Избрано от седмицата: Бялата богиня, Москва-ква-ква и Котаракът на Сименон

Петко Тодоров

„Бялата богиня” пристигна
„Зашеметяващо пътешествие из митологичните дебри на половината свят; въведение в поезията, сътворено от поет; критика на западната цивилизация; полемика за взаимоотношенията между мъжа и жената” – из английския предговор към „Бялата богиня” на Робърт Грейвс. Подзаглавие: „Историческа граматика на поетическия мит”.


Борхес за нея: „Великолепен мит”. Грейвс: „езикът на поетическия мит, разпространен през древността в Средиземноморието и Северна Европа, е един магически език, свързан с популярните религиозни церемонии в чест на Лунната богиня или Музата, като някои от тях са възникнали още в Каменната епоха, и този език си остава езикът на истинската поезия”.

Напомня за „Златната клонка” на Фрейзър (изд. „Изток-Запад”, превод Юлиан Антонов и щастливото хрумване: стиховете – от Кристин Димитрова). Непреведените у нас легендарни книги намаляха с една.

Свърши ли перестроечната литература?

Василий Аксьонов беше казал за романа „Москва-ква-ква”, че това са неговите спомени за 1952-53-та (изд. „Факел експрес”). Студентка от издигнато семейство се сгодява за прочут и два пъти по-стар поет, с него е стоманена комсомолка, обаче се отдава на връстник любител на западен джаз, банда югославяни се е маскирала като кавказци в опита си за покушение срещу Сталин, правителствени банкети, омешване на реалност и мълви, фантасмагории, над които стърчи самият вожд, под него е кавалкадата по-малки вождове.

Аксьонов е особено добър в рисуването на номенклатурата. Той познава отвътре живота й. На стр. 65 майката „картинно пушеше дълга българска „Фемина” – марката излезе май по-късно. Както и да е, по-важен е въпросът: Дойде ли краят на перестроечната литература? За пишещите зад граница явно не е. И е рано за търсене на нейното историческо място.

Превеждат непознатия Сименон

Двамата са в трета възраст, до камината, правят се, че не се забелязват, той изважда тефтерче от джоба, надрасква нещо, къса листчето, сгъва го и го изстрелва с 2 пръста в скута й. Тя плете, прави се, че не е видяла, след време небрежно го отваря: „Котаракът”. Жан Габен и Симон Синьоре в знаменития филм от 1971? – Не: Емил и Маргьорит от „Котаракът” на Жорж Сименон. Няма значение – все е тая.

Издателство „Унискорп” пусна първите 4 от колекцията на Сименон с романи „по-така”: „Котаракът”, „Къщата край канала”, „Синята стая”, „Три стаи в Манхатън” – непревеждани у нас. Има по нещо крими, но то е на заден план, на първия са човеците. Унищожително обикновени с обикновените си драми, които под ръката на Сименон потрепват стъписващо. Той беше казал: „Моят девиз, което е и девизът на моя приятел Мегре – винаги да се стремя да разбирам и да не съдя”.