page contents Книжен Ъгъл: Откъс: Къде е „Последната територия” на Момчил Николов?
Предоставено от Blogger.

Откъс: Къде е „Последната територия” на Момчил Николов?

12.9.16

Отговорът идва през октомври след петгодишно мълчание
Един мъж се събужда в град, където нищо не му е познато, включително и собственото му лице. Кой е този човек?  Как  е попаднал  там? С кого ще го срещне Съдбата или Онази, която контролира всичко? Коя е последната територия?

Основната идея е забулена до края, а книгата е като лабиринт на няколко нива. На всяко ниво научаваш нещо, което ще ти помогне да подредиш пъзела и да придобиеш представа за цялостната картина.

В началото на октомври излиза новият роман на Момчил Николов - "Последната територия", съобщават от Сиела. Авторът на трилогията "Кръглата риба" се завръща след петгодишно мълчание с мащабен роман, който, на границата на психологическия трилър и антиутопията,  излиза извън стандартната представа за българска литература. Повече за книгата, за сюжета ѝ и идеите, вплетени в нея, можете да откриете във фейсбук групата „Последната територия”. Следва откъс от романа.
Десет, девет, осем
Миризма на гума и прах. Шум от ускоряващо се движение. Вибрации и засилващо се бучене. Цветни петна, които бавно добиват формата на обувки. Седем. Очите парят, гърлото ми е сухо и горещо, в устата си имам вкус на кръв и изгоряло. Мускулите ме болят.
Слабост. Празнота.
Надигам се до седнало положение, гърбът ми се опира в твърда повърхност, картината пред очите ми се завърта. Шест. Намирам се във вагон, той се движи в тунел, погледите на пътуващите са вперени в мен. Лицата им, осветени от ярките луминесцентни лампи, са бледи.
Пет. Пълен мъж с карирано сако се навежда към мен и ме хваща за ръката, малко над лакътя. Изправям се с негова помощ.
Три, две, едно.
- Благодаря – казвам, – добре съм.
- No comprende – усмихва се мъжът.
Един пънк става от мястото си и мълчаливо посочва с ръка пластмасовата седалка. Лицето му е бебешко и добродушно, той е дебел и облечен в черно.
Замъквам се с пестеливи движения до седалката и се стоварвам върху нея. От дясната ми страна седи елегантна дама, облечена в светлокафяв костюм. Костюмът изглежда скъп. Отива й, в тон е с очилата, обувките и малкото кожено куфарче с позлатени ключалки, което лежи в скута й.
- La bolsa, hombre – подвиква ми мъжът с карирания костюм. Пръста му сочи голям, тъмносин сак.
Свивам неразбиращо рамене.
- La bolsa – повтаря мъжът и вдига сака. Приближава се и го слага пред мен.
- Не е мой – казвам и го побутвам с крак към него. Той поклаща глава в знак на несъгласие и се отдръпва назад.
- The bag is yours, I am sure. You have drop it down– включва се и жената с кафявия костюм.
Силна болка ме прорязва едновременно в двете слепоочия и ярка, ослепяваща светлина избухва за секунда в главата ми. В сърцевината ми започва да пулсира и нараства паника. Защо тези хора не говорят български? Какво става?
Погледите на пънка, мъжа с карирания костюм и жената са вперени в мен.
- Proxima parada Liceu– чува се женски глас от високоговорителите на вагона.
Тунелът изведнъж свършва, зад прозорците става светло и цветно. Хора, които чакат, фаянсови стени, рекламни пана, графити. Всички надписи, върху които погледът ми спира, са на испански, с препинателни знаци в началото на изречението. Потокът от думи, който нахлува отвън, когато вратите се отварят, също е на испански. Гърлото ми се стяга и пресъхва съвсем. Къде съм?
Сънувам ли?
Всичко изглежда прекалено реално, за да е сън. Вагонът, хората, звуците, цветовете. Пънкът с бебешкото лице с енергични и уверени движения се насочва към вратата. Разминавайки се с мен, се усмихва. На широкия му гръб, върху черната тениска, е щампирана рентгенова снимка на ръка, свита в среден пръст. Пръстът сочи нагоре, към тавана на вагона, където в този момент светва яркозелена табела: EXIT.
Поемам дълбоко въздух. Грабвам сака. Тръгвам след ръката.
Тъмносини, мръсни плочи под краката ми, ярко, изкуствено осветление, уморени изражения, миризма на влак, спирачки и пот. Влакът тръгва, лицата на хората във вагона, последни погледи към мен, преди да изчезнат в тунела: младо момиче с големи слушалки на ушите и големи очи, гледа ме безизразно, господинът с карирания костюм, хубавата дама с кафявия костюм. Вагонът потъва в тунела, аз продължавам след рентгеновата ръка. Ескалатор, допрени едно до друго тела, плавно движение. Усещам топъл въздух, който идва отгоре, и след секунди попадам в голямо, пълно с хора фоайе. Шумно е, задушно е, от повърхността ме дели само широко стълбище, изпълнено с бързащи хора. Тръгвам нагоре по него, а след всяко стъпало сърцето ми бие все по-силно. Три, две, едно.
Излизам.
Слънцето се врязва в очите ми. Движа се, полусляп от ярката светлина, и след няколко крачки спирам на неголям площад, в центъра на който има шарена мозайка – черен контур, обграждащ сферични бели, сини и жълти петна. Наоколо: шест-седеметажни стари сгради с поддържани фасади и малки железни балкони. На един от балконите възрастна жена пуши цигара и чете: дълго цигаре, тъмносиня рокля, обици, перли, вестник. На метър от нея, върху избелялата оранжева фасада – метален китайски дракон, който държи голям фенер. Цялата широка средна част на улицата, където се намирам, е пешеходна зона, от двете й страни има тесни платна, изпълнени с автомобили, голяма част от които са боядисани в жълто и черно.
Нищо не ми е познато.
Всеки метър ми носи нова информация, която не мога да подредя. Не зная къде е мястото й, всичко се трупа едно върху друго, моментни фотографии на непознат град. Минавам покрай нещо, което трябва да е пазар за птици – десетки клетки с различна големина. Канарчета, папагали, бели гълъби, черни гълъби, малки шарени петли, храна за птици, шумни писъци, продавачка с шарена рокля до земята. В центъра на всичко: голямо огледало в красива позлатена рамка. Поглеждам го.
Този, когото виждам в него, не съм аз.
Човекът в огледалото е с яркочервена, стърчаща във всички посоки коса, пиърсинг на носа и две сребърни обици на ушите. Облечен е с яркосиня, лятна риза, върху чиято дясна половина е щампиран самурай с меч. Лявата половина на ризата е декорирана с големи йероглифи, а под широкия й ръкав се забелязва контурът на татуировка.
Някаква птица от кафезите надава пронизителен писък.
Повдигам ръкава си до рамото и татуировката грейва в пълния си блясък. Изглежда съвсем прясна: изображение на жена, чието лице кара сърцето ми да се свие.
Сладост. Копнеж. Обожание.
В главата ми с остра болка избухва ярка картина: кръгла стая с прозрачни стени, зад които блести златна равнина. Тя е застанала там, пред прозорците, с гръб към мен и гледа към равнината. Облечена е с дълга бяла рокля, косите й са разпуснати. Кръглата стая е високо над земята и се движи, а ръбовете на златната равнина, някъде далече, са опрели до синьо море. Тихо е.
Богинята ме обича.
Някой ме докосва по рамото и тръпки пробягват по цялото ми тяло. Връщам се обратно: улицата, кафезите, птиците. Обръщам се: момче, около двайсетинагодишно, с яркозелена тениска. Усмихва се добронамерено. Пъха ми зелено листче в ръцете.
- Заповядайте при нас – започва на английски, – стаите са чисти, с климатик и телевизор, имаме безплатен интернет, а персоналът говори английски. Ако останете за повече дни, ще ви направим отстъпка.
Разглеждам зеленото листчe. На него пише: Hostal Mare Nostrum. И адресът  Sant Pau, 2 08001 Barselona.
 - Не е скъпо – продължава момчето, – двайсет и пет евро на вечер, съвсем близо е, срещу Националния театър, до станция на метрото, стаите са просторни, повечето гледат към площада, има и малка тераса, на която е много приятно нощем, когато уличните артисти…
Не го слушам. Пускам сака на земята и се свличам до него. Хващам главата си с две ръце и я стискам с все сила… лошо ли ви е, чувам гласа на момчето… лошо ли ви е...
Не знам. Може би съм крещял.
Когато идвам на себе си, момчето го няма. Аз продължавам да седя до тъмносиния сак, втренчил поглед в излъсканите плочки. Единственото, което съм в състояние да направя, е да полегна с тих стон.
Свивам се на кълбо. Затварям очи. Стискам силно клепачи.
Налагам си да броя наум – бавно и ритмично – като на всеки сто бройки отварям очи с надеждата, че нещо може да се е случило, че този кошмар най-накрая е свършил. Но не – единственото, което зрението ми регистрира при всяко проглеждане, е сгъстяващата се колона от крака и обувки, които ме заобикалят като безнадежден остров.
Остров. Моят спокоен остров.
Постепенно става по-топло, усещам миризмата на потта си, слънцето започва да пари и след време, през което нищо не е изчезнало и нищо не е станало по-ясно, при поредното отваряне на очите си забелязвам, че две момичета са спрели пред мен. Близначки: високи, слаби, синеоки, с вързани на опашки руси коси. Облечени са еднакво: светлосини джинси, бели тениски и малки ранички на гърбовете. Гледат ме така, все едно са видели призрак. После едната се престрашава, прави крачка към мен и размахва ръка пред очите ми.
 - Ей – казва на английски, – добре ли си?
Кимвам. Тя се усмихва предпазливо:
- Как беше партито?
- Кое парти – преглъщам с мъка и се надигам до седнало положение.
- Партито, на което отидохте с Елена. Забавлявахте ли се?
Мълча.
 - Къде е Елена? – включва се и другото момиче. – Дали вече е в „Лос Аламос”? Трябва да вземем плакатите. Сузане иска днес да започнем да ги разлепяме из града.
Сузане. „Лос Аламос”. Елена.
 - Изглеждаш ужасно зле. Какво се е случило?
 - Съжалявам – казвам, – не си спомням нищо.
 - Шегуваш ли се?
 - Не се шегувам.
Момичетата се споглеждат. Разменят няколко думи на език, който звучи странно и непознато – най-вероятно е шведски, норвежки или датски. После отново поглеждат мен. Едното започва. Говори бавно:
- Вчера бяхме заедно. Ние, Елена и ти. В „Лос Аламос”.
Усмихвам се безпомощно.
- Аз съм Марта, а тя е Линда – продължава търпеливо момичето. –  Сестри сме, от Малмьо... Швеция.
- От Малмьо – повтарям, – Швеция...
Марта се навежда към мен и слага ръката си на челото ми:
- Гориш – казва угрижено. – Откога лежиш на тази улица?
- Нямам представа. Часове може би.
- Слънцето те е довършило.
- Кой знае с какво са ви надрусали на това тъпо парти – допълва я сестра й. – Ако бяхме дошли с вас...
- Линда! – прекъсва я Марта. – Иди да купиш някаква вода, моля те. И нещо сладко.
Линда прави гримаса, но все пак се насочва към входа на близкия закрит пазар. Марта я проследява с поглед. Изчаква я да се отдалечи на десетина метра, след което пак се обръща към мен.
- Сега сериозно – казва и ме поглежда в очите. – Наистина ли нищо не помниш?
Изправям се и слагам ръка на сърцето си.
Тя въздъхва. Сваля раницата от гърба си и я отваря. Измъква от нея голям фотоапарат. Пипа нещо по него. После ми го подава:
- Виж.
  На снимката сме аз, едната от близначките и някаква симпатична, непозната жена с розово яке и ярко червило. Непознатата жена ме е прегърнала през кръста, скандинавското момиче е облегнало глава на рамото ми. И тримата държим пълни чаши, усмихнати сме и изглеждаме щастливи. Зад нас: рафтове с разноцветни, размазани бутилки.
 - Мохитото на Елена – казва Марта. – Преди това пихме абсент.
 - Напили сме се?
- Не – поклаща глава Марта, – не бяхме пияни. Просто ни беше хубаво.
Затварям очи с надеждата, че в тъмнината ще си спомня нещо, но в главата ми прехвърчат миниатюрни огнени комети. После става празно, черно и тихо. Поне до момента, в който силно издрънчаване ме стряска. Отварям очи. Срещу нас е застанал просяк. Отрязаните му крака са омотани с мръсни бинтове, на паважа пред него има метална кутия от нескафе, пълна до половината с монети. Гледа Марта и й се усмихва широко. Посочва с ръка фотоапарата й:
 - Айне фото?
 Марта ме поглежда. Изражението й е като на човек, който не знае какво да направи и търси подкрепа. Правя знак на просяка да се разкара. Той, без да бърза, започва да размотава бинта от краката си. Марта извръща погледа си встрани, а аз събирам наличните си сили и изритвам кутията от нескафе. Монетите се разсипват по паважа, просякът ме гледа изумен. Марта също ме гледа уплашено. Главата ми отново започва да пулсира.
Болки в слепоочията. Желание да крещя.
 Вдигам бързо сака си от земята. Тръгвам нагоре по улицата.
 - Чакай – чувам гласа на Марта, а веднага след него и гласа на просяка, който на чист български език казва: – Педерас долен!
Замръзвам. Обръщам се рязко. Просякът, примижал, злобно ми показва среден пръст.
- Долен педерас – изсъсква пак, а след това започва да събира монетите си. Марта изтичва при мен.
Панически импулс да се просна отново на улицата. Да вия като куче. Да се влача. Да изровя дупка в паважа и да се скрия от всички тези погледи. Да се махна оттук. Но не – Марта отново ме възпира. Хваща ме за ръката.
- Ще се оправиш – казва, – просто лош трип. Случват се такива неща. Нали?
Думите й ме успокояват. Омеквам. Кимвам й. Тя стиска ръката ми.
 - Подишай малко въздух. Пий течности. Поспи, ако можеш. После ела в „Лос Аламос”. Елена сигурно вече е там. Ще ни разкаже всичко, ще ни направи по един коктейл, ще се посмеем.
- Да – отвръщам й. – Ще дойда.
Марта ме целува по бузата. Премятам сака през рамо. Тя отново ме хваща:
- Чакай!
Поглеждам я.
 - Помниш ли къде се намира „Лос Аламос”?
Усмихвам се глупаво.
- Ето – казва Марта и пъха в ръката ми шарен флайер, който също е извадила от раницата си. Отпечатана върху правоъгълно парче хартия рисунка на жена, която смътно напомня Мона Лиза. Косата й е оранжево-червена, точно като моята, очите й са избодени и има брада. Под рисунката пише Los Alamos, отдясно – Еvery night, а най-отгоре – Escudelleres, 12 Barselona 08002.
 - Ще го намериш, нали?
- Да – кимвам й.
 - Сигурен ли си?
 - Да.
 - Ако искаш, ела с нас... Линда сега ще дойде, винаги се замотава, като влезе в магазин... Знаеш.
 - Не – отсичам, – трябва да вървя.
Поемам дълбоко въздух, обръщам се и тръгвам.

