page contents Книжен Ъгъл: Весела Ляхова: Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено
Предоставено от Blogger.

Весела Ляхова: Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено

14.10.13

Писателката Весела Ляхова ще гостува в предаването "Книги завинаги" във вторник 15 октомври от 17 ч. на 88 ФМ. Премиерата на романа й "Бежанци" (Жанет 45) е в сряда от 18:30 във VivacomArtHall с участието на проф. Михаил Неделчев и д-р Йордан Ефтимов. Следват предисловието и откъс от романа.

Романът описва реални исторически събития: Драмското въстание от 1941 г., обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война, трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства – турски, гръцки, сръбски, български.

Преди по тази тема се мълчеше поради някакви странни разбирания за добросъседски отношения; ала и днес международната обстановка не е престанала да бъде деликатна. И резултатът е един и същ: българската гледна точка към тези събития остава неизказана. А времето си минава… Загиналите гърци в Драмското въстание имат своите паметници, а българските жертви в същите събития са обречени на забвение.

С изключение на няколко задълбочени проучвания от българската историография, едно телевизионно публицистично предаване, няколко езиковедски изследвания, едно-две мемоарни свидетелства – всичко на всичко книжовност, която се брои на едната ръка – при цялата си вродена чувствителност към истината нашият народ в този случай като че ли я неглижира. Никакви политически съображения не могат да оправдаят подобна историческа немара.

Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено, усвоено, за да се превърне от травма в исторически и емоционален опит. От това би имало поне две преки ползи: от една страна, подхранване на доста ерозиралото чувство за национална консолидация; от друга, използване на последната възможност – ако все още съществува такава – да се засвидетелства на потомците на онези българи, които преди десетилетия са предпочели да останат в родните си места като граждани на гръцката държава, че не са изоставени и че чрез дедите си са част от българското си отечество.

Написването на романа се предхождаше от продължителна събирателска дейност и запознаване с научните тълкувания. Чувствам се длъжна да откроя неколцина от авторите, чиито произведения ми бяха от неоценима помощ: българските изследователи Георги Даскалов, Димитър Йончев и Благой Шклифов, както и гръцките интерпретатори на тази тема, сред които особено подчертавам антроположката Анастасия Каракасиду и писателката Дидо Сотириу. Някои от тези хора не са вече между живите, както и повечето от моите преки информатори, прадеди, свидетели на събитията, но знае се, че художествената литература вдъхва нов живот и спасява от праха на времето.

