Избрано от седмицата: Здравко Райков измисли българския оптимизъм

Петко Тодоров

138-ят случай, разказан от Здравко Райков в „Как да печелим по време на криза” е за един американски даскал. Който организирал фирма за почистване на жилищата, конфискувани от банките за неплатени ипотеки. Банките му плащат щедро и човекът забогатял. От кризата. 139-ят случай е последният, той е още по-американски. Но Райков не е колекционер на любопитни случаи. Той е професор, социолог, преподава пиар. Новата книга е по кройката на предишните му – колекцията от случаи е любопитният фокус, около който са неговите размисли за икономическото поведение на редовия човек (изд. „Дармон”).
Райковата кройка не е американска, той не агитира, че е достатъчно да мислим оптимистично, за да се сбъднат мечтите. Професорът предлага просветен оптимизъм. Българска кройка: нашенският оптимизъм не е еднопосочно навиване в оптимизъм, а предизвикване на въображение.

Средновековният западняк карал на хляб и вино


Средновековният западноевропеец ядял много, но лошо, изтъква Робер Фосие в „Обикновеният човек през Средновековието” (изд. „Рива”).
Основно хляб – по 1,6 – 2 кг дневно, месото било съвсем малко, рибата – нищожно. Нямал днешните проблеми с теглото – съставът на нашата храна е различен. Изпивал много вино - между 1 и 3 литра дневно, включително жените и монасите. То било бяло, едно и също. Разделянето на сортовете е от ХІV в., червеното в началото било лукс. Масовата употреба на бира е от ХІІІ в. Първите екземляри вилици са от ХV в. и от благородни метали, сиреч недостъпни за обикновения човек.
Френският историк заключава обстойния портрет на средновековника със: „Средновековният човек, това сме ние”. Човек се променя слабо, по-силно се променя обществото. От там е незаситимото любопитство и изкушението, върху което Фосие струпва своята щедрост.

Кръв се лее за евангелието на Мария Магдалена


„Знаеш ли, Марк, ако това е истинско, променя цялата история на така нареченото християнство...”, репликата е на героинята, Марк е героят в „Мандалата на Магдалена” от Майкъл Брадли (изд. „Четмо”). Звучи познато, и няма как да е иначе. Редно е някой скучаещ социолог да установи как се ражда и разпространява читателската мода. Романът е от модата на четива от сорта „Дан Браун”: древен ръкопис, заради който тече криминално преследване.
Романът има и собствени достойнства в рамките на модата. Сюжетът е изцяло европейски и северноамериканският автор се е постарал да нюансира белетристиката в този смисъл. Млада лингвистка открива случайно ръкопис, за който предполага, че е евангелието на Мария Магдалена. И застава на мушката на лоши хора. За един месец на нея и на спасителя й се случва всичко възможно – от нечовешки изтезания до свръхчовешка любов.