадена на 35 езика и е продадена в тираж от над 3 милиона екземпляра.

Роден през 1979 година, Генки Кавамура е японски писател, филмов продуцент, режисьор и сценарист. Още първият му роман „Ако котките изчезнат от света“ (2012) се превръща в световен бестселър, издаден е на трийсет и пет езика, а в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ заема четвъртото място.  Само в Япония от книгата са продадени над 1 милион екземпляра. През 2016 г. излиза едноименна киноадаптация под режисурата на Акира Нагай. Следва откъс.

Ако котките изчезнат от света.

Как ли ще се промени той, как ли ще се промени

животът ми?

Ако аз изчезна от света.

Дали животът ще си продължи както

обикновено?

Какви глупави мисли, ще си кажеш ти.

Но ми се иска да ми повярваш.

Всичко, което ще опиша оттук насетне, ми се

случи през последните седем дни.

Много странни седем дни.

Освен това всеки момент ще умра.

Защо стана така?

Възнамерявам да ти разкажа в това писмо за

причините.

То ще бъде дълго, но ми се иска да стигнеш до

края му.

А и това е първото и последното писмо, което

ти пиша.

Точно така, това е моето завещание.

ПОНЕДЕЛНИК

Дявола ме посети

Дори нямах десет неща, които да искам да направя преди да умра.

Това беше от един стар филм. Героинята си беше съставила списък с десет неща, които да свърши до смъртта си.

Това обаче е глупост.

Не, не казвам, че е глупост, но едва ли в този списък могат да се включат кой знае колко важни неща.

Моля? Защо така?

Ами как да го кажа? Аз все пак направих опит. Срам, не срам, пробвах да съставя такъв списък.

Това се случи преди седем дни.

Дълго време всеки ден си вършех работата и разнасях пощата, въпреки че бях болен от грип. Температурата ми не спадаше, а в дясната част на главата си усещах пареща болка. Карах някак с обичайните достъпни лекарства (както знаеш, ужасно мразя лекарите), но вече бяха минали две седмици и тъй като не се подобрявах, реших да отида на преглед.

Оказа се, че не е грип.

Мозъчен тумор. Четвърти стадий.

Това беше диагнозата, която ми постави лекарят. В най-добрия случай ми оставаше половин година живот, но не беше изключено да е само седмица. Започна да ми говори за лъчетерапия, терапия с лекарства и палиативна грижа, обясняваше, че има различни варианти за лечение. Аз обаче не чувах нищо.

Като малък ходех на басейн през лятото. Гмурвах се в синята студена вода. Пльос. Бълбук-бълбук.

Тялото потъва.

– Първо се загрей.

Гласът на мама. Във водата обаче едва я чувах. Връщат се напълно забравени „слухови спомени“.

Дългият преглед приключи.

Лекарят още не беше довършил обясненията си, а аз пуснах чантата си на пода и излязох от кабинета с олюляваща се походка. Без да обръщам внимание на виковете му, изхвърчах от болницата, крещейки, блъсках се в идващите хора, падах, търкалях се, ставах, размахвах ръце и крака като бухалки и тичах ли, тичах, а когато стигнах до началото на моста, вече нямах сили и просто стоях и крещях...

Всъщност нищо подобно.

В такива моменти човек е необикновено спокоен.

Първото, което си помислих, беше, че ми остава още един печат в талончето, за да получа безплатен масаж в кварталното масажно студио, а после и че тъкмо съм си заредил тоалетна хартия и препарати за миене – ето такива неща.

Тъгата обаче настъпва лека-полека.

Все още съм на трийсет. Може и да съм надживял Джими Хендрикс и Баския, но ми се струва, че имам недовършена работа. Каквато никой друг освен мен не може да свърши на този свят.

Трябва да има такава.

При все това не се задълбочавах твърде много в тези мисли и просто вървях, докато не забелязах двама младежи с акустични китари, които пееха пред гарата.

Човешкият живот все някога свършва.

Докато дойде последният ден, прави каквото ти се иска,

действай, не се спирай. Така посрещай утрешния ден.

Глупаци. Пълна липса на въображение. Пейте си цял живот пред гарата.

Полудял от гняв, но и без да знам със сигурност какво да правя, бавно се запътих към къщи.

Тръгнах нагоре по стълбите, вдигайки ужасен шум, отворих тънката като хартия врата, а щом видях тясната си стаичка, отчаянието най-после ме застигна. Буквално ми причерня и се свлякох на пода.

Колко ли часа бяха минали? Събудих се в антрето.

Бяло, черно и сиво се сливаха в твърда топка и се въртяха пред погледа ми. Топката измяука. Фокусирах. Котката.

Любимата ми котка. Вече четири години живеехме само двамата.

Извиках я да дойде. Тя отново измяука притеснено. Като начало установих, че не съм мъртъв. Можех да движа тялото си. Все още имах температура и ме болеше главата. Болестта беше истинска.

– Приятно ми е! – чу се нечий бодър глас от стаята.

Бях аз.

Не, аз си бях в антрето, по-правилно е да се каже, че в стаята имаше друг човек с моя външен вид.

Допелгенгер, спомних си думата аз. Бях я срещал в отдавна прочетена книга. Явява се пред теб в часа на смъртта ти – „още един аз“. Дали се бях побъркал, или той бе дошъл от другата страна, за да ме посрещне? Виеше ми се свят, но някак успях да се стегна и реших да застана лице в лице със ситуацията.

– Ъм... кой сте вие?

– Кой мислиш, че съм?

– Ъм... Богът на смъртта?

– Не позна!

– Не познах ли?

– Аз съм Дявола!

– Дявол ли?

– Точно така, Дявола!

И ето така (леко и без особени церемонии) Дявола влезе в живота ми.

Виждал ли си дявол?

Аз – да.

Истинският няма черно лице, нито заострена опашка. И определено не ходи с вила в ръка. Дявола изглежда като мен. Дявола всъщност беше моят двойник!

Дойде ми малко в повече, но какво можех да направя? Реших, че трябва да приема този така весел дявол, който се яви пред очите ми.