Приключенията на Анджела: Вива Лас Вегас!

Линдзи Келк

След самостоятелния си роман „Нещо неприлично скъпо” Линдзи Келк отново се завръща към любимата на читателите серия „Аз обичам...”. След „Аз обичам Ню Йорк”, „Аз обичам Холивуд” и „Аз обичам Париж” този път историята отвежда Анджела Кларк в Лас Вегас (Кръгозор).
Тя тръгва за Града на забавленията и хазарта, но ще уцели ли джакпота?
Анджела обича Ню Йорк. А още повече – Ню Йорк с Алекс. Тя е британка, покорила Голямата ябълка. Но освен това е и британка, останала без работа и... без виза. И точно тогава, малко преди Коледа, имиграционните я предупреждават, че трябва да напусне САЩ само след месец.
Има само два начина да остане в любимия си град – да си намери работа или съпруг. И то спешно! А не е много сигурна, че гаджето й Алекс ще откликне с ентусиазъм на предложението й за брак.
Женски уикенд във Вегас с най-добрата й приятелка Джени е идеалният начин да забрави поне за малко проблемите си.

От минутата, в която пристигат, Анджела е понесена във вихъра на коктейлите, дръзките тоалети, купоните до зори. В света на хазарта и блясъка Анджела се оказва забъркана в повече неприятности, отколкото си е представяла, че е възможно да съществуват. А черешката на тортата се оказва неочаквана среща в сватбения параклис…

Всеки знае, че каквото се случва във Вегас, остава във Вегас! Но дали наистина е така?
Следва откъс от романа.

Ето ме сега, в приказния Лас Вегас, край басейна през декември. От другата страна на улицата виждам хора, облечени в дебели палта. Аз съм по бански. Очевидно на това място нещо не му е наред.
Когато най-добрата ми приятелка ме изненада с подаръка си за уикенд по женски във Вегас, нямах представа какво да очак¬вам, но въпреки това се вълнувах. Мечтаех си за бляскав свят, изпълнен с пайети и шоугърли, изграден от историите за мафиоти, филмите на Елвис и фантазиите на Зигфрид и Рой. Но си давах ясна сметка и за другата страна на Вегас. Снимки във фейсбук за порочни момински партита, розови каубойски шапки и други подобни. За гвоздеите на програмите с разнообразните варианти на Ким Кардашиан и развратът двайсет и четири часа на ден, седем дни седмично. В интерес на истината, така и не успях да се възстановя, след като гледах Джеси от „Спасени от звънеца“ – съмнявам се, че някога ще успея. Но ми се иска моето приключение във Вегас да бъде по-скоро в стила на Дита фон Тийз, отколкото на шоугърлите.
В интерес на разследващата журналистика реших да ви държа в течение на приключенията ми (дори само защото такова е името на блога ми), така че ето основните играчи на този етап. Моя милост – двайсет и няколко годишна, за първи път във Вегас, вече с главоболие и тотално ужасена от силиконовите импланти, които ме съзерцават от другия край на басейна. Джени – моята най-добра приятелка и бляскава красавица, чиито юзди трябва да бъдат държани много здраво, ако искам да се прибера в Ню Йорк жива и здрава. И накрая Сейди – супермодел и иначе наричана Белята с главно „Б“. Не мога да си кривя душата – на нокти съм.
На този етап хотелът ни може да бъде определен като 50 на 50. Басейнът изглежда като филмов декор, но стаята ни прилича на местопрестъпление. Ще ви се обадя по-късно, когато направя първия си милион на масите за блекджек, изгубя всичко и се омъжа за стриптийзьор.

