Откъс: „Чудните патила на Пърдоний Флат“

Едуардо Мендоса 

В началото на I век от нашата ера сърцатият Пърдоний Флат, римски философ и самоотвержен естествоизпитател, странства из затънтените краища на Империята и търси извора на мъдростта. Превратната съдба го отвежда в Назарет, спокойно провинциално градче, смутено от загадъчното убийство на уважаван богаташ. Доказателствата са категорични - на кръста ще увисне градският дърводелец. Убеден в невинността на баща си, невръстният син на дърводелеца моли Пърдоний да открие истината. По чиста случайност неговото име е... Исус. Следват шеметни приключения и хитроумни решения, намесват се Аполон, малката Мария Магдалена, Юда Бен-Хур, Гарванът и Лисицата от баснята на Езоп... и две злонамерени кози. Едуардо Мендоса виртуозно смесва жанрове и персонажи, за да забърка едно неповторимо комична история (апокрифно евангелие, библейска притча, криминале?) за доброто, приятелството и внезапните обрати на съдбата.
Едуардо Мендоса (1943) е едно от знаковите имена в съвременната литература на Испания. Юрист по образование, той работи дълги години и като преводач, а първите си стъпки в литературата прави през 1975 г. Неизменно съпътстван от успеха, той вече е автор на 14 романа, студии и театрални творби. Творчеството му се отличава с характерен език. неподражаемо преливане на стилове и художествени похвати, актуална тематика. Многобройните литературни награди, на които е носител, са безспорно признание за талантливото му перо. Предлагаме откъс от новото издание на Колибри.



Дано боговете те закрилят от тая напаст, Фабий, че сред всички начини за очистване на тялото, които провидението ни праща, диарията е най-упорита и усърдна. Неведнъж е трябвало да я изтрайвам, дорде съм скитал из най-затънтените краища на Империята, а и оттатък нейните предели, преследвайки познание и истина. Та тъй в ръцете ми попадна един папирус – намерен уж в етруска гробница, макар да произлизал по думите на оня, дето ми го продаде, от по-далечно място, в който прочетох за съществуването на поток, чиито води дарявали мъдрост на всеки, който ги опита. Упътваше и къде да диря неговото местонахождение. Тръгнах аз на път, Фабий, и вече две години как обикалям и опитвам всяка вода, що намеря, ала без особен ефект, ако не броим все по-влошеното ми здраве, поради което споменатата болежка стана по време на тая одисея моя най-вярна, а и – в името на Херкулес! – най-забележителна другарка.
Ала не за моите злочестия съм намислил да разправям в това писмо, а за любопитното положение, в което днеска се намирам, и за людете, които срещнах.
Диренията ми ме бяха отвели от Евксинския понт към земите, които, като се тръгне от Трапезунд, се простират в южния край на Киликия, до едно място, където тече необикновен поток с мътни дълбоки води, от които, щом добитъкът отпие, кравите стават бели, а овцете черни. След един ден път с кон стигнах на мястото, дето текат тия води, слязох от коня и побързах да изпия две чаши, понеже първата като че не произведе ефект. Не след дълго погледът ми се премрежи, сърцето ми силно заби, а тялото ми некрасиво се изду поради това, че бяха запречени вътрешните му канали. По тая причина поех по обратния път с голямо затруднение, тъй като се оказа почти невъзможно да се крепя върху коня, а още по-малко да се ориентирам по слънцето, което виждах да се рее от единия край на хоризонта до другия съвършено произволно.
След като бях прекарал известно време тъй, дочух мощна експлозия, произлизаща от собствения ми организъм, и отхвръкнах от коня така стремително, че се стоварих на двайсет стъпки от добичето, което, обхванато от ужас, хукна в галоп и ме остави разнебитен и в несвяст.
Не зная колко дълго съм стоял така, но накрая се събудих, наобиколен от многочислена група араби, които ме гледаха в почуда и се питаха един друг коя ли е тая особа и как се е озовала там със собствени сили. С немощен глас им съобщих, че съм римски гражданин, произлизам от патрицианско семейство, зова се Пърдоний Флат и че поради леко неразположение съм паднал от коня си.
