page contents Книжен Ъгъл: „Зелени сенки, бял кит“ - магическа обиколка на Ирландия с Рей Бредбъри
Предоставено от Blogger.

„Зелени сенки, бял кит“ - магическа обиколка на Ирландия с Рей Бредбъри

1.7.14

Запознайте се със симпатични терористи от ИРА, с подпийващи свещеници, дяволити драматурзи и с компанията от кръчмата на Хийбър Фин. В една страна, където митовете са реалност, поезията е в изобилие, а превратностите на съдбата винаги са повод за празнуване, „Зелени сенки, бял кит“ (Сиела) е най-великолепната обиколка на Ирландия, която ще изживеете някога, с неустоимия Рей Бредбъри в ролята на ваш възторжен екскурзовод.
Когато известен писател, егоцентричен филмов режисьор и огромен, зъл бял кит се съберат на Изумрудения остров, резултатът е по-безценен и от гърне злато. Никой леприкон не може да сътвори такива неустоими ситуации и запомнящи се характери – тази магия извира от самия повелител на перото – Рей Бредбъри.

През 1953 г. младият писател е призован в Ирландия от блестящия, но ужасяващ титан на киното, Джон Хюстън. Задачата на плахия творец е да улови на хартия най-свирепия от всички зверове в литературата – Моби Дик – под формата на сценарий, по който великият режисьор да започне да снима.
Но от мига, в който стъпва на ирландска земя, авторът се впуска в неочаквана одисея, по-завладяваща от всичко, което е дръзвал да си представи. Той постепенно опознава тази забулена от мистерии страна и нейните изкусително изплъзващи се обитатели. Следва откъс от книгата в превод на Деян Кючуков. 

