Обясняват носталгията по социализма

Петко Тодоров

Изводът: Излизането от „черната приказка за комунизма” предстои

„Българският комунизъм. Дебати и интерпретации” си заслужава дори само заради полемичката между авторите и един от тях – Александър Везенков (изд. „Рива”).

Нагърбили се да отговорят на въпроса „Що е носталгия по социализма и има ли тя почва у нас”. Отговарят: Това е нещо адски гадно, но то има почва у нас.

А Везенков а-ха да предаде четата. Настоява, че настолният антикомунизъм „се превръща в една черна приказка, която за мнозина носи вътрешно удовлетворение, но няма познавателна стойност”.


Четата е от „Отворено общество”, Център за либерални стратегии и пр. тинк-танкове. Изтъкват, че не поканили по-ляво мислещи, което е разбираемо.

Не гонят ли те Михаля? Не, най-малкото, защото всеки напън да се саморазберем е от полза. И защото стигат до извода, че „историзация на българския комунизъм все още не се е състояла”.

Френската политоложка с дебела българска жила Мона Фосколо е с по-тънки притеснения в „Георги Димитров. Една критическа биография” (изд. „Просвета”). Като че ли може да не е критическа, само