*

Улицата е пълна с хора. Мнозина влачат куфари на колелца, други снимат, трети просто вървят, без да бързат, и зяпат. Групи, двойки, единици. Гласове, лица, тела, миризми. Кафенета с тераси, павилиони за вестници, цветя и цигари. Хотели, барове, ресторанти, банкови офиси, магазини за сувенири, магазини за дрехи, магазини за обувки, банкомати. През няколко метра се редуват музиканти, танцьори, клоуни. Хора статуи: Фидел Кастро, полицаят от Сен Тропе, скелет с качулка и коса в ръката, двойка нацисти в тъмнозелен мотоциклет с кош, които вдигат ръце за поздрав, когато някой спре пред тях.
 В цялата тази суматоха изглежда така, като че ли никой не се интересува от мен, но въпреки това усещането, че съм наблюдаван, е много силно. Хрумва ми, че може би съм главният герой в телевизионно риалити, когото стотици скрити камери следят непрекъснато. Мисълта за това е толкова силна и плашеща, толкова бързо ме завладява, че невидим, но много здрав и нееластичен обръч стяга гърдите ми. Трудно ми е да дишам, сърцето ми също не бие, както трябва. Паника, която е напът да ме парализира отново, когато виждам недвусмислен знак за подозренията си: четириетажна сграда, опакована с платно – реклама на очила RayBan. Гигантският надпис Never Hide кара сърцето ми да спре за миг.
После се случва нещо необяснимо: цялата шумна градска улица изведнъж избледнява и на нейно място или по-скоро върху нея се наслагва път, прав и равен, гладък и блестящ като направен от лъскав метал. Път, който разполовява пространството на две симетрични части. В края му е застанала жената с бялата рокля. Вика ме тихо и спокойно:
Ела, момченце. Ела.
Мозъкът ми някак си успява да смеси тези две реалности, така че да не си пречат. Вървя едновременно по пътя и улицата, дочувам преплетени гласовете на минувачите и свистенето на вятъра в равнината. Долавям обичайните градски ухания и заедно с тях – острата и непозната миризма на изгоряло. Светлините на светофарите преливат в сиянието на разноцветна заря. Вървя напред. Не се опитвам да си обясня какво се случва. Просто вървя. И накрая, когато пътят с леко потрепване изчезва под краката ми, се озовавам на някакъв площад в непосредствена близост до плитък воден басейн с формата на трапец. Неголям фонтан, в чийто център върху нисък и правоъгълен мраморен постамент е разположена бяла статуя на жена. Тя е приклекнала грациозно, изящни ръце подпират брадичката й, а главата й е леко извърната нагоре към яркосиньото небе. Лицето й е нежно, красиво и загадъчно. Но не само – то е същото като на жената от моята татуировка.
Сърцето ми изтуптява глухо няколко пъти. Краката ми отмаляват, а в тялото ми отново се завръща усещането за внезапна празнота, което обезсмисля всички усилия да разбера какво се случва.