Откъс: "Чарли и Големият стъклен асансьор" от Роалд Дал

Продължават приключенията на Чарли Бъкет, господин Уили Уонка, Дядо Джо, господин и госпожа Бъкет, Ланселот Р. Гилиграс, Президент на САЩ, госпожица Тибс, червейестите книди, шантавите шаради и умпа-лумпите.
Чарли Бъкет печели шоколадовата фабрика на Уили Уонка и предстои да получи наградата си. Изведнъж се чува страховито свистене, докато пътува с Големия стъклен асансьор. Така Чарли и семейството му се озовават в земната орбита.
Започва вълнуващо приключение, а единственият, който знае какво да се направи, е господин Уили Уонка.
През юли ще пристигнат още от вълнуващите истории на Роалд Дал - „Семейство Тъпашки”, отново от издателство „Ентусиаст“.

Полет с Големия стъклен асансьор

 ***

 При последната ни среща Чарли летеше високо над дома си с Големия стъклен асансьор. Малко по-рано господин Уонка му бе съобщил, че цялата огромна и прекрасна шоколадова фабрика принадлежи на него, на Чарли. Сега нашият малък приятел се завръщаше заедно със семейството си, за да получи наградата. В асансьора пътуваха (само за да си ги припомните):

 Чарли Бъкет, нашият герой.

 Господин Уили Уонка, ексцентричен производител на шоколад.

 Господин и госпожа Бъкет, бащата и майката на Чарли.

 Дядо Джо и баба Джоузефин, родителите на господин Бъкет.

 Дядо Джордж и баба Джорджина, родителите на госпожа Бъкет.

 Баба Джоузефин, баба Джорджина и дядо Джордж все още се намираха в леглото си, което останалите успяха да натъпчат в асансьора малко преди излитането. Дядо Джо, както си спомняте, бе станал от леглото, за да се разходи с Чарли из шоколадовата фабрика.

 Големият стъклен асансьор се носеше на височина триста метра и все повече набираше скорост. Небето беше кристално синьо. Всички на борда бяха направо във възторг от мисълта, че отсега нататък ще живеят в прословутата шоколадова фабрика.

 Дядо Джо пееше.

 Чарли подскачаше нагоре-надолу.

 Господин и госпожа Бъкет се усмихваха за първи път от години насам,

 а тримата старци в леглото показваха с доволни лица един на друг розовите си беззъби венци.

 - Какво, за бога, крепи тази щуротия във въздуха? – попита баба Джоузефин с прегракналия си глас.

 - Госпожо – рече господин Уонка, - това вече не е асансьор, защото, както знаете, асансьорите се движат единствено нагоре и надолу вътре в сградите. Сега, след като ни изстреля в небето, той се превърна в АСАНСЬОР. Това е ГОЛЕМИЯТ СТЪКЛЕН АСАНСЬОР.

 - А какво го крепи все пак във въздуха? – повтори баба Джоузефин.

 - Въздушни куки – отговори господин Уонка.

 - Не мога да повярвам – каза баба Джоузефин.

 - Скъпа госпожо – подхавана господин Уонка, - явно ни познавате отскоро. Ако бяхте прекарали с нас повече време, нищо нямаше да ви учуди.

 - Тези въздушни куки – продължи баба Джоузефин, - предполагам, че са закачени с единия си край за тази джаджа, в която се возим. Нали така?

 - Точно така – съгласи се господин Уонка.

 - А за какво е закачен другият им край? – попита баба Джоузефин.

 - Оглушавам с всеки изминал ден – отбеляза господин Уонка. – Моля ви, напомнете ми да се обадя на ушния си лекар веднага щом се върнем.

 - Чарли – започна баба Джоузефин, – струва ми се, че нямам особено доверие на този господин.

 - Нито пък аз – влючи се баба Джорджина. – Май е някаква шушумига.

 Чарли се наведе над леглото и прошепна на двете старици:

 - Моля ви, не разваляйте всичко. Господин Уонка е невероятен човек. Той ми е приятел. Обичам го.

 ***

 Баба Джоузефин нададе ужасен вик и се скри под завивките на леглото, баба Джорджина така се вкопчи в дядо Джордж, че едва не го смачка. Господин и госпожа Бъкет стояха заловени един за друг и не можеха дума да проронят от страх. Само Чарли и дядо Джо запазиха умерено спокойствие. Доста дълъг път бяха изминали в компанията на господин Уонка и вече очакваха какви ли не изненади. Но тъй като Големият асансьор продължаваше да лети с бясна скорост и все повече да се отдалечава от Земята, дори Чарли започна да усеща лекичко притеснение.

