Ерик-Еманюел Шмит цитира в послеслова към „Концерт в памет на един ангел” разговора си с критик в Северна Америка: „Как се справяте, за да подредите и различите всички тези книги? – питам го аз. – Броя мъртъвците. – Моля? – Броя мъртъвците. Повече от двама мъртъвци, това е касов роман. Един или двама мъртъвци, това е литература. Ако няма мъртъвци, значи е роман за деца”. Невероятно практично! Книгата е сборник с 4 разказа на Шмит, послесловът е от неговия писателски дневник (изд. „Леге Артис”).В разказите на Шмит има някой труп, но не повече от 2. Най-драматургичен, а френският писател е известен най-вече с пиесите си, играят се и у нас – е последният „Една любов в Елисейския дворец” – за интимността между президента на републиката и президентшата. Най-недраматургичен – първият.
Това е литература, преразказването й не е информационно като при комерсиалните романи. Тук съществени са въпросите и може би най-важният е в един от разказите: „Кога се превръщаме в онзи, който трябва да бъдем” В младостта си или по-късно?”. Шмит е добър писател, не бърза с отговора и направо го казва: „Това е най-съкровената същност на човешкия живот: да живее с повече въпроси, отколкото отговори”.
И все пак е драма – животът в разказите на Шмит, точно заради липсата на отговори. Елементарната релация е: същността на човешкия живот е драма. Драма в интелигента форма: разказ. Има такива разсъждения в послеслова – за съотнасянето между разказ и роман. Той даже изповядва: „Ако можех да изпипвам живота си като разказ, вероятно щях да стана прекрасен човек”. И по-нататък: „Не е ли дребнобуржоазно човек винаги да предпочита романа пред разказа? Не знам дали това не е израз на богаташкия лош вкус”...
Случайните търговци в раздържавеното българско книгоразпространение решиха, че разказът е непродаваем и не без издателско съучастие ликвидираха доста от вкуса към него. Да, ситуацията се връзва идеално с горните оценки на Шмит, но не бива да търсим непременна завера. Животът си знае работата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар