Захари Карабашлиев представя: "Хищни нокти" - роман, който бих искал да съм написал аз

Най-трудно е, когато трябва да реша какво да взема да чета в самолета на път към Калифорния – ще прекарам по летища и в небето общо 20-ина часа. За две седмици в България отново накупих книги за две години напред с виновно-тъжното чувство, че повечето от тях няма да прочета никога. И така, в ръчния багаж има място за не повече от няколко, затова избирам една на френски автор, една на сръбски, един сборник съвременна полска драма, романа Lush Life на Ричард Прайс (почти непревеждан на български), последния брой на ЛИК и един Esquire.

На летището Враждебна - никакви неприятели, всичко минава бързо и безболезнено. Автобус ни откарва от терминала до самолета, и докато ни стоварва и се качваме по стълбите задухва силен вятър, захвърча сняг. В топлия самолет, пленителна стюардеса ме посреща, поздравява ме и се усмивка, сякаш знае какви съм ги вършил снощи. Освен нея, виждам много красиви жени и всички, по дяволите заминават нанякъде. Има и много млади майки с дънки, кожени якета и малки деца.
Намирам мястото си и с облекчение откривам, че съм до прозореца, а двете седалки до мен са празни. Вадя книгите, разстилам ги отляво, за да избера с какво да започна. Тръгвам с полската драма, но се отказвам, не ми се четат пиеси сега. Избирам друга, на която пише с дразнещо червени букви, че е най-продавания сръбски роман за последните две десетилетия. Заглавието - твърде тъпо- “Хищни нокти”. Не съм и пленен от корицата.

Започвам. Преодолявам съпротивата си към първата страница. Излитаме. Няколко минути по-късно се засмивам на глас, после пак, после пак, а после пак и пак. После ми става криво, после пък нещо се разчувствам, тъжно ми е, спомням си 96-а и 97-а (тогава се развива действието), дояждат ми се зелеви сърми, хиля се, проронвам и сълза, през няколко минути поглеждам на корицата името на автора (Марко Видойкович) и няколко реда по-късно пак го забравям.

Половин час, след като съм започнал “Хищни нокти”, знам, че това е най-яростната, най-честна, най-необуздана книга, която съм чел в последните незнамколко години! “Хищни нокти” е дива симфония, композирана на крак; любовна поема, надраскана върху черно-бяла репортажна снимка от сблъсък на студенти и власт... “Хищни нокти” е литературен пънк. Това е роман, който бих искал да съм написал аз.

Няма литературни конкурси, няма академични ‘осанни’, няма снобарски изгъзици, които да ти дадат това, което ти дава Марко Видойкович. Няма претенциозни постмодерни перформънси и четения на скудоумна, изсмукана кой знае откъде “проза”, които да ти предложат това, което ти предлага “Хищни нокти” – радост, радост, радост. Радостта да поскиташ в света на героя (на когото така и не научаваме името), да гладуваш с него, да се напушиш с него, да чукаш с него, да плачеш с него и да се смееш с него, да студуваш с него и да хвърляш павета по ченгетата с него, да се влюбиш с него и да вземаш решения, които той я вземе, я не, с две думи- радостта да четеш.

Изведнъж усещам, че докато съм все още в началото на този роман, аз летя над памучно бели облаци, а под тях е Сърбия. Действието в романа се развива по същото годишно време - преди Коледа. Някаква странна синхроничност е предопределила късия път на тази книга към сърцето ми. Идва ми да вия от кеф, но едва ли ще ме разберат. Идва ми да се изправя, да помоля пътниците за внимание, и да чета всяка страница на глас, всяка страница от книгата на автор, чието шибано име така и не успявам да запомня - Марко. Марко. Марко. Видойкович. Видойкович. Видойкович.

Плаче ми се през цялото време. Плаче ми се всеки път, когато разпозная талант, а този негодник е точно това- талант. Не се разревавам, разбира се. Но, по някаква причина се разциврят бебетата в самолета. Първо едно отпред някъде вдясно. После друго зад мен вляво. После други две отпред, а изведнъж виква да реве и някакво по-голямо дете, пак отпред, но съвсем близо. Какофонията е пълна. Ревете бебета, ревете и не спирайте, никак не ми пречите – аз чета.

В романа има един великолепен момент, в който главният герой, поканен на тъпо семейно събиране, се влюбва в момиче изглеждащо ето така: “Кестенява коса. Червена блуза с деколте. Кафяви очи. Усмивка. Устни. Ярко червило. Обеци във вид на слонове. Коса, сресана на път, малко по-вляво от средата. Нос, закривен три милиметра наляво, навярно уцелен от народна топка. Дънки. Черна очна линия. Червен лак. На врата верижка с ацтекско слънце. Черни обувки ‘kickers’. Лице на фотомодел, не. И ако носът и зъбите й не бяха криви, щеще да е грозновата. Но така беше съвършена.”

Романът “Хищни нокти” не е най-гладко написаната сръбска книга. Нито е най-добрата литература. И ако всичко й беше наред щеше да е грозновата. Но така е съвършена.
Евала, Марко!

От блога на Захари Карабашлиев