1940

В последния пазарен ден на октомври, след изгрев- слънце, на белия път към Драма от Кобалище излезе една бричка. Шарена и гиздава, с нагласен кон, отдалече се виж- да, че отива да харчи пари.
Бай Коста Солаков, стегнато облечен мъж малко над че- тиридесетте, припряно дърпа юздите на младото животно.
Никак не му се пилееше по разходки, но беше обещал на дъ- щеря си още като продаде житото. Беше му свито под лъжич- ката. Не вървяха на хубаво нещата тази есен. Отрано се раз- шетаха по селата агентите на тютюневите компании, толкова много търговци не беше имало досега. Хем всякакви – от Американски комерсиал, от Американски табак, от Италиан- ски монопол, от Немски концерн. Бяха като трескави, не бяха дошли просто да нагледат какво се е родило, а да се пазарят.
Комисионерите уговаряха на зелено, та селяците се радваха, че ще се напълнят с пари. А тютюнът роди богато! Оживлението преди изкупуването е съмнително. Оттук- оттам чуваше се за война. Германия беше вече почнала. Ето тази пролет и Гърция направи страховита линия бункери.
Мобилизираха околните села за това строителство. Коста Солаков също даде една седмица ангария на линията. Като 1 Обозначените със звездичка думи в текста са разтълкувани в речника.
10 гледаше какво се прави току на трийсетина километра от Кобалище, разбираше, че Гърция ще се брани от север, от България. Той не вярваше България да нападне Гърция, но гърците бяха настръхнали, подозираха съседите си – нищо че и двете страни с Германия другаруваха.
„Да се обърка човек – говореше си Коста Солаков, – мно- го сложно взе да става напоследък, как да го мислиш.“ Ето ги сега търговците на тютюни, бързат да го разпределят. Дру- га година чакат да минат всички манипулации и се циганят за всяка драхма. Коста Солаков задържаше своя тютюн, той имаше пари на ръка за всякакви нужди. Не беше като дру- ги, които в радостта си привиждаха кой знае какви печалби.
Жена му например току му рече: дали да не продадем всичко още сега. А след малко: по-добре да чакаме пролетта, щом сега е толкова скъп тютюнът, през февруари ще е двоен! Пък то и така има да му се въртим цяла зима. Той я отрезвява- ше: А ако до пролет дойде война, тъй ще си остане в хая- та*! Жена му го поглеждаше недоверчиво и се прекръстваше: Война? Да брани Бог! Слънцето се издигна над пътя и заблестя право в очи- те му. Коста прихлупи каскета по-ниско и придърпа юздите.
Ще бъде приятен есенен ден, топъл и сух. Може пък добре да беше, дето Данчето така настоя. Тъкмо в града ще научи повече.
Дъщеря му се беше замомила, като гледаше приятелките си, искаше и тя новичко, но от града, не от селския магазин.
Сега `и е времето. Нека носи. Не е от някое затрито семейство, та да не могат да си го позволят. Коста извърна глава към нея. Мислеше, че е заспала, защото се беше умълчала. Но тя гледаше настрани от пътя, полето. Беше зелено, тъмнозеле- но, където има да се дообира, или тъмнокафяво, където вече беше изорано. По края се виждаха дървета и високи храсти.
Там беше реката, тяхната Панега. Тя постепенно се отделя- ше от пътя и извиваше на юг, а шосето караше на изток към Драма.
 Като наближиха Просечен, насреща им се зададе пътник.
Беше Басмаджията. Цяло лято обикаляше с магарето, нато- варил платовете на дървено скеле от двете страни на сама- ра. Стигаше чак до мървашките* села на Черна гора, оттатък Горно Броди. Кир Кириос Басмаджията – знаеха го всички.
От края на улицата пускаше гърло: „Айде басмадзията! Бас- мадзията иде!“ – Данче, можеше да не ходим до Драма, а да си купиш плат от Басмаджията.
– Неговите платове са прости, тате, не ща такива. Те са за калъфки – обясни момичето.
– Ами хубаво тогава… – съгласи се той.
Басмаджията с натовареното магаре вървеше бавно. Той си беше такъв, бавен, ходеше бавно, говореше бавно, речта му беше примесена с развалени български и гръцки думи. С едните говореше на български, с другите на гръцки, та никой се не наемаше да рече истински грък ли е, или се гърчееше.
Пък и с жените повече се разприказваше, та и сам беше за- приличал на жена. Разбираше всичко, за коя дреха какъв плат трябва и разясняваше на клиентките си.
– Как е в Кобалисте, бай Коста? – викна отдалече Басма- джията. Той държеше повода на магарето си отстрани и от време на време го пошляпваше с тънка пръчица по задница- та – единственото открито място на добичето.
– Добре е, като в Просечен – шеговито му отвърна Коста, без да спира бричката.
– Аа, добре, добре – засмя се пътникът. – То не е много добре, ама нейсе! Към града ли?
– Към града. Защо тъй думаш бре, Кирос?
– Е нисто де, не гледас ли накъде върви светът?
– Гледам, гледам.
– Ти на момицката ли сте купувас несто от Драма?
– На момичката.
– Сто не купис от мен една басма.
– Ти иди в село, там ще купуват. Ние за града сме тръгна- ли – вече отминавайки, отвърна Коста.