page contents Книжен ъгъл: Преводачът Георги Ангелов: Романът "Доброжелателните" напомня, че никога не липсват палачи
Предоставено от Blogger.

Преводачът Георги Ангелов: Романът "Доброжелателните" напомня, че никога не липсват палачи

24.9.09


Гриша Атанасов

 
Георги Ангелов. Снимка: личен архив
Георги Ангелов е известен преводач от френски език, превел е множество съвременни и класически автори, бил е водещ на културни предавания по БНТ и други телевизии. Негов е преводът и на една книга, която предизвика фурор с появата си във Франция и в цяла Европа – романът “Доброжелателните” от  Джонатан Лител (ИК Колибри)
- Джонатан Лител  е американец, който пише на френски, и с дебютния си роман, огромен, повече от хиляда страници, спечелва едновременно наградата “Гонкур” и Наградата на Френската академия през 2006 г. Какво се крие зад всичко това? Какво ще разберат тепърва българските читатели?
- Веднага искам да кажа, че книгата, макар и да обхваща един сравнително тесен период (между 1941 и 1945 година) от Втората световна война, всъщност говори за един много по-широк период от време. Тя е изключително многопластова. В нея се говори от античната гръцка философия и трагедия до прогнози за това как би могло да се развие човечеството, ако не си направи съответните изводи.
- Но, като цяло, тя представлява един монолог.
- Да, по-скоро е написана под формата на мемоарна литература на основния персонаж на книгата – докторът по право Максимилиан Ауе, който освен това е и оберщурмбанфюрер от СС, участвал в зловещо известните “айнзац групен” – командите, които са осъществявали програмата за масово унищожаване не само на евреите, държа да отбележа.
- В Украйна.
- И в Украйна, но и на циганското малцинство, а пък и на самите германци. Има един много зловещ епизод, в който се описва как се избиват и “неприятно ранените” или осакатени немски войници, за да не се връщат в Германия в този вид и да не се вижда това от обществото. Тези войници се обгазяват също, в специализирани газови камиони, точно както се избиват и другите. Та, тази книга, в много отношения според мен, би представлявала интерес и за българския читател. Най напред, за мен това е голямото връщане към истинския роман, разбира се не точно този, който познаваме от 19 век, говоря чисто от формална гледна точка, като литература, но отдавна никой не се беше наемал да пише в роман. Някак си съвремието ни повече предразполагаше към повести, разкази, въобще към по-кратки форми, докато Лител показа, че романът не само е жив, ами има голямо бъдеще.



- Това е роман за нацизма, видян през погледа на един нацист…
- На един нацист, който е оцелял и пише днес, във Франция, естествено под сменено име. Той живее някъде в Северна Франция, в доста комфортно съществуване и има собствена фабрика за дантели (много интересна метафора измисля тук Лител) и, все пак, постоянно го гложди споменът за тези години и той решава да напише мемоарите си.
- Но тогава на какво се дължи феноменът на тази книга? След Хана Аренд и Ели Визел за нацизма, след Шаламов,Солженицин за сталинизма и въобще за това зло тоталитаризма на 20 век, какво ново е успял да покаже Лител?

- Мисля че има две неща, които са много различни. Първо начинът, който той избира, неговото тотално заличаване на автора зад персонажа му, тоест той предава погледа именно на този човек от СС, без да си позволява като автор някакви оценки, нито да го упреква и обвинява, нито да го възвеличава, абсолютно нищо, просто авторът е напълно заличен от тази книга. Ние виждаме неговата гледна точка, гледната точка на един от тези “палачи”, както ги наричаме днес. От друга страна е безкрайно интересно, че целият този феномен, какъвто е национал-социализмът, а и въобще всички тоталитаризми, е вкаран в един много широк философски контекст, както казах, още от гръцката античност до ден днешен. Повествованието изобилства с диалози между героите, които са на тема философията, примерно на Платон, или разсъждават върху трудовете на Аристотел, разбира се, върху Кант и Хегел, както и върху други, по-съвременни немски философи.
- След като са ликвидирали стотина-двеста души.
- Не, по време на ликвидирането, между два коняка, обикновено стават тези разговори, когато се прибират да си починат или по време на обедната почивка, защото такива са правили, докато разстрелват по няколко десетки хиляди души. Интересното е  също така, че той донякъде развенчава едно идеологическо клише за палача от СС, който е, общо взето, примитив, садист, едва ли не необразован бюргер, който се налива с бира от сутрин до вечер и т.н. Истината, историческата истина е съвсем друга и ще дам един пример, който в книгата го няма, но, така или иначе, и за това става въпрос: от двайсет и един висши офицери, командири на “айнзац групен”, единайсет са доктори на науката, всички останали са също университетски лица. Един от тях дори е два пъти доктор и той това гордо си го отбелязва – той е групенщурмбанфюрер от СС доктор доктор Раш. Всички тези хора са юристи, философи и филолози с много солидно образование и това е елитът на немската нация в буквалния смисъл на думата. И нещо повече – те са били изпращани на тези отговорни длъжности именно и заради това, първо, защото са имали дар слово, второ, защото са имали авторитет пред изпълнителите на зверствата.
- Не е ли това най-страшното и най-плашещото? Всъщност предговорът или въведението представлява една идеологическа обосновка на цялата история на героя, където той казва, най-грубо казано, че всеки, попаднал в тези обстоятелства би правил същото и би станал същия.
- Той го казва действително така, в малко по-императивна форма, но всъщност въпросът, който Лител задава чрез тази реплика на героя си, а и по-нататък в книгата го има под различни форми е: “Какво би направил ти в тази ситуация?” И всъщност всеки читател би трябвало да се замисли, защото сега, от гледна точка на хора, които живеят в едно, да речем, относително демократично общество и се радваме на твърде много свободи, е малко трудно. Бихме могли да кажем, разбира се: “Как, това са човеконенавистни идеологии, това са глупости, аз бих се борил, едва ли не, с пушка в ръка срещу това!”, но не е така, когато си действително в такава ситуация, ние по-възрастните, които половината ни живот мина в една форма на комунистическа диктатура, много добре знаем, че, като че ли човек по-скоро е склонен да прави компромиси в името на семейството, на личното оцеляване.
- Но никой не знае докъде би стигнал.
- Никой не знае докъде би стигнал, разбира се. Но факт е, че всяко общество намира своите палачи, дори и за най-ужасните престъпления. Факт е, че няма дефицит на палачи. По-скоро има дефицит на обратното – на хора, които биха спрели тези палачи.
- Разбрахме, че от българското издание са отпаднали вашите бележки, в които вие лично сте изяснили персонификациите на героите, т.е. зад всички тези герои стоят някакви исторически личности.
- Точно така.
- Авторът е отказал този принос. Защо го отказа?

