Откъс: "Теодор Буун. Момчето адвокат"

Джон Гришам в нова светлина - съдебни трилъри за млади читатели

В Стратънбърг има много адвокати и макар че е само на тринайсет, Тео Буун е убеден, че е един от тях. Той познава всеки съдия, полицай и секретарка в съда – както и законите на щата. Мечтае да стане голям адвокат и да печели бляскави победи в съдебната зала. Но попада в нея по- скоро, отколкото е очаквал.

Тъй като знае твърде много – може би прекалено много, – Тео се оказва в центъра на сензационен процес за убийство. Залогът е висок, но момчето адвокат няма да се спре пред нищо, докато правосъдието не възтържествува. Теодор Буун ще е герой на цяла поредица от романи за младите читатели. Предлагаме откъс от новия роман на Джон Гришам (ИК Обсидиан).



Теодор Буун нямаше братя и сестри и обикновено закусваше сам. Всеки ден твърде заетият му баща излизаше рано от къщи, за да се срещне с колеги адвокати в едно кафене в центъра. Виждаха се точно в седем и обсъждаха най-новите клюки. Майката на Тео, също адвокат, вече десет години се опитваше да отслабне и пиеше само кафе със сутрешния вестник. Ето защо Тео седеше без компания в кухнята и довършваше закуската си – овесени ядки и портокалов сок, – като не откъсваше очи от часовника. Домът на семейство Буун бе отрупан с часовници – красноречиво доказателство за дисциплинираността на членовете му.
В осем часа Тео изми купичката и сложи млякото и сока в хладилника. После отиде в дневната при майка си, целуна я по бузата и каза:
– Тръгвам за училище.
– Имаш ли пари за обяд? – поинтересува се тя. Задаваше му този въпрос по пет пъти на седмица.
– Разбира се.
– Написа ли си домашните?
– Да, мамо.
– Кога ще се видим?
– Ще се отбия в кантората след училище.
Тео го правеше всеки ден без изключение, но госпожа Буун винаги питаше.
– Пази се – добави тя. – И не забравяй да се усмихваш.
От две години Тео носеше шини на зъбите и отчаяно искаше да се отърве от тях. Междувременно майка му непрекъснато го подканваше да се усмихва, за да разпръсква добро настроение.
– Няма, мамо.
– Обичам те, Теди.
– И аз теб.
Тео се усмихна, въпреки че току-що го бяха нарекли „Теди“, прехвърли раницата през рамо и излезе през кухненската врата. Скочи на колелото и се спусна с висока скорост по Малард Лейн, тясна улица в най-старата част на града. Помаха на господин Нънери, който седеше на верандата и се подготвяше за пореден път да съзерцава оскъдното движение в квартала. В следващия миг Тео прелетя покрай госпожа Гудлоу, но не я поздрави, тъй като тя бе изгубила слуха си и голяма част от своя разсъдък. Все пак той ѝ се усмихна и не получи отговор. Възрастната жена бе забравила зъбните си протези вкъщи.
В началото на април въздухът беше свеж и хладен. Тео въртеше бързо педалите, а вятърът брулеше лицето му. Часът на класния ръководител започваше в осем и половина, но той трябваше да свърши нещо важно преди училище. Сви рязко в следващата пряка, набра скорост, проправи си път сред колите и профуча край знака „стоп“. Познаваше добре маршрута, тъй като минаваше по него всеки ден. След четири преки къщите отстъпиха място на офис сгради и магазини.