Погледнах от палубата на ферибота за Дън Лири и видях Ирландия.
Земята беше зелена.
Но не просто обикновено зелено, а всяка една нотка и вариация. Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето и по лицата на митническите инспектори. И аз пристъпих към това зелено – един млад американец, наскоро прехвърлил трийсетте, страдащ от два вида депресия и мъкнещ пишеща машина под мишница и почти нищо друго.
При вида на светлината, тревата, хълмовете и сенките извиках:
– Зелена! Точно както в туристическите брошури! Ирландия е зелена. Да пукна дано! Зелена!
Мълния! Гръм! Слънцето се скри. Зеленото изчезна. Пелени от дъжд забулиха безкрайното небе. Изумен, усетих как усмивката ми се стопява. Един посивял и четинест служител ми махна с ръка.
– Насам! Митническа проверка!
– Къде изчезна? – попитах. – Зеленото! Преди малко беше тук! А сега е...
– Зеленото, казваш? – мъжът погледна часовника си. – Ще се появи пак, щом слънцето се покаже!
– Кога ще стане това?
– Кога ли? – той прелисти митническия регистър. – Да ти кажа, в проклетите държавни книжа няма нито дума за това кога, къде и дали изобщо слънцето изгрява в Ирландия! Ей там – носът
му посочи към брега – има църква, в нея сигурно по-добре ще те упътят!
– Ще остана шест месеца. Може би все пак...
– Ще зърнеш отново слънцето и зеленината? Току-виж ти провървяло. Но през 28-а имахме двеста дни дъжд. Нея година се родиха повече гъби, отколкото деца.
– Това истина ли е?
– Не, мълва. Но в Ирландия друго не ти и трябва – един чуе едно, друг го повтори и новината е готова! Това ли ти е целият багаж?
Подадох пишещата машина и тънкия си куфар.
– Не нося много със себе си. Основният ми багаж пристига идната седмица.
– За първи път ли идваш?
– Не. Бях тук през 39-а. Дойдох с товарен параход, беден и още непубликуван, едва осемнайсетгодишен.
– Причина за пристигането в Ирландия? – Инспекторът наплюнчи химическия молив и остави неизличима следа в бележника си.
– Няма разумна причина – изтърсих аз.
Моливът замръзна, а погледът му се вдигна към мен.
– Великолепно като за начало, но какво означава?
– Лудост.
Той се приведе напред, доволен, сякаш морето бе изхвърлило на брега нещо забавно.
– И от какъв вид, ако смея да попитам?
– Два вида. Литературна и психологическа. Тук съм, за да изкормя и разфасовам Белия кит.
– Да изкорми... – надраска той – и да разфасова... Белия кит.
Това ще рече Моби Дик, предполагам?
– Вие четете! – извиках, изваждайки споменатата книга изпод мишницата си.
– Когато ми дойде настроение. – Той подчерта написаното. – Имам това чудовище у дома вече двайсет години. На два пъти съм се мъчил да го надвия. Но то си е тежка категория както по страници, така и по авторски замисъл.
– Така си е – съгласих се. – И аз неведнъж съм го вземал и оставял – докато миналия месец едно филмово студио не ме нае да работя по него. Сега ща, не ща, съм длъжен да му видя сметката.
Инспекторът кимна, огледа ме и обяви:
– Значи ти си тук, за да пишеш сценарий! Освен теб в Ирландия има само още един кинаджия. Как му беше името. Висок такъв, с набръчкано, маймунско лице. Взе ферибота, за да види какво представлявали ирландските морета. Е, видя. Изповръща си и обяда, и закуската. Беше блед като платно, едва удържаше Китовата книга под мишница. „Никога повече“, каза. Та на теб, момче, дали ще ти е по силите?
– А на вас?
– Не знам, Китът никога не е отсядал на нашия пристан. Но толкова за литературата. Какво беше другото, психологическото нещо? Да не си дошъл да наблюдаваш как католиците лъжат като побъркани, а унитаристите се бият по гърдите?
– Не, не – отвърнах бързо, припомняйки си единствената си визита тук, когато времето беше ужасно. – Сега, помежду гоненето на Кита, ще се помъча да разбера ирландците.
– Че то господ вече се е отказал, че ти ли? С него ли ще се мериш? Хич не ти трябва и да опитваш. – Моливът увисна във въздуха.
– Е... – казах, нахлузвайки черната торба на главата си, пристягайки примката на шията си и ритайки столчето под краката си – да ме прощавате, но това е единственото място на земята, където съм мечтал да попадна. Всичко е толкова тайнствено. Когато бях малък и минавах през ирландската част на града, тамошните хлапета ме спукваха от бой. А когато те опитваха да прекосят нашия квартал, ги пердашехме пък ние. Вече половин живот се чудя защо правехме това. Така и си отраснах, в неведение.
– В неведение? Само толкова ли ще кажеш? – извика инспекторът.
– По повод ирландците. Проблемът ми е не толкова с тях, колкото със собственото ми минало. Не си падам по ирландското уиски, нито по ирландските тенори. Ирландското кафе също не ми е по вкуса. Списъкът е дълъг. След като съм живял с тези ужасни предразсъдъци, трябва най-сетне да се преборя с тях.
Затова, когато студиото ми предложи да преследвам Кита в Ирландия, си рекох, господи, ето най-сетне възможност да сравня реалността с бремето на подозренията. Да погреба призрака завинаги. Ето защо – заключих плахо – може да се каже, че съм дошъл да видя ирландците.
– Няма начин. Да ни чуеш, да. Но нашите езици не са свързани с мозъка. Да ни видиш, казваш? Та ние дори не сме тук. Ние сме някъде там, отвъд. Дай за малко тези очила.
Той се пресегна, сне внимателно очилата от носа ми и ги надяна на своя. – Господи, но те са почти за нормално зрение!
– Да.
– Не, не! Фокусът им е прекалено точен. Трябва ти нещо, което да изкривява светлината и да създава мъгла, преминаваща към дъжд. Тогава ще ни видиш как плаваме, почти удавени, по гръб, като онова момиче от Хамлет, как му викаха...
– Офелия?
– Да, бедното девойче. Е – върна ми очилата той, – ако искаш да се вгледаш в тълпата, по-добре ги махни, инак ще ти се стори, че вървим наляво, докато всъщност завръщаме надясно. И все пак никога няма да изучиш, намериш, откриеш или по какъвто и да било начин проумееш ирландците. Ние не сме толкова народ, колкото атмосферно явление. Облъчи ни с рентген, ако щеш, изтръгни ни скелетите от корен, до заранта отново ще сме порасли както преди. Но си прав за всичко, което каза!
– Прав ли? – попитах поразен.
– Инспекторът притвори клепачи, разгръщайки собствения си списък.
– Кафе? Ние не печем зърната, ние ги изгаряме! Икономика? Музика? Тук те вървят ръка за ръка. Виж просяците, които дрънкат на разстроено банджо на моста О’Конъл, или другите, дето въртят латерни из парка „Сейнт Стивънс“. Звучат като бетонобъркачки, пълни с ножчета за бръснене. Ирландските жени? По метър високи, с трътлести крачета и вирнати носове. Стават да се облегнеш на тях, да ги ползваш за дъждобран, но положително не и да тичаш подире им със сериозни намерения. Самата Ирландия? Това е най-голямата открита каторжна колония в историята... Огромен хиподрум, където свещениците организират надбягванията, събират залозите и изплащат печалбите на Второ пришествие. Върви си у дома, момче. Ние няма да ти харесаме.
– Аз не изпитвам неприязън към вас.
– Ще изпиташ и още как. Слушай! – прошепна старецът. – Виждаш ли оная тумба ирландци, дето бързат да се махнат от острова, преди да е потънал? Те са тръгнали за Париж, Австралия, Бостън и хич няма дори да се обърнат назад. Защо е целият зор да се махнат от Ейре, ще попиташ? Е, ако и ти в събота вечер можеше да избираш между развлеченията да гледаш филм с Грета Гарбо от 1931-ва в кино „Джойъс“, да се изпикаеш от статуята на поета край театър „Гейт“ или да се хвърлиш в река Лифи с щастливата мисъл да се удавиш, също щеше да търсиш начин да се ометеш оттук. Хората го правят ежедневно, на цели тълпи, от убийството на Линкълн насам. Населението е спаднало от осем милиона до по-малко от три. Още един картофен глад или още една гъста мъгла, която да трае достатъчно дълго, та всички да се изнижат през Ламанша и да се дегизират като филаделфийски полицаи, и страната ще опустее. Не можеш да ми кажеш нищо за Ирландия, което вече да не знам.
– Надявам се да не съм ви обидил! – отвърнах след кратко колебание аз.
– Напротив, беше удоволствие да обменим мисли! Колкото до онази книга, която ще пишеш... нещо порнографско ли е?
– Не, не, няма да изучавам сексуалните навици на ирландците.
– Жалко. Те имат отчаяна нужда от това. Е, успех, момче, Дъблин е право пред теб!
– Довиждане... и благодаря!
– Чуйте го само – рече възрастният мъж, извъртайки очи към небето. – Взел да ми благодари!
Аз се затичах, за да изчезна в мълниите, в гръмотевиците, в мрака. Някъде, сред обедния здрач, фалшиво свиреше арфа.

