page contents Книжен Ъгъл: Откъс: „Мандарините“ и Симон дьо Бовоар
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Мандарините“ и Симон дьо Бовоар

29.8.11

Романът „Мандарините“ (Колибри), смятан за шедьовъра на писателката, излиза през 1954 г. и е удостоен с наградата „Гонкур”. Действието в „Мандарините“ се развива в бурните години след Втората световна война.

Във Франция на Симон дьо Бовоар мандарините са представителите на най-елитната интелигенция, хората на духа, които задават дневния ред на обществото.

Прототипи на главните герои на романа се предполага, че са Жан-Пол Сартр, Албер Камю, самата Симон дьо Бовоар и писателя Нелсън Олгрен, с когото Бовоар изживява страстна връзка и на когото впоследствие изпраща повече от 300 писма.


В чисто човешки план е представена една история за любовта и омразата, изневярата и приятелството и човешките взаимоотношения изобщо. Романът „Мандарините“, портрет на следвоенното време и на френските леви интелектуалци, е уникален като стил на писане и звучене.Предлагаме откъс от книгата в превод на Росица Ташева.

Анри хвърли последен поглед на черния кристал на небето. Труд­но бе да си представи, че някъде там хиляди самолети раздират ти­шината. И все пак – думите се боричкаха в главата му с весел шум – офанзивата е спряна, германците са разгромени, ще мога да замина. Зави зад ъгъла на кея. Улиците ще ухаят на зехтин и портокалов цвят, хората ще бъбрят по осветените тераси на кафенетата, той ще пие истинско кафе под звуците на китарите. Очите му, ръцете му, кожа­та му бяха гладни – като след дълги пости! Изкачи бавно леденото стълбище.
– Най-после!
Пол го прегърна, сякаш го срещаше за пръв път след години на преживени опасности. Той видя над рамото ѝ искрящата елха, която се отразяваше до безкрай в големите огледала. Масата бе отрупана с чинии, чаши, бутилки; снопчета имел и зеленика бяха нахвърляни до една табуретка. Анри внимателно се отдръпна и хвърли пардесюто си на дивана.

– Слуша ли радиото? Има добри новини.
– Така ли? Казвай бързо.
Тя никога не слушаше радио, искаше да научава новините само от него.
– Не си ли забелязала колко е светло тази вечер? Имало хиляди самолети в тила на Фон Рундщет.
– Боже мой! Значи няма да се върнат.
– Никога не е ставало дума да се връщат.
В интерес на истината, и той си бе помислил същото.
Пол тайнствено се усмихна.
– Бях взела предпазни мерки.
– Какви мерки?
– В дъното на мазето има нещо като килер. Помолих портиерката да го изпразни. Там щеше да се скриеш.
– Не трябваше да правиш това. Точно така се предизвиква паника.
Пол стискаше с лявата си ръка краищата на шала си, сякаш иска­ше да си предпази сърцето.
– Те щяха да те разстрелят – каза тя. – Всяка нощ ги чувам. Чукат, отварям им, виждам ги.
Неподвижна, притворила очи, тя като че ли наистина чуваше гла­сове.
– Това няма да се случи – весело я увери Анри.
Тя отвори очи и отпусна ръце.
– Наистина ли войната е свършила?
– Съвсем скоро ще свърши.
Анри постави табуретката под дебелата греда, която пресичаше тавана открай докрай.
– Да ти помогна ли?
– Дюбрьой ще дойдат да ми помогнат.
– Защо да ги чакаме?
Той взе чука. Пол постави ръка на рамото му.
– Няма ли да работиш?
– Не тази вечер.
– Казваш това всеки ден. Повече от година нищо не си писал.
– Не се безпокой. Не съм загубил желание да пиша.
– Вестникът ти отнема прекалено много време. Виж само в колко часа се прибираш. Сигурна съм, че нищо не си ял. Не си ли гладен?
– Не още.
– Не си ли уморен?
– Ами не, не съм уморен.
Под погледа на тези очи, които го изследваха загрижено, Анри се чувстваше като крехко и опасно съкровище – ето това го уморява­ше. Качи се на табуретката и започна да забива един пирон с кратки предпазливи удари – къщата не беше в първа младост.
– Знам дори какво ще пиша. Весел роман.
– Какво искаш да кажеш? – попита Пол разтревожено.
– Каквото казвам. Имам желание да напиша весел роман.
За малко да започне да го измисля на място този роман, щеше да му е забавно да размишлява гласно, но Пол го гледаше така настоя­телно, че си замълча.
– Подай ми големия сноп имел.
Внимателно окачи зелената топка, обсипана с бели очички, после Пол му подаде друг пирон. Да, войната бе свършила – поне за него тази вечер беше истински празник. Мирът започваше отново, всичко започваше отново: празниците, забавленията, удоволствията, пъту­ванията, може би щастието, със сигурност свободата. Закачи покрай гредата имела, зелениката, гирляндите.
– Така добре ли е? – попита, след като слезе от табуретката.
– Идеално.
Тя се приближи до елхата, изправи една от свещичките.
– Ако няма опасност, ще заминеш ли за Португалия?