Окръжният съд се помещаваше в най-голямата сграда в центъра на Стратънбърг (на второ място се нареждаше пощата, а на трето – библиотеката). Издигаше се величествено в северната част на Мейн Стрийт, между един от мостовете над реката и градския парк, който бе осеян с беседки, фонтани и паметници на за¬гинали войници. Тео обичаше сградата на съда – тържествената атмосфера, забързаните хора, които тича¬ха по важни задачи, сериозните съобщения и графиците, закачени на информационните табла в коридорите. Но най-вече харесваше съдебните зали. В по-малките се уреждаха дребни спорове, без да е необходимо присъствието на съдебни заседатели, но в главната зала на втория етаж адвокатите се бореха като гладиатори, а съдиите властваха като истински крале.
Тео беше на тринайсет и все още не бе решил какъв ще стане, когато порасне. Понякога мечтаеше за кариера на известен адвокат, който печели важни дела и ви¬наги успява да убеди съдебните заседатели. Друг път копнееше да бъде велик съдия, уважаван заради своята мъдрост и чувство за справедливост.
Любимият му съдия беше почитаемият Хенри Гантри. Тео влезе в приемната на кабинета му в осем и петнайсет. Никой не идваше на работа толкова рано, но Тео знаеше, че Гантри отдавна е заел място зад бюрото си.
– Добро утро, Тео – поздрави го госпожа Харди, която разбъркваше кафето си и се подготвяше за деня.
– Добро утро – отвърна той и се усмихна.
– На какво дължим тази чест? – попита тя.
Госпожа Харди беше по-млада от майка му и изключително красива. Тео я харесваше най-много от всички лични асистентки. А любимата му секретарка беше Джени от Семейния съд.
– Трябва да се срещна със съдия Гантри – отговори той. – Тук ли е?
– Да, но е ужасно зает.
– Моля ви. Ще отнеме само минута.
Тя отпи от кафето и попита:
– Свързано ли е с големия процес утре?
– Да, госпожо. С моите съученици искаме да присъстваме на първия ден от процеса, но трябва да съм сигурен, че ще има места.
– Не знам, Тео – каза госпожа Харди, намръщи се и поклати глава. – Очакваме много хора. Едва ли ще има свободни места.
– Ще ме пуснете ли при съдията?
– Колко човека сте в класа?
– Шестнайсет. Можем да гледаме от балкона.
Госпожа Харди продължи да се мръщи, вдигна телефонната слушалка и натисна някакъв бутон. После каза:
– Господин съдия, Теодор Буун е тук и държи да се срещне с вас. Обясних му, че сте зает. – Госпожа Харди изчака за миг и остави слушалката. – Побързай – заяви тя и посочи вратата на кабинета.
Секунди по-късно Тео се озова пред най-голямото бюро в града. Беше покрито с купища документи и папки и символизираше огромната власт на съдия Гантри. В момента той не се усмихваше. Не изглеждаше особено щастлив от факта, че са го прекъснали. Тео обаче се усмихна широко, а металните му шини проблеснаха на светлината.
– Изложи си молбата.
Тео чуваше тази заповед не за пръв път. Неведнъж бе виждал как добри адвокати се изправят в залата и смутено търсят подходящите думи, докато съдия Гантри ги гледа навъсено от мястото си. Сега той не се мръщеше, нито носеше черна тога, но все пак всяваше страх. Тео се изкашля и забеляза блясъка в очите на своя приятел.
– Да, сър. Учителят ни по „Държава и право“ се казва Маунт, господин Маунт. Той ще поиска разрешение от директора да гледаме откриването на процеса утре. – Тео замълча и си пое дълбоко въздух. Повтори си наум, че трябва да говори бавно и отчетливо като всички го¬леми адвокати в съда. – Но за тази цел се нуждаем от сигурни места. Бихме могли да наблюдаваме от балкона.
– Така ли?
– Да, сър.
– Колко човека сте общо?
– Шестнайсет плюс господин Маунт.
Съдията взе една папка, отвори я и се зачете, сякаш изведнъж бе забравил, че Тео седи срещу него. Изминаха петнайсет напрегнати секунди, след което съдията внезапно заяви:
– Седемнайсет места на предния балкон вляво. Ще помоля съдебния пристав да ви настани там в девет без десет. Очаквам да се държите прилично.
– Няма проблем, сър.
– Ще кажа на госпожа Харди да изпрати имейл на директора.
– Благодаря, господин съдия.
– А сега тръгвай, Тео. Съжалявам, много съм зает.
– Разбира се, сър.
Тео се втурна към вратата, но съдията го спря с въпроса:
– Според теб господин Дъфи виновен ли е?
Момчето се обърна и без колебание отговори:
– По презумпция е невинен.
– Знам. Но какво мислиш ти?
– Смятам, че го е направил.
Съдията кимна едва забележимо, но не стана ясно дали е съгласен.
– А вие? – поинтересува се Тео.
Най-сетне Хенри Гантри се усмихна.
– Аз съм честен и неутрален съдия, Тео. Не си съз¬давам предварително мнение за вината на подсъдимите.
– Очаквах, че ще го кажете.
– Ще се видим утре.
Госпожа Харди стоеше с ръце на кръста и наблюдаваше двама разтревожени адвокати, които настояваха да се срещнат със съдията. Всички замлъкнаха, когато Тео излезе от кабинета. Той се усмихна на госпожа Харди, докато минаваше покрай нея.
– Благодаря.
После отвори вратата и изчезна.

Превод Силвия Падалска