page contents Книжен Ъгъл: „Върху тънък лед“ или защо всички търсят Йеспер Оре
Предоставено от Blogger.

„Върху тънък лед“ или защо всички търсят Йеспер Оре

5.7.17

Камила Гребе - нова скандинавска майсторка на трилъра в поредица „Северно сияние“ на „Ера“. Не знаеш кой ти е приятел и кой враг, докато ледът под теб не се пропука

Зимният студ се спуска над Стокхолм, когато полицията пристига на мястото на жестоко убийство. По странен начин то е свързано с неразрешен случай отпреди 10 години. Но този път има заподозрян!

Собственикът на къщата – харизматичният бизнесмен Йеспер Оре, който е в неизвестност. Главен изпълнителен директор на най-бързо разрастващата се скандинавска верига за облекла, 45-гошният Оре е с противоречива репутация. Човекът, когото медиите обичат да мразят – заради практиките му на управление, множеството любовни афери и честите му остри изявления пред пресата.

За разследващите Петер Линдгрен и Манфред Олсън, нищо в любезния бизнесмен, дори репутацията на плейбой и слуховете за финансови престъпления, не подсказва да притежава извратения ум на хладнокръвен убиец.

В търсене на мотив, инспекторите се обръщат към брилянтния профайлър Хане Лагерлинд-Шон, която предлага различен поглед към Йеспер Оре. След дълго прекъсване, тя е нетърпелива да се върне в свои води и да използва уменията си.

Но Линдгрен и Хане Лагерлинд-Шон трябва да загърбят противоречивите си отношения и да работят като екип. Това е единственият им шанс да открият истината. Или поне Оре.
Но някой друг също го издирва.

Два месеца по-рано животът на Ема Боман - продавачка в магазин за облекла, се преобръща.  Самият Йеспер Оре влиза в магазина и тяхната случайна среща прераства в страстна афера. Заради известността си, Йеспер настоява да държат връзката си в тайна, но всячески демонстрира любовта си към срамежливата Ема. Дори й поднася годежен пръстен!

Внезапното му изчезване озадачава Ема. Тя започва да търси логична причина, но винаги стига до задънена улица и започва да подозира, че Оре е отговорен за поредицата от странни инциденти, които я сполетяват. Защо иска да я нарани? И колко далече би стигнал, за да накара любовницата си да мълчи?

Пътищата на полицията и Ема се преплитат, докато всички търсят Йеспер Оре. Който може би е убиец. Или е измамник. Или е жертва. Или е мъртъв. Или...


Изключителен майстор на съспенса, Камила Гребе впечатлява с изненадващи обрати и завладяващ сюжет. Продаден в над 22 държави, „Върху тънък лед“ е номиниран за една от най-престижните шведски литературни награди. Следва откъс в превод на Юлия Чернева.