 - Господин Уонка – опита се да надвика шума той, - не разбирам защо трябва да се спуснем надолу с подобна невероятна скорост.

 - Мило момче – отговори господин Уонка, - ако не се спуснем с невероятна скорост, изобщо няма да можем да минем през покрива на фабриката. Не е лесна работа да пробиеш дупка в такъв як покрив.

 - Но в него вече има дупка – отбеляза Чарли. – Пробихме я, когато излетяхме нагоре.

 - Тогава ще се наложи да пробием още една. Две дупки винаги са по-добре от една. Всяка мишка би се съгласила с това.

 Големият стъклен асансьор фучеше с бясна скорост все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая започнаха да виждат под себе си държавите и океаните на Земята като на разтворена карта. Всичко беше много красиво, но когато си застанал върху стъклен под и гледаш надолу, усещането е леко неприятно. Сега дори Чарли се бе уплашил. Той стисна силно ръката на дядо Джо и впери тревожен поглед в старческото му лице.

 - Страх ме е, дядо – пророни момчето.

 Дядо Джо го прегърна през раменете и го притисна до себе си.

 - Мен също, Чарли.

 - Господин Уонка – извика момчето, - не смятате ли, че вече сме достатъчно високо?

 - Почти – отговори господин Уонка. – Но не съвсем. Не говорете, моля. Не ме разсейвайте. За момента трябва да контролирам нещата много внимателно. Налага се всичко да е точно разчетено до последната секунда, момчето ми. Виждаш ли този зелен бутон. Трябва да го натисна в най-точния момент. Ако се забавя и с половин секундичка, ще отлетим прекалено нагоре.

 - Какво ще стане, ако отлетим прекалено нагоре? – попита дядо Джо.

 - Спрете да приказвате, ако обичате, и ме оставете да се концентрирам! – отсече господин Уонка.

 Точно в този миг баба Джоузефин подаде глава изпод завивките и погледна през ръба на леглото. През стъклото видя целия континент Северна Америка, отдалечен на разстояние от близо триста киломера. Това го правеше да изглежда не по-голям от блокче шоколад.

 - Някой трябва да спре този ненормалник! – изхриптя баба Джоузефин, протегна сбръчканата си старческа ръка, сграбчи господин Уонка за фрака и го издърпа назад върху леглото.

 - Не, не! – завика господин Уонка и размаха ръце в опит да се освободи. – Пуснете ме! Трябва да внимавам! Не разсейвайте пилота!

 - Откачалка такава! – пищеше баба Джоузефин и го разтърси толкова силно, че чертите на лицето му се размазаха. – Моменталически да ни върнеш вкъщи!

 - Пуснете ме! – викаше господин Уонка. – Трябва да натисна бутона, или ще отлетим прекалено нависоко! Пуснете ме! Пуснете ме!

 Но баба Джоузефин се беше впила в него.

 - Чарли! – изкрещя господин Уонка. – Натисни бутона! Зеления! Веднага, веднага, веднага!

 Момчето се метна през целия асансьор и удари с палец зеления бутон. Но още в мига, в който го направи, асансьорът изпращя оглушително, катурна се на една страна и свистенето спря. Настъпи зловеща тишина.

 - Твърде късно – проплака господин Уонка. – О, божичко, сега я втасахме!

 ***

 Големият стъклен асансьор на господин Уонка далеч не беше единственото нещо, което се носеше по това време в орбита около Земята. Само два дни по-рано Съединените американски щати бяха открили официално първия си космически хотел – гигантска капсула с формата на наденица, дълга не по-малко от триста метра. Наричаше се космически хотел „САЩ” и представляваше чудото на космическата ера. Вътре имаше тенис корт, плувен басейн, гимнастическа зала, детска площадка за игри и петстотин луксозни спални, всяка със собствена баня. Освен това беше изцяло климатизиран. Снабден бе и с машина за произвеждане на гравитация, така че на хората да не им се налага да плават из въздуха. Просто можеха да си ходят нормално, стъпвайки по пода.

 В момента това изумително съоръжение летеше в орбита около Земята, отдалечено от нея на височина от 390 километра. Гостите се посрещаха и изпращаха с помощта на малки капсули, които работеха като таксита и излитаха от Кейп Кенеди на всеки кръгъл час от понеделник до петък.