Джонатан Лител. Снимка: Ройтерс
- Аз му зададох същия въпрос, защото се почувствах най-много ощетен във всяко отношение – първо, това беше немалък труд. Той се аргументира толкова силно, че не можах да не приема неговите аргументи. Първият му аргумент беше, че не би желал неговият роман да се чете като научно-историческо съчинение, все пак, това е роман. Веднага искам да отбележа, че, с изключение на главния герой – доктор Ауе и неговата сестра-близначка, всички, до последния шофьор на кола - ефрейтор, който се споменава в книгата - са живи, истински, живели личности и аз на всички тези личности им намерих биографиите и съдбата след войната на тези, които са оцелели. Това му беше първият аргумент. Вторият аргумент беше, че би искал чуждите читатели да са равнопоставени с френските читатели, тоест, той това не го прави за френския читател и каза: “Нека да не подценяваме ние авторите и преводачите и най-вече да не подценяваме читателя и да не го водим като учител за ръчичка на училище, има днес и интернет, има и справочници, всеки, който се интересува, би могъл да намери.” По тази логика аз съм запазил единствено и съм обяснил историческите персонажи от френска страна и той се съгласи с това, защото за френския читател те са понятни, те са известни, но не и за българския.
- Тази огромна книга чисто физически е трудна за превеждане, а да не говорим за нейното съдържание. Много страшни сцени има в нея, много невероятни епизоди.
- Има потресаващи сцени, но всички те са исторически факт. Ако на мен преводът ми отне година-година и нещо, то на Лител събирането само, трупането на материали му отне пет години от живота. Той освен френски и английски, които са му на практика родни езици, владее перфектно руски - и говоримо, и писмено, испански и италиански, и два мъртви езика - старогръцки и латински… Изключителен ерудит.
- Срещали сте се много пъти с него, общували сте си докато си превеждал, що за човек е, как се ражда този феномен?
- А, това е много странен въпрос. Ако знаех как се ражда този феномен, бих си народил два-три такива, не знам точно как се прави такъв феномен… Ами, той има интересна среда, баща му е доста известен в Америка писател.
- Автор на шпионски трилъри – Робърт Лител, издаван е и тук.
- Включително и на фантастика, но е по-известен в Щатите. Та той отдавна живее във Франция, Лител е роден в Ню Йорк, но всъщност е израснал във Франция, френският му е като матерен език, но той доскоро нямаше френско гражданство, даже има един интересен анекдот как той три пъти преди това си е подавал документите за гражданство.
- Имаше някаква история, че извънредно му го дават накрая.
- Да, той си подава документите, но те потъват във френската бюрократична система и когато го номинират за “Гонкур” изведнъж се виждат в чудо, защото според устава на “Гонкур” трябва да си френски гражданин, за го да получиш. И с президентски указ за една нощ го правят французин, за да може на другия ден да си вземе наградата. И той ми казва: “Ех, колко било лесно! Значи само една книга написваш и ставаш французин. Как не го знаех по-рано!” Това го каза в кръга на шегата, защото това му е единствената книга и между другото той ми сподели че няма намерение, поне в скоро време да пише друга книга, каза че се е изчерпал напълно… Споменах, че пет години се е ровил в архивите във Варшава, в Москва, в кавказките републики най-вече, където работи в една хуманитарна организация по време на всички конфликти там, в парижките архиви разбира се и т. н. Затова книгата е изключително точно документирана. А идеята за романа му идва от една снимка, която той вижда в един от архивите. Това  е снимката на едно обесено младо руско момиче и няколко немски офицери, които са радостно, щастливо заснети около обесеното момиче. После разбира, че това е снимката на Зоя Космодемянская. Всъщност тази снимка го потриса и това е от което тръгва всичко и той решава да пише. Многократно са го питали: “Да, ти пишеш за това, защото вероятно си евреин?” Не, няма нищо общо, тук специално, в този случай, еврейският му произход. Той ми обясни, че семейството му много отдавна се е изселило в Щатите, те нямат просто връзка с европейския континент, той няма свои роднини загинали по време на Втората световна война, така че той не е засегнат пряко, така да се каже. И нещо повече – точно заради това той пише за всички видове геноцид, а не само за геноцида срещу евреите. Читателят тук ще разбере и нещо, което много пъти се премълчава, че, да, инициаторите и идеолозите и тези които правеха това са германците, но на един германец са се падали девет помощници.
