Откъс: Джо Спейн и „Изтрити от лицето на земята“

Хладнокръвен убиец изчезва безследно. Единствено Вероника може да разкрие новата му самоличност, но цената е прекалено висока...

В Япония всяка година доброволно изчезват сто хиляди души. Наричат ги джохацу – изпарените. И макар темата да е табу, цяла индустрия помага на отчаяните хора да заживеят в анонимност, без това да доведе до опозоряване на семействата им.

Вероника Пейдж, чийто баща е изчезнал безследно преди години в Япония, започва този необичаен бизнес в Англия. С тайната надежда един ден да разбере какво в действителност се е случило с него. Клиентите ѝ варират от млад мъж, който бяга от деспотичния си доведен баща, до жена, чийто съпруг очаква дете от друга. 

Вероника вярва, че върши нещо доблестно и добро... до момента, в който на прага ѝ не се появява детектив Себ Ашкрофт. Той е разкрил същността на мистериозния ѝ бизнес и е убеден, че един от нейните клиенти е опасен убиец. Единствено Вероника може да му помогне да разкрие новата му самоличност. За да го направи обаче, тя трябва да заложи на карта не само репутацията, но и безопасността на сътрудниците си. Или да остави на свобода хладнокръвен убиец, готов на всичко, за да не бъде заловен...

Джо Спейн e сценаристка на телевизионни предавания и сериали (включително и по собствените си книги) и авторка на бестселърови самостоятелни съспенс романи и една криминална поредица. Завършва колежа „Тринити“ в Дъблин и постига успех още с дебютния си роман, който попада в топ десет на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия.  На българските читатели е позната с книгите „Перфектната лъжа“, „Последната изчезнала“, „Големият тест“ и „Не поглеждай назад“. Сега „Хермес“ представя новия ѝ роман „Изтрити от лицето на земята“ (превод Юрий Лучев). Следва откъс.

Япония има едно зловещо явление, за което малцина на запад са чували.

Джохацу, от японската дума за „изпарен“, описва хора, които избират да изчезнат безследно от живота си.

Има много причини човек да стане джохацу.

Честта е най-важната добродетел в японското общество.

Опозоряването, срамът, унижението са дълбоко залегнали в японската култура и са огромно бреме за местните.

Да напуснеш работата си е неприемливо в общество, което издига на пиедестал трудолюбието и усърдието. Всъщност хората понякога се изтощават от работа и умират – това се нарича кароши.

А понякога стресът става непоносим и те просто изчезват.

Други кризи, съпътстващи човешкото съществуване – изневери, непристойни сексуални прояви, дългове, провален брак, тормоз, дребни престъпления, пристрастявания – също могат да подтикнат човек да се махне.

Но често на хората просто им писва от живота им. Писва им от предизвикателствата и отговорностите, а не желаят и не могат да причинят на семейството си последствията от самоубийството си. Дори не искат да обезпокоят околните, предизвиквайки смущение в графика на движение на влаковете – ако се хвърлят пред някой.

Причините са много – толкова много, че според неофициални данни всяка година близо 100 000 души в Япония стават джохацу. Да се коментира това е табу, но и никой не го отрича.

До такава степен, че се е появила една цяла индустрия, помагаща на хората, които вземат това решение.

В цялата страна съществуват йониге-я, или специални офиси за нощно бягство, съдействащи на хората, решили да изчезнат. Те дискретно опаковат вещите на човека, създават му нова самоличност, подправят документи, упътват го към големи или по-малки градове, където въпросният джохацу-ша (изпарилият се човек) може да заживее в анонимност.

Наричат офисите йониге-я, „Нощни премествания“, защото обикновено местят клиентите си под прикритието на нощта.

Точно преди изчезването понякога идва известно облекчение, понякога – тъга, понякога – въпроси без отговор, трупали се цял живот.

Вътрешно винаги съм съчувствала на хората, които, притиснати от обстоятелствата, вземат решението да избягат.

По ред причини, не само заради тази, която все още ми е трудно да обсъждам.

Животът е тежък. Всички се опитваме да отговорим на очакванията, да приемем върховете и спадовете. Но на някои хора им идва твърде много. Разбирам ги напълно.

Тези хора се нуждаят от помощ, не от критика.

Точно това си мислех, когато научих за йониге-я и когато пренесох тази идея в Англия. Хората така или иначе изчезват, но обикновено с цената на огромни усилия, лутане и трудности.

Защо да не стана техен спасител?

Това е просто бизнес. Бизнес, към който съм се движила през целия си живот.

Никога не съм го възприемала като нещо срамно. Опитвам се да не мисля за семействата и животите, които биват изоставени завинаги. Наясно съм с болката им, познавам я по-добре от всеки, но знам, че нещата могат да са и по-зле. Много по-зле. Кажи на себе си какво харесваш. Понякога е добре да не знаеш всичко. Така ти остава надежда. А надеждата винаги е за предпочитане пред другата възможност.

Помагала съм на хора да бягат от връзки, в които са жертва на насилие, от непосилен стрес в работата, от провален живот.

Помагала съм на хора в нужда.

Ако за тях бягството е нещо срамно, това си тежи на тяхната съвест.

Винаги съм смятала, че това, което аз правя, е нещо достойно.

Поне досега.

Защото току-що научих, че не съм дребна част от историята.

Че съм способна да извърша нещо ужасно.

Че това, което правя, не е просто бизнес.

Уредила съм изпаряването на мъж, извършил нещо ужасно.

Помогнала съм му да избяга, след като е извършил престъпление.

Да избяга от полицията.

И ако не го открия, няма да си простя за онова, което той може да извърши оттук нататък.