Откъс: „Адската машина на щастието“ от Владислав Тодоров

Остра социално-политическа пародия от автора на „Дзифт“ и „Пумпал“

Изобретателен, гротескно-ироничен и неподражаемо провокативен,  „Адската машина на щастието“ (Колибри) е разказ за стремежа към всеобщо щастие, въплътен в маниакални фиксидеи, чийто сблъсък води до исторически катастрофи и запраща човека в едно насилствено изпразнено от история битие. Действието се развива през 20-те години на XX век в измислена страна на Балканите. Голямата война е приключила, оставяйки след себе си разруха, взривоопасно социално напрежение и политическа радикализация; създадена е анархо-терористичната организация Оръдия на хаоса; след преврат е установена военна диктатура, подготвя се атентат...

Написан в жанра „алтернативна история“, романът целенасочено пренарежда историческия ход на времето, прекроява геополитическия контекст, преобразува събитията и измисля действащи лица. Така в опита си да създаде една възможна дистопия в миналото, той подрива пропагандно втълпените клишета.

Владислав Тодоров е доктор на философските науки, преподава кино и литература в Пенсилванския университет. Първата му книга, озаглавена „Адамов комплекс“, излиза в София (1991). В САЩ издава втората си книга – „Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение“ (1995). Следват „Малък парадокс за театъра и други фигури на живота“ и „Хаотично махало: политическа публицистика“. Американските списания „Постмодерна култура“ и „Челси“ публикуват първите му белетристични опити. Автор е на екранизираните романи „Дзифт“ и „Цинкограф”. 

През 2017 г. с логото на „Колибри“ излезе романът „Пумпал” - стряскаща антиутопична приказка, в която смешното спъва страшното, иронията разваля магиите, абсурдът добива желязна логика, а езикът издевателства с чудото на творението, наречено човек.  „Пумпал“ е адаптиран за голям екран със заглавие „φ1.618" под режисурата на Теодор Ушев, който е и художник на корицата. Следва откъс.

ПЪРВИ ВОСЪЧЕН ЦИЛИНДЪР

Да ви помоля за чаша вода, господине? Потя се здравата и гърлото ми съхне…  Благодаря... Да ви попитам нещо... Нали восъчният цилиндър, дето се върти, няма да се стопи от жегата, записът да се затрие и после да трябва да повтарям, мразя да повтарям. Няма, казвате, слава богу! Да започваме тогава.

#

Небето над града беше с цвят на нар. Цикадите стържеха оглушително в ритъма на пулсиращата мараня. Слънцето беше в апогея си, напичайки медните покриви на Улпиа Сердика с металургична интензивност.

Следобедът течеше бавно като река от разтопен асфалт. Въздухът, необикновено гъст и тежък за пролетен ден като този, лепнеше по кожата. В тази палеща сероводородна влага на човек му трябваха химически хриле вместо дроб, за да си поеме дъх.

Бях седнал на желязна пейка под дебела сянка и с премрежен поглед съзерцавах жълтия площад с ар деко павета, на който се редяха Магнаурската библиотека и трите храма на монотеизма – базиликата „Свети Крал“, синагогата и джамията, чието минаре

пореше с връх натежалото небе.

Внушителен фонтан-мемориал се издигаше в центъра на площада – един разцепен череп от черен гранит в памет на именит строител на новата румелийска държава, посечен на това място от Оръдия на хаоса.

Като безмълвен свидетел на края на света, обвит от хипнотична празнота, корпусът на базиликата „Свети Крал“ наподобяваше гръден кош, чийто последен дъх сякаш бе застинал в монумент – дълбока вкаменена въздишка, отвътре куха. Тук преди много лета православната прамайка ме беше покръстила тайно.

Наблюдавайки този величествен архитектурен ансамбъл, изобразил поривите на воюващи цивилизации, се почувствах, как да кажа, призван. В краката ми се търкаляше барутното буре на стария континент, докато аз държах в ръцете си тлеещия му фитил.

Тогава работех в каталога в Магнаурската библиотека и същевременно учех статистика в Свободния университет. Мислех се за иконоборец, което обяснява интересите ми. Главният библиотекар на Константинополския лицей за мъртви езици ме запали по науката на големите числа. Той проповядваше статистика, вярвайки че математизацията на световните човешки маси ще ги отърве от лапите на мизерията. Само статистическият подход към човечеството можеше според него да спаси крехките мислещи тръстики, разлюлени в блатата на живота. Беше убеден, че статистиката може безгранично да уедрява брутното щастие на народите. Брутното, това беше думата.

Вярата не е грях, дори да е погрешна.

По залез-слънце поемах обратно към къщи. Пътят ми минаваше покрай „Стробоскопа“, така наричаха кварталното ни кино. Пред него обикновено просеха гаврошчета. Купувах им билети за кино, за да ги измъкна от улицата – поне за малко. Стараех се да бъда щедър, макар да знаех, че щедростта подхранва мизерията.

Живеех в една квадратна дупка на приземния етаж на бивш склад на Сточна гара. Инвентарът на квадрата беше беден, бих казал аскетичен – изкорубена пружина, закрепена върху тухли за легло, очукан меден леген за мивка, газена лампа, кофа за боклук и пукната чугунена печка със смачкан кюнец. Горях основно отпадъци, автомобилни гуми и парцали. Коминът обаче не теглеше добре, връщаше, което задушаваше огъня в печката и тя бълваше дим в стаята. Стенен часовник с ютия наместо махало украсяваше зазидания прозорец в квадрата – символ на моя суспендиран хронотоп.

В коридора имаше клекало, снабдено с отомански ибрик на верига. В отходните канали се въдеха плъхове, които само чакаха да заспя, за да започнат да се ръфат, плющейки със сатанински опашки по ламаринената кофа за боклук. 

Моля да ме извините за криволичещия ми разказ, господине. Нищо на този свят не е право. Всичко в него е криво. Правите линии са оптическа измама. Ако се загледаш дълго в тях, те започват да се кривят, да се сливат и пресичат, да губят краищата си в мрачните гърди на Космоса.

Но нека се върна към онзи следобед, когато слънцето бавно захождаше, а погледът ми се щураше сред разноликата тълпа. Младежи бяха насядали на зелената площ около фонтана, други излизаха от библиотеката с изтекли от четене очи.

Изневиделица момиче на ролкови кънки с бледо като платно лице и крехко тяло, увито в черни воали, влетя в полезрението ми. Това късо подстригано ефирно създание започна да танцува около фонтана с разцепения череп на държавника герой. Внезапно застина и хвърли във водата тесте карти за игра. Извади бутилка със синкава течност и се заля с нея. Вдигна високо ръцете си, в тях блесна искра, дланите ѝ пламнаха и крехката ѝ фигура лумна като факла. После се втурна напред с кънките и влетя в джамията като горящо кълбо, всявайки паника сред поклонниците.

В този момент до мен достигна гърлено стенание. Обърнах поглед настрани и видях странно момиче да седи на съседната пейка. Атлетичното ѝ тяло потръпна при вида на самозапалилата се танцьорка, сякаш струна се скъса в него. Непознатата носеше сърповидна стоманена обица, която лъщеше ослепително на слънцето. С порцелановия си блясък очите ѝ изглеждаха термично втвърдени. Косата ѝ беше късо и грубо подстригана, по-скоро скълцана.

Излизайки от шока, аз се спуснах надолу и приближих фонтана. Извадих от водата една от картите за игра и застинах поразен. Картата изобразяваше разярен башибозук на кон да изнасилва мома християнка. Погледът ми, като мокро куче, се опита да се отръска от изображението, белязано от крещяща анатомия.

На следващия ден вестниците отразиха събитието като трагичен протест срещу изнасилванията, съпровождащи безкрайните войни и кървави междуособици на новоосвободените народи на разпадаща се Отомания. Маркиз Зибен, прословут виенски литограф, произвеждаше и снабдяваше окопите на всички воюващи страни с порнографска еротика, която правеше победата над врага да се преживява като сексуално надмощие. Ерос и Марс се бяха съюзили в окопна игра на карти.

„Война и блудство!“ провикнал се Терсит, най-грозният и развратен воин на античността – плазмодият на Троянската война.

#

Понеже властите не можаха да идентифицират самоубийцата и никой не бе поискал да прибере тленните ѝ останки, те щяха да бъде погребани в общ гроб на Грънчаревата нива в покрайнините на града. Реших да отида.