След като изслушаха внимателно моя разказ, поспориха известно време как да постъпят, докато един не каза:
– Предлагам да плячкосаме каквото още има по себе си, да го уважим няколко пъти отзад и да му отсечем главата, както има обичай да постъпва със странниците нашата коварна раса.
– Аз пък предлагам – продума друг – да му дадем храна и вода, да го качим на една камила и да го вземем с нас, дорде не намерим някой да го изцери и да се погрижи за него.
– Бива – охотливо се разприказваха останалите.
Сетне ме вдигнаха от земята, привързаха ме за гърбицата на една камила и продължиха по пътя си. Подир залез слънце керванът спря и се разположи на бивак в подножието на една дюна, на чийто връх стъкнаха огън и туриха човек на стража, да държи надалеч лъвовете и други нощни мародери.
Пет дена пропътувах с тия люде със скитническо битие, които на никое място не принадлежат и на никое не спират, освен за да купуват и продават стоките, които карат. Керванът се състои единствено от мъже, ездитни животни и товарни добичета. Ако при краткотрайните им спирки някой стане близък с жена, на тръгване я оставя там, където я е срещнал, дори тя да настоява да я вземе. Въпреки това са моногамни и твърде верни на жените, които са познали, навестяват ги и ги отрупват с дарове, щом странстванията им ги отведат обратно при тях. При тия случаи, и все така за кратко, възобновяват мимолетните си връзки, макар жените да са се събрали с друг – и това го разбират и приемат. Ако от такъв съюз се появи отроче, оставят го на майка му, ала се грижат за неговата прехрана. Щом детето навърши седем години, си го вземат и го причисляват към кервана. Понеже момчетата, родени по тоя случаен начин, са малко, етносът им би загинал. За да попречат това да се случи, крадат деца, отглеждат ги и се грижат за тях като за свои собствени. Така броят им не намалява, но пък всички се боят от тях. Ако някой заболее тежко или от старост не смогва да води суровия живот на тия хора, го оставят в някой оазис с мех вода и шепа фурми с надеждата оттам да мине друг керван, който да попълни скромните запаси на техния другар. И понеже това рядко се случва, в оазисите, осеяли пътя им, често се намира по някой скелет с костилки от фурми наоколо.
Подобно на всички набатейци почитат Хубал, когото понякога наричат Аллах, както и трите му дъщери – като считат и тях за богини, макар от по-нисък ранг. Молят се всички заедно на изгрев и заник слънце, коленичейки, според собствените им изчисления, по посока на Йерусалим.
В ежедневието си са любезни и приказливи, обичат да се смеят и да разправят истории. Ала не помнят миналото, нито пък чертаят планове за бъдещето – и ако почнат нещо да разказват, държат да се знае, че всичко, случващо се в разказа, е плод на тяхното въображение. Понеже са принудени да живеят заедно ден и нощ, от люлка до гроб, съблюдават стриктно принципа да не допускат близост, която несъмнено би довела до неразбирателство и би се изродила във вражда. Ето защо извеждат до крайност формалностите и сдържаността и са извънредно церемониални. Ядат и спят отделно и винаги като се уважават отзад, го вършат с хиляди официалности, интересуват се от здравето на другия и как вървят делата му, като двама другари, срещнали се след дълга раздяла. Гостоприемството за тях е свещено, ала не се доверяват на непознати, независимо дали са от собствената им раса, или от друга. Ако видят насреща си керван, пътници или пастири, се съвещават помежду си как да постъпят. Понякога поздравяват странниците и продължават по пътя си – друг път ги избиват. Не ядат свинско. Ако могат, се къпят. Никога не се бръснат.