Забелязвам къщата от разстояние. Не защото правоъгълната бяла сграда се откроява по нещо от останалите в това ексклузивно предградие, а защото е заобиколена от полицейски коли. Върху снега проблясват сини светлини и недалеч е паркиран непогрешимият бял микробус на криминалистите. Оставям колата си в подножието на хълма и извървявам пеша последната отсечка нагоре към къщата. Поздравявам униформените полицаи, показвам значката си и се провирам под синьо-бялата лента, която леко потрепва на ветреца.
Манфред Олсон стои на външната врата. Огромното му туловище закрива по-голямата част от входа, когато той вдига ръка за поздрав. Носи сако от туид и от горния му джоб се подава розова копринена кърпичка. Широкият му вълнен панталон е напъхан в сини найлонови терлици, нахлузени върху обувките.
- По дяволите, Линдгрен. Мислех, че никога няма да дойдеш.
Поглеждам го. Малките му дяволити очи са разположени дълбоко на червендалестото лице. Рядката му червеникава коса е сресана гладко в прическа, която напомня за актьор от филм от петдесетте години на миналия век. Манфред прилича повече на търговец или историк, или на сомелиер, отколкото на полицай. Всъщност последното, на което прилича, е детектив. И той го съзнава. Подозирам, че това е само тактика и че Манфред всъщност обича да пресилва ексцентричния си вид, за да предизвиква тесногръди полицаи. Харесва му да играе тази игра.
- Казах ти, че...
- Да, да. Обвиняваш пътя – прекъсва ме той. – Знам как е, когато попаднеш на хубаво порно. Трудно ти е да се откъснеш.
Грубият му език е в пълно противоречие с натруфения му и консервативен стил на обличане. Той ми дава найлонови терлици и ръкавици и с по-тих глас казва:
- Слушай. Тук наистина е страшна касапница... Ела да видиш.
Нахлузвам терлиците и латексовите ръкавици и стъпвам върху прозрачните пластмасови подложки, които криминалистите са поставили в преддверието. Миризмата на кръв е толкова силна и противна, че едва не се връщам, въпреки че я познавам добре. Присвиването в стомаха ми се засилва. Въпреки всички местопрестъпления, на които съм бил и всичките трупове, които съм виждал, в близостта до студената, неукрасена смърт има нещо, от което ме побиват тръпки по гърба. Може би е от бързината, с която може да се случи всичко. Колко бързо може да бъде отнет животът. Понякога обаче е обратното – начинът, по който местопрестъплението или трупът свидетелстват за непоносимо дълга агония.
Кимам на криминалистите с бели гащеризони и оглеждам преддверието, което е видимо безлично, граничещо с аскетично. Или просто е съвсем типично за мъж. Мъжете са еднакви, когато става въпрос за обзавеждане на дома. Бели стени, сив под. Никаква следа от лични вещи, които обикновено намираш във входно антре – палта, чанти и обувки. Стъпвам върху следващата пластмасова подложка и надничам в кухнята. Черни, лакирани шкафове. Елипсовидна маса със столове около нея, които познавам от списание за вътрешно обзавеждане. Ножове, наредени на стената. Забелязвам, че не липсва нито един.
Манфред слага ръка на рамото ми.
- Тук. Насам.
Продължавам по коридора, стъпвайки върху пластмасовите подложки. Минавам покрай криминалист с фотоапарат и бележник. Под подложката има голямо петно кръв. Не, не е петно, а море. Червено, лепкаво море от прясна кръв, което покрива цялата тази част на антрето, от едната стена до другата, и се разпростира надолу по стълбите към сутерена. В морето от кръв има десетки стъпки с различна големина, които водят към външната врата.
- Адски много кръв – мърмори Манфред и пристъпва изненадващо пъргаво, въпреки че пластмасовите подложки се огъват под тежестта му. До окървавен вързоп дрехи е сложена номерирана табелка. Съзирам крак и черен ботуш с висок ток и после долната половина на тяло на жена, която лежи по гръб. След няколко секунди осъзнавам, че тя е
обезглавена и че онова, което отначало помислих за вързоп дрехи, всъщност е главата й, която лежи на пода. Или по-скоро стои, сякаш е израснала от пода.
Като гъба.
Манфред пъшка и прикляка. Навеждам се и оглеждам зловещата сцена, опитвайки се да осъзная какво виждам пред себе си. Това е важно. Естествената ми реакция е да се дръпна назад и да отместя поглед от този ужас, но тъй като съм детектив, отдавна съм се научил да потискам този рефлекс.
Кестенявата коса на жената е сплъстена от кръв. Ако трябва да отгатна, което е малко трудно, като се има предвид състоянието на трупа, бих казал, че тя е на около двайсет и пет години. Тялото й също е обляно в кръв и съзирам дълбоки рани на раменете. Облечена е с черна пола, черни чорапогащи и сив пуловер. Под нея има подгизнало от кръв зимно палто.
- Кошмар.
Манфред кима и поглажда наболата си брада.
- Обезглавена е.
Кимам. Няма какво да добавя. Очевидно е, че се е случило точно това. Да отделиш главата от тялото изисква значителна сила или поне напрегнато усилие. Това говори нещо за убиеца. Все още не знам точно какво, но извършителят определено не е бил сакат. Убиецът е бил доста силен физически или силно мотивиран.
