Ч. Дж. Бокс: Героите ми са истински хора

"Хермес" представя нов автор на криминалета от американския Север

Чарлс Джеймс Бокс, известен на приятелите си като Чък, живее в Уайоминг, САЩ, със съпругата си Лори и трите си дъщери. Преди да започне кариерата си на писател, Бокс е работил като помощник в ранчо, земемер, репортер и редактор за малък вестник. Понастоящем заедно със съпругата си развива туристически бизнес.

Авторът е човек, който обича заниманията на открито: ловувал е, яздил е кон, ловил е риба и е карал ски навсякъде из Уайоминг и планинските северни щати. Любовта на Ч. Дж. Бокс към природата и особената атмосфера на Севера е намерила отражение и в неговите над 10 публикувани романа.


 Поредицата с общ герой Джо Пикет, пазача на дивеч от Уайоминг, и първите два самостоятелни трилъра на Ч. Дж. Бокс му помагат бързо да натрупа популярност сред любителите на криминалната литература. Творчеството му е спечелило наградите за криминални, трилърови романи и мистерии „Антъни“, „Макавити“, „Гъмшу“ и „Бари“, а две от книгите са под опция за заснемане на филм. Първото му самостоятелно заглавие извън серията с Джо Пикет - „Синята зона“, грабва наградата „Едгар“ за най-добър роман на 2009 година. Преведени на 25 езика, книгите му са безспорни бестселъри.

„Действието в книгите ми се развива в Скалистите планини, защото искам да хвърля светлина върху тази област, нейните жители и проблеми. Искам, когато читателите ми затворят книгата, да чувстват, че са били на едно съвсем истинско място“, казва Чък. Интересът към романите на Бокс вероятно наистина се дължи на тази усвоена малка тайна – авторът е жител на просторния Американски север. Той е бродил и ловувал из горите на Скалистите планини, яздил е по склоновете им. Бокс е много близо до образа на модерния каубой, който живее близо до природата и не се страхува да преспи под открито небе. Това помага на романите му да звучат убедително, а героите му да бъдат реалистични.

За „Синята зона“

В северния щат Айдахо има област, наречена Синята зона заради големия брой пенсионирани полицаи от цяла Америка, които са се оттеглили да живеят в живописния Север. Децата на Моника Тейлър – дванайсетгодишната Ани и по-малкият й брат Уилям, стават неволни свидетели на убийство, докато ловят риба край планински поток. Децата побягват през гората, преследвани от убийците – четирима бивши полицаи от Лос Анжелис.

След като Ани и Уилям се изплъзват, убийците насочват всичките си усилия за залавянето им. Като убеждават неопитния шериф на градчето да поемат разследването на случая, четиримата пенсионирани детективи се настаняват в дома на Моника и контролират телефона й. Така всяка новина за децата минава първо през тях.

Ани и Уилям намират убежище в ранчото на фермера Джес Ролинс. За да им помогне обаче, Ролинс трябва да се справи с четиримата опитни полицаи, уважавани членове на общността, които няма да се спрат пред нищо, за да запазят тайната си. Джес ще има нужда от съюзници, на които да се довери, защото дори една дума пред властите или пред грешния човек може да обрече Моника и децата на сигурна смърт. Предлагаме откъс от книгата.

Ани и Уилям се спогледаха.
Джес се зачуди дали да набере 911, или направо номера на шерифа. Изборът му се спря на втория вариант и той запрелиства телефонния указател. Отново го порази фактът, че всичките му познати и приятели са мъртви или ги няма. Беше го осъзнал внезапно преди няколко месеца и сега мисълта отново го загложди, изпълвайки го с нежелана носталгия и страх. Областта се бе променила, а той не. Някога имаше за съседи дузина добри мъже и жени, на които можеше да разчита да му дадат съвет при такава ситуация. Сега ги нямаше. Всички бяха починали или бяха продали земята си и заминали за Аризона.
       