По здрач на петия ден от пътуването съгледахме римски лагер. Арабите решиха да не приближават, но пред молбите ми склониха аз да си тръгна без откуп – ясно им бе, че нищо не притежавам и предполагаха, че няма кой да даде пукната сестерция за мен. Благодарих им и обещах следващия път, когато провидението ни срещне, да се отплатя за това великодушие. На което те отвърнаха:
– В името на Аллах, тая работа е малко вероятна, ако не престанеш да пиеш нечистотии.
След което продължиха по пътя си, а аз се отправих пешком по посока на лагера, надавайки викове на латински, за да не ме помислят за враг и да метнат по мен някое копие. В лагера намерих една кохорта от Дванайсети Мълниеносен легион с двайсет конници и малък помощен корпус под командването на Фин Лютий – човек на почтена възраст със смирен нрав и голямо шкембе. Обясних му кой съм и как съм се озовал там. Той ме изслуша и след като го осведомих за целта на моето пътуване, ми отвърна, че макар да е в Сирия от няколко години – където бил преместен с Квинт Дидий малко след битката при Акциум, в която се сражавал на страната на Марк Антоний и Клеопатра, не е чувал за води, притежаващи подобни необикновени свойства. Каза ми, че само веднъж близо до Александрия мярнал някакъв пощръклял хипопотам във водите на Нил. Сетне ме осведоми, че той и хората му отиват към Севастия да осигурят подкрепление на местните, които в бушуващите от известно време размирици там са останали верни на Рим.
На следващата сутрин, преди да вдигнат лагера и да продължат своя поход, домакинът ми се обърна към войската и произнесе кратка реч. Изпълнява това ежедневно, понеже така видял да прави Марк Антоний, и вярваше, че дори след толкова време поддържа високия боен дух и чувството за дисциплина у войниците. При все това с течение на годините словото му бе позагубило свежест и убедителност. Поради пълнотата си Фин Лютий в туника и тога го докарва на патриций, ала стегнат в ризница и гащи добива леко комичен вид. Докато им обещаваше слава в замяна на тяхното безстрашие и всеотдайност, войниците не криеха смеха си – Фин Лютий забеляза това и се наскърби, но довърши речта си със стоическия вид на човек, изпълняващ тежка мисия, за която не чака отплата, провикна се обичайните три пъти, на което войската отвърна с нежелание, и колоната потегли.
Подир четири денонощия път и след като прегазихме река Йордан, самият Фин Лютий ме посъветва да напусна тяхната компания, защото бил сигурен, че инак ще попадна в битка. Не чаках да ме заклева в боговете, както се канеше да стори, тъй като още от вчера започнахме да се натъкваме на опожарени села, които самите размирници подпалват, щом сметнат, че късметът в боя ще ги изостави. Пред това, да се предадат на римляните и да видят осквернени храмовете си, юдеите предпочитат да се избият едни други и последният от тях, преди да отнеме своя живот, да подпали селището и всичко намиращо се в него. Понякога устремът им да се избият взаимно е такъв, че накрая няма кой да вкара в употреба факлата. Това непредвидено обстоятелство позволява на легионерите да плячкосат мястото, но пък бързото разложение на оставените на слънце трупове предизвиква епидемии. Ето защо римските власти предпочитат всеизгарянето и сами го подпомагат, макар да им носи по-малко приходи. Понеже и аз не желаех да влизам в сражение, приех предложението – ала като напусна военния корпус и остана сам по тия враждебни земи, къде да ида? Областта, доколкото успях да науча, гъмжи от разбойници и крадци, а и от хора, които, макар това да не е тяхната професия, не пропускат удобен случай да ограбят и убият изпаднал в затруднение човек. Най-прочутият от тия разбойници се нарича Тео Балас и е известен със своята жестокост и кръвожадните си привички. Мъжете посича със сабя, жените провесва надолу с главата през глезените, за да им отреже гърдите, а на децата има обичай да пие кръвта. Това чудовище от години преследват и юдейските, и римските власти, ала без успех, понеже никой не знае къде се намира, нито как изглежда – защото, който го е виждал, не е оживял, за да го разпознае.

Превод Десислава Антова