- Знаем ли коя е тя?
Манфред клати глава.
- Не, но знаем кой живее тук.
- Кой?
- Йеспер Оре.
Името звучи познато, като на бивш атлет или политик. Чувал съм го, но не си спомням във връзка с какво.
- Йеспер Оре?
- Да, Йеспер Оре, главният изпълнителен директор на „Облекла и още нещо”.
И тогава си спомням. Противоречивият, скандален директор на най-бързо разрастващата се скандинавска верига за облекла. Човекът, когото медиите обичат да мразят – заради практиките му на управление, множеството любовни афери и честите му политически некоректни изявления пред пресата.
Манфред въздиша дълбоко и се изправя. Последвам примера му.
- Оръжието на убийството? – питам.
Той мълчаливо посочва към антрето. В дъното, до стълбище, което, изглежда, води към сутерена, лежи голям нож или може би мачете. Не го виждам ясно. До него е поставена малка табелка с надпис „№ 5”.
- Задържан ли е Йеспер Оре?
- Не. Никой не знае къде е той.
- Какво друго знаем?
- Трупът е бил намерен от минаваща съседка, която забелязала, че външната врата е отворена. Разговаряхме с нея. Сега тя е в болница. Очевидно има сърдечни проблеми от шока. Не е видяла нищо друго. За жалост е обикаляла преддверието, затова ще видим дали криминалистите ще могат да вземат отпечатъци, които да ни послужат. Има кръв и по снега навън. Вероятно убиецът се е опитал да се избърше след убийството.
Оглеждам се наоколо. Подът до външната врата е покрит с плетеница от червени стъпки. По стените има пръски кръв и кървави отпечатъци от пръсти. Сцената прилича на картина на Джаксън Полък, сякаш някой е излял червена боя на пода, търкалял се е в нея и после е изплискал боя навсякъде другаде.
- Убийството, изглежда, е било предшествано от ожесточена борба – продължава Манфред. – Жертвата има рани от самозащита по раменете и ръцете. Първоначалната преценка на съдебната лекарка е, че тя е умряла между три и шест часа вчера следобед. Жертвата е жена на около двайсет и пет години и причината за смъртта по всяка вероятност са множеството наранявания в гърлото, когато главата е била... Е, виждаш сам.
Манфред млъква.
- А главата? – питам. – Как е застанала така? Случайно ли?
- Съдебната лекарка и криминалистите казаха, че вероятно така я е сложил убиецът.
- Шибан извратеняк.
Манфред кима и ме поглежда с малките си кафяви очи. След това понижава тон, сякаш неизвестно защо не иска никой друг в стаята да го чуе. Единствените хора, останали тук, са криминалистите.
- Слушай, това много прилича на...
- Но това беше преди десет години.
- И все пак.
Кимам. Не мога да отрека, че има прилики с убийство, което разследвахме на остров Сьодермалм преди десет години и което не можахме да разкрием, въпреки че разследването беше едно от най-щателните в историята на престъпността в Швеция.
- Както казах, беше преди десет години. Няма причина да смятаме, че...
Манфред маха пренебрежително с ръка.
- Не. Знам. Вероятно си прав.
- А какво знаем за този Оре, който живее тук?
- Все още не много, освен онова, което може да прочетеш във вестниците. Санчес работи по въпроса. Тя обеща да изрови нещо до довечера.
- И какво пише във вестниците?
- Ами, обичайните клюки. Наричат го робовладелец. Профсъюзът го мрази и е завел няколко съдебни дела срещу компанията му. Оре очевидно е и известен женкар. Купища дами.
- Няма ли съпруга и деца?
- Не. Живее сам.
Оглеждам антрето и очите ми се плъзгат из голямата кухня.
- Наистина ли ти е необходима такава огромна къща, ако живееш сам?
Манфред повдига рамене.
- „Необходимост” е относително понятие. Съседката, която сега е в болница, каза, че тук са живели различни жени, но не помни колко са били.
Излизаме и сваляме терлиците и ръкавиците. На трийсетина крачки, близо до страничния вход, има изгоряла барака, отчасти покрита със сняг.
Манфред запалва цигара, закашля се и се обръща към мен:
- Забравих да спомена за това. Преди три седмици е избухнал пожар в гаража. Застрахователната компания разследва причините.
Поглеждам овъглените останки от греди, които стърчат от снега и ми напомнят на боровете в гробище „Скугсширкогорден”. Същите мълчаливи, тъмни фигури, чиито силуети се очертават на фона на снега и които предизвикват същото обезпокоително чувство за преходност и смърт.

Камила Гребе е родена близо до Стокхолм. Съоснователка е на издателството за аудиокниги „Сторисайд“. Заедно със сестра си Оса Треф са написали четири изключително успешни криминални романа. Два от тях са номинирани за наградата „Шведски криминален роман на годината“ от Шведската академия на авторите на криминални романи. В съавторство с Пол Леандер-Енгстрьом, Камила Гребе пиша популярната трилогия „Москва ноар“. „Върху тънък лед“ е дебютът й като самостоятелен автор, въпреки че Камила далеч не е дебютант и това си личи в страниците на романа!