Докато набираше номера, видя как Ани, която бе станала от масата, светкавично протегна ръка и натисна вилката, прекъсвайки връзката. Той я погледна озадачено.

- Господине, господин Суон с тях ли е? Имам предвид с онези полицаи.

- Не го познавам – отговори Джес. – Може и да е.

- Кажи му, Ани – подкани я Уилям от масата.

- Какво да ми каже?

- Не знаете какво видяхме – отговори момичето. – Видяхме няколко мъже да убиват един човек. Край потока. Видяхме лицата им. Но и те ни забелязаха.

Ролинс я изгледа напрегнато. Докато разказваше припряно, а брат й вметваше по нещо в подкрепа на разказа й, тя не свали ръка от вилката на телефона. Джес продължаваше да стиска слушалката, вторачен напрегнато в момичето. Хладнокръвно убийство, последвано от преследване, спасение като по чудо от някой си господин Суон, най-едрите свине, които някога е виждала, бягство през тъмната мокра гора до обора... Но Ролинс явно се усъмни в разказа й.

- Ани, – каза той меко, – не съм чул нищо за застрелян човек. Тук не се случват такива неща, а ако беше станало, щях да узная за това.

Тя поклати глава и каза умолително:

- Наистина го видяхме. Аз и Уилям. Те стреляха в човека отново и отново, после ни видяха и ни преследваха. Стреляха по нас!

- Но откъде знаете, че и господин Суон е искал да ви нарани?

- Чух го да говори по телефона – обясни момичето. – Казах ви това.

- Обаче не знаеш с кого е приказвал. Може да си помислила, че казва едно нещо, а той да е говорил за съвсем друго. Защо тези мъже биха искали да ви убият?

Ролинс млъкна и пак си помисли за огорчението, което беше забелязал в очите й. Явно то я беше направило предпазлива и недоверчива. Това беше тъжно. Днешните деца преживяваха толкова много и толкова рано...

- Ами ако след като се обадите на шерифа, тези мъже отново започнат да ни преследват? – попита Ани с насълзени очи. – Какво ще направите, ако това се случи?

Той понечи да обясни, че ще говори направо с шерифа, ще му обясни положението и причината за нейните страхове и ще оправи нещата. Но на лицето й бе изписано такова отчаяние, такъв страх, че не можа да го каже. Тя бе толкова сигурна в това, което е видяла, в това, което се е случило...

Но пък едно убийство в окръг Панд Орей щеше да бъде голяма новина. Фиона Притцел щеше да го е надушила като ловджийско куче само за да може първа да му съобщи новината, а не беше го направила. Издирващите екипи бяха обходили бреговете на потока, за да търсят Ани и Уилям, и щяха да са намерили трупа в къмпинга. Някой със сигурност щеше да е съобщил за изчезнал човек. В думите й нямаше никакъв смисъл.

Не знаеше как да постъпи. Може би да нахрани децата, да ги измие, да почака, докато заспят – те със сигурност бяха изтощени, – и тогава да се обади?

Но Суон не беше ли направил точно това, ако историята на Ани бе вярна? Не беше ли ги предал по същия начин? Не искаше да им дава повод отново да бягат, не трябваше да ги плаши повече. Щеше да им покаже, че на хората може да се вярва. В крайна сметка това място беше добро.

- Вашата история звучи доста правдоподобно – каза той помирително накрая. – Обаче не може просто да останете да живеете тук. Трябва да се приберете у дома и да видите майка си. Може би дори трябва да ви прегледа лекар, за да се увери, че сте добре.

- Добре сме – каза Ани. – Ако се наложи, ще живеем в обора, в онази дупка.

- Това е укрепление – поправи я Уилям.

- Няма да живеете в обора – заяви Джес, като сбърчи чело.

Изминаха няколко минути. Момичето продължаваше да притиска с ръка вилката.

