Туристът и момичето

Богдан Русев

Туристът няма багаж. Нито лични вещи. Нито име. Работата му е да обикаля по целия свят, за да пише рецензии за хотели. Понякога една негова дума е достатъчна, за да унищожи репутацията на средноголям курорт. Но дали това не е просто прикритие за истинската му работа, в която залозите са още по-високи? Откъс от новия роман на Богдан Русев "Туристът", подготвен от ИК Обсидиан.

Докато гледаха светлините на хълма, той я попита какво ще правят по-нататък. Момичето делово отговори, че иска да види морето, преди да умре. Туристът не каза нищо.

Изпиха виното и си легнаха. Сексът им ставаше все по-добър.

След закуската на следващия ден продължиха на изток и след няколко часа стигнаха до голям град на морския бряг, който пътеводителят на момичето наричаше „морската столица на България“. Морската столица приличаше на истинската столица или на старата столица, през която вече бяха минали – по-голямата част от града се състоеше от панелни комплекси, а останалото приличаше на нещо, което туристът вече беше виждал на друго място, но по-малко и неподдържано.


Пътеводителят твърдеше, че в археологическия музей на града е изложено най-старото обработено злато в човешката история, но археологическият музей беше затворен, така че пропълзяха през няколко абсурдно задръстени кръстовища и продължиха на север, към един от курортите по крайбрежието

На паркинга на хотела имаше няколко високопроходими автомобила от най-висок клас и една спортна кола, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се трансформира в извънземен робот. Когато се регистрираха, рецепционистката се обади на управителя на хотела и минута по-късно той се появи да ги посрещне лично. Беше млад мъж със светла риза, под която се очертаваше потник. Докато уверяваше туриста, че посещението му е особено важно за хотела, и изразяваше надежда – не, увереност, – че рецензията за него ще бъде в най-положителна светлина, момичето се извини и се качи в стаята им.

Туристът нямаше как да откаже покана за кафе във фоайето на хотела, където в продължение на половин час слуша за историята на хотела, собствениците му и отговорността на управителя като такъв. След това отклони поканата му да разгледа „президентските апартаменти“, обеща му да се обръща към него по всеки въпрос по всяко време и най-сетне също успя да се качи в стаята.

Хотелът беше с форма на подкова, обърната към морето. От терасата на стаята им на четвъртия етаж се виждаше наситеносиньото око на кръглия басейн, който се намираше във вътрешността на подковата, и плажната ивица, запазена само за гостите на хотела. Туристът нямаше нищо против такива хотели, отделени от външния свят и напълно самодостатъчни, от които гостите нямаше нужда да излизат по време на целия си престой.

Момичето вече си беше сложило банския костюм и съсредоточено се мажеше с масло против изгаряне. Туристът не успя да отблъсне мисълта, че употребата на масло против изгаряне от човек, който е твърдо решен да се самоубие в най-скоро време, е донякъде излишна. Каза й, че е уморен и ще остане в стаята, така че тя излезе сама. След няколко минути я видя – излезе от вътрешния вход на хотела, мина покрай басейна и се отправи към плажа и морето.

Той проучи съдържанието на минибара и си отвори една бира. После седна на терасата и се загледа навън, където се виждаха други гости на хотела. Гласовете им – детски крясъци и смях и по-рядко повишеният тон на някой възрастен – бяха приглушени от разстоянието, така че не различаваше отделни думи.

Между терасата и ръба на басейна четири етажа по-надолу имаше пет-шест метра теракотени плочи – достатъчно човек да се натроши до смърт, ако случайно падне през парапета. От морето се чуваше приглушеният рев на прибоя и на фона на белите гребени на вълните се виждаше как плющи червеното флагче на поста на спасителя – достатъчно човек да се удави, ако случайно влезе да плува много навътре. Той изпи още една бира, после включи лаптопа си. На рецепцията му бяха казали, че навсякъде на територията на хотела има безжичен интернет, но покритието явно не стигаше до четвъртия етаж.

Туристът отвори празен текстов файл и за час и половина написа рецензия за този хотел от името на анонимен наемен убиец на самоубийци, който пътува по целия свят под прикритието на автор на рецензии за хотели. Хотелът беше описан от гледната точка на човек с професионално изкривяване да открива подходящи възможности за инсцениране на нещастен случай – ваната в банята, служебното стълбище в коридора, стъпалата към басейна. След това маркира целия текст, изтри го, седя и гледа в празния екран на компютъра, докато не чу характерното пошляпване на плажните чехли на момичето, което се приближаваше по коридора.

Тя се върна, целуна го по бузата и седна на терасата, за да не му пречи. Той помисли малко и написа нова рецензия – под формата на рецепта за коктейл, в която съставките бяха сухите данни за хотела, начинът на приготвяне – бележките му по отношение на персонала и стаята, а поднасянето – общата атмосфера на българското крайбрежие. (Или поне тази част от него, която се виждаше от терасата.) Изпрати я, без да я прочете, и предложи на момичето да се облича за вечеря. Имаше нужда от алкохол.

В ресторанта на хотела туристът поръча бутилка вино с вечерята, а после и още една. Когато седнаха, ресторантът беше празен, после бързо се изпълни с други гости – изгорели от слънцето, разкриващи прекалено много плът, провикващи се на различни езици, – а накрая постепенно опустя отново. Туристът поръча още една бутилка. Бяха седнали навън, откъдето се виждаше морето и въздухът беше изпълнен с миризма на сол и водорасли.

Момичето махна на сервитьорите и ги помоли да донесат последната бутилка в стаята им. В асансьора туристът леко се олюляваше. Влязоха в стаята, без да светват лампите. Морският бриз влизаше през отворената врата на терасата и караше леките завеси да се люлеят като вълни. Туристът се просна на леглото. След няколко минути се появиха двама сервитьори с една количка, на която имаше кофичка с лед и тяхната бутилка. Момичето им благодари и затвори вратата след тях.

Той вече заспиваше, но тя търпеливо го събуди, за да правят любов. Този път беше особено впечатляващо, може би защото и двамата бяха изпили толкова много алкохол. Продължи много по-дълго, отколкото той беше свикнал да го прави, и накрая тя (по корем на леглото, с почервеняло лице във възглавницата, с вирнати хълбоци и широко разтворени крака) хлипаше и 90 почти нечленоразделно повтаряше моля те, моля те, моля те, докато той (на колене зад нея, стиснал плътта й до побеляване, задъхан от усилието) се блъскаше все по-силно в тялото й докато се опитваше да свърши.

На сутринта момичето все още спеше непробудно, когато туристът внимателно се измъкна от леглото, облече се, подреди багажа си в пътната си чанта и я затвори, без да използва ципа, за да не я събуди. Тръгна си, без да се обръща, и много бавно затвори вратата на стаята след себе си – предишния ден беше забелязал, че механизмът на бравата изщраква особено силно. След това прекоси коридора и повика асансьора. Беше много рано и в хотела беше съвсем тихо. Не се виждаше никой освен няколко служителки от поддръжката, които работеха като мравки по шезлонгите край басейна.

Асансьорът пристигна и вратата се отвори с мелодичен звън, но туристът не се качи и след няколко секунди вратата се затвори. Беше с матово метално покритие, в което различаваше отражението си само като силует. Той постоя малко пред асансьора, после се обърна и закрачи обратно към стаята, където спеше момичето, за да си свърши работата.