Слязох от влакчето, което ме взе от ферибота, взех такси, преминах по дъждовните улици и накрая стигнах в хотел „Роял Хайбърниан“. Оттам телефонирах на Килкок, за да видя как мога
да се срещна със „Самия Дявол“. Така го описа служителят на рецепцията, докато предаваше куфарите ми на пиколото. Прислужникът ме качи с тресящия се асансьор до стаята ми и остави багажа ми вътре на пода, където, както измърмори под носа си, не вярвал да се задържи дълго. Сетне се отдръпна от мен, сякаш бе надзърнал в огледало, без да види в него отражение.
– Господине – каза, – вие да не сте някой известен писател?
– Нещо подобно.
– Е – почеса се по главата той, – аз поразпитах из бара и фоайето, а също и в кухнята, но никой не е и чувал за вас.
На прага се обърна и ме изгледа.
– Но не бойте се. Тайната ви е в безопасност с мен.
Вратата тихо се затвори.
Изведнъж почувствах, че си губя ума по Ирландия, или по Кита. Без да съм сигурен кое от двете, се метнах в едно такси, което залъкатуши из улиците, изпълнени с десетки хиляди велосипеди. Поехме на запад, по течението на река Лифи.
– Кой маршрут ще желаете? – попита шофьорът. – Дългата или кратката обиколка?
– Кратката.
– Тя е скъпа – прекъсна ме той. – Дългата е по-евтина. А и можем да си побъбрим. Обичате ли да приказвате? Мен лично така ме отпуска, че накрая дори забравям за бакшиша. А освен това съм жива скица, карта и атлас на Лифи и околностите. Е?
– Дългата обиколка тогава.
– Тъй да бъде! – Той настъпи педала така, сякаш колата имаше нужда от събуждане, едва не забърса десетина колоездачи и отпраши покрай реката, порейки въздуха. Но още недостигнали Килкок, чухме как моторът се закашля и замря.
Вдигнахме капака и се загледахме в древния, почиващ в мир двигател. Шофьорът ми измъкна отнякъде голям чук, сякаш да го доубие, но после размисли, прибра чука, заобиколи таксито и откачи от багажника един велосипед. Подаде ми го, но аз го оставих да падне на земята.
– Хайде, хайде – пъхна го наново в ръцете ми той. – Качвайте се, вече почти стигнахме.
– От доста години не съм...
– Ръцете ви не са забравили, а задникът ви ще привикне. Скачайте.
Яхнах велосипеда и се обърнах към мъртвата кола и безгрижния мъж.
– Не изглеждате много разстроен...
– Колите са като жените, всяка с характера си. Тръгвайте вече. Все надолу по баира. Спирачките още държат, но все пак внимавайте.
– Благодаря – извиках аз, докато се отдалечавах, подрусвайки се по паважа.