- А какво ще кажете да се обадя на майка ви? – попита Ролинс. – Ще й съобщя, че сте добре. Така тя ще спре да се измъчва и съм сигурен, че ще знае какво да правим.

Видя, че Ани се мъчи да обмисли предложението му. Личеше си, че й се иска да отговори „да“, но нещо я възпира.

- Ние сме й сърдити – каза накрая.

- Вие може и да сте й сърдити – рече Джес, – но съм сигурен, че тя ви обича и вие й липсвате. Знаете как са майките.

Ролинс бе сигурен, че Ани искаше да възрази, но не го направи. Тя дръпна пръстите си от вилката и той чу сигнала на телефона.

- Какъв е вашият номер?

Безжичният телефон избръмча в ръката на Моника Тейлър и тя го погледна, все едно беше змия. Като чу звука, Суон влезе при нея от кухнята. Беше й казал, че трябва да проверява всички обаждания. От местната телефонна централа подслушвали линията и при нужда щели чрез записващо устройство да проследят обаждането и да открият телефонния пост.

Всеки път, когато звъннеше телефонът, в нея се надигаше паника и тя се вкаменяваше. Можеше да е добра новина за децата й и тя отчаяно искаше да е така. Но можеше да бъде и най-лошата новина.

- Моника, ще ми дадеш ли слушалката? – попита Суон.

Отново се чу звън.

- Защо трябва ти да вдигаш моя телефон?

- Вече обсъдихме това. В случай че са похитителите… или шегаджийско обаждане. Откачалките обичат да тормозят хора в твоето положение особено когато попаднеш в местните новини.

Още едно иззвъняване.

Оскар се приближи до нея и протегна ръка. Тя му подаде с неохота телефона.

- Домът на Моника Тейлър – каза той.

Тя наблюдаваше лицето му, мъчейки се да забележи някаква реакция. По ниския тембър на гласа в другия край на линията позна, че се обажда мъж.

- Да, тя е тук – каза Суон. – Кой я търси?

Оскар изчака минута. Моника не чуваше гласа на мъжа отсреща.

- Ало? – рече Суон.

Мъжът от другия край на линията заговори нещо и тя се досети по интонацията му, че задава въпроси.

- Тук е сержант Оскар Суон, пенсиониран полицай от ЛАПУ. Помагам на госпожа Тейлър. Кой се обажда?

Чу се приглушен глас. Суон кимна и няколко пъти каза „да“. После рече:

- Боя се, че не мога да ви помогна за това. Нямам правомощия тук. Предлагам да се обадите на шерифа.

Оскар затвори телефона.

- Нищо ли? – попита Моника, досещайки се за отговора по неговото държане.

Суон поклати глава и остави телефона на масата.

- Беше някакъв фермер. Не разбрах името му. Първо искаше да говори с теб, за да ти каже, че се надява скоро децата ти да бъдат намерени. Но всъщност истинската причина за обаждането му била, както каза, че някой от доброволческите отряди по издирването е съборил част от оградата му и няколко крави са избягали. Чудел се кой ще плати за щетите и ти чу какво го посъветвах.

- Аха...

- Исусе – възкликна Суон. – Човек очаква, че при всичко, което се случва, той би изчакал малко, преди да се оплаква за някаква ограда.

Моника безучастно се съгласи, но умът й бе другаде. Защо, чудеше се тя, Оскар трябваше да поема разговорите й? Ако наистина бяха похитителите, нямаше ли да е по-добре те да си мислят, че полицията не е замесена? Защо той да се обажда вместо нея?

Но после изведнъж осъзна какво вероятно се случваше. Суон, шерифът и доброволците не вярваха, че става дума за отвличане. Те допускаха, че е станало най-лошото. Оскар бе тук, за да поеме първия удар, да научи новината и да и я съобщи внимателно, защото я познаваше.

Тя се опита да затвори очи и да заспи веднага, но не можа. Сетне се замисли за този „фермер“. В околността вече нямаше много такива. Запита се дали бе възможно…