Спрях, огледах текста и го пуснах. Ако следващите няколко дена ни се наложеше да се задоволим със стая, която прилича като принадлежаща по-скоро на долнопробен мотел, много е вероятно да прекарам доста време край този басейн. Сложих си слънчевите очила, за да мога да оглеждам добре всичко наоколо, но гледката ми беше за момент препречена от огромна, яркозелена чаша замръзнала прелест.
– Вашият коктейл с комплиментите на „Де Лухо“, мис Кларк – изрече красивото момче, което ме бе довело до моята кабана, поднасящо със замах питието ми.
– О, ама аз исках само една кòла! – запелтечих, като се стараех да не осъществявам зрителен контакт със зеленото изкушение. Нямах нужда от него и не го исках.
– Малкият хладилник е зареден докрай с газирана вода – кимна момчето по посока на блестящата сребърна кутия в ъгъла на кабаната. – А този коктейл е от заведението. Уведомете ме, ако имате нужда от нещо друго!
Зачудих се дали не е възможно да спя в кабаната вместо в стаята си.
И тъй като майка ми ме е учила, че на харизан кон зъбите не се броят, а баща ми ме е учил никога да не отказвам безплатно питие, аз отпих предпазливо от коктейла. Хиляди мълнии, ама това било страхотно! При по-внимателен оглед сместа в чашата ми се оказа замръзнала плетеница от червени и бели ивици и освен ако не грешах, вътре имаше доста обилно количество ментов шнапс. Беше като замръзнала захарна пръчица. Коктейлът на моите мечти!
Затворих лаптопа, легнах по гръб и се усмихнах на червената коприна, която опасваше моята шатра. Алекс би трябвало вече да лети, за да се появи на ергенското парти. Джени беше някъде и правеше нещо, което се надявах да доведе най-малкото до по-хубава стая. И поне на този етап нямах никаква представа за Сейди – нито къде е, нито какво прави. За мое щастие. Напълно съзнаваща, че това може би са последните десет минути насаме със себе си, които щях да имам през следващите три дена, аз седнах, отпих още една глътка от питието си и позволих на шнапса да свали и последните останки от моя махмурлук, преди да затворя очи и да се отнеса. Нямаше нищо по-хубаво от кратка дрямка под звука на плискащите се вълни. А фактът, че този океан беше фалшив, нямаше никакво значение.

*   *   *

И сякаш не беше достатъчно объркващо да се събудиш по бански, с лице надолу върху шезлонг, който не беше моя, първото нещо, което видях, отваряйки очи, при това на крачка от носа си, беше няколко квадратни сантиметра чисто бял, белоснежен сняг. Примигнах веднъж. Два пъти. Не, снегът продължаваше да си стои там. Но когато се огледах, единственото, което видях, бе кристално чисто небе, а малко по-нататък купища хора, плацикащи се в басейна. Слънце. Басейн. Сняг. О, да бе! Аз бях в Лас Вегас! След като си позволих да се подивя на тази лудост още няколко секунди, аз си събрах нещата и реших, че е крайно време да се впусна в търсене на Джени. Батерията на мобилния ми телефон беше свършила, докато съм спала, а тя не се беше появила, което означаваше само две неща – или е била убита, или не може да ме открие. Решавайки да взема живота си в собствените си ръце, аз грабнах лаптопа си, отпих огромна глътка от вече разтопения си, но все така божествен коктейл и се впуснах в издирване на приятелката си. Чувствах се като Коломбо, само че без шлифера. И без пурите. И без запомнящата се мелодия. Но като изключим всичко това, си бях същински Коломбо.
С разтреперано сърце пристъпих на пръсти от луксозния асансьор в невзрачния коридор с изтъркан килим на шестия етаж, но когато стигнах до нашата стая и пъхнах картата в ключалката, сърцето ми едва не изхвръкна. Нищо. Потърках картата в пареото си и пак опитах. Пак нищо. Само груба, примигваща червена лампичка, която отказваше да ми даде достъп до моите неща. Ама какво ставаше тук, за бога? Да не би да съм била обрана? Вече? Надявах се да стигна поне до ден втори, преди да се събудя без зъби и с въже около китките. Или дори до ден трети.