- От различни националности.
- Да, и всички тези големи погроми и разстрели и масови убийства се извършват, реално се извършват от украинци, литовци, латвийци, естонци, от румънци, от татари в Крим и т.н. И те са били, примерно деветима татари в Крим, един германец ги командва. Това не оневинява в никакъв случай германците, разбира се. Но искам да кажа, че, както започнахме разговора, палачите очевидно много лесно се намират.
- За съжаление. Добре, може да е страхотна литература тази книга, да получи награди, но тя е страшно трудна за четене, толкова са страшни и отблъскващи някои сцени, как тогава се превръща и в читателско явление? В милиони екземпляри, бестселър и т.н.
- Несъмнено тук двете награди, които той получи, играят някаква роля, няма защо да се лъжем. Но това, което според мен Лител поставя по съвсем нов е именно гледната точка, която той избира и недаването на оценки, но, между другото, неговият персонаж предава достатъчно остри оценки, които задействаха и синдрома на гузната съвест, специално във Франция, в Германия се получи това, и в Израел, но по друг повод, тъй като той показва точно това много ясно - че германците не биха могли нищо да направят без активното сътрудничество на останалите.
- Тази книга не е единствената, която напоследък ни връща към Втората световна  война, явлението не е само българско.
- Първо, това несъмнено е най-голямата травма, защото това е първият исторически конфликт, в който унищожението беше сведено до индустриални методи. Тези индустриални методи тук са описани, включително и тяхната идеологическа подплънка, по безкомпромисен и много точен начин. От друга страна, не можем да си затворим очите за явления, по един или друг начин вдъхновени от тоталитарните идеологии, било нацизъм, било сталинска или ленинска форма на комунизма. Тези неща не са преодолени. Достатъчно е само да си спомним че наскоро в България от един комин се вееше знамето със свастиката, достатъчно е да погледнете няколко от паравоенните ни така наречени организации, достатъчно е да погледнете изказванията на някои политически лидери, които са в момента или утре ще бъдат в още по-голямо мнозинство в парламента, които неприкрито симпатизират на тази идея. В страна като Австрия с тежко фашистко минало, на три години затвор без право на обжалване беше осъден един известен публицист за негационизъм, защото отричаше газовите камери. И този човек влезе в затвора и в момента е в затвора. Крайно време е и в България да се реагира малко. Значи, във Франция, Германия, Австрия, в повечето нормални държави в Европейския съюз подобни публични изказвания или писания се инкриминират, те са наказуеми от закона. Докато тук може да отидете на площад “Славейков” и да си купите книги, в които се обяснява точно това – че е нямало холокост, че газови камери е нямало, че това е еврейски заговор, че това са измислици. От всеки екран в момента, понеже сме в предизборна ситуация, виждам да наднича по един ерзац диктатор. В политическите платформи на немалко партии, които на всичкото отгоре утре ще бъдат в парламента има постановки, за които пише Джонатан Лител в тази книга.
- Значи тази книга се противопоставя срещу подобни възгледи…
- Да, мисля, че не трябва да се спира да се говори и да се обсъждат тези неща, защото вината, пак казвам и това е тезата също и на Лител, която прозира отвсякъде, много е лесно да си измием ръцете като Пилат и да кажем: “Да, виновни са германците, такива са германците.” Не, не са виновни германците само.
- За малко книги виждаме да се употребяват директно такива думи като “гениална творба”, ”шедьовър”, за съвременни нови книги. Точни ли са тези оценки?
- Абсолютно правилни са, даже тонът е леко смекчен, аз бих добавил: от всички автори на новото време, които формират мисленето на 20 и 21 век, слагам Лител редом с Джойс и Пруст.
(Интервюто е направено в предаването “Книги завинаги”, радио “Алма матер Класик ФМ”)

Източник: http://e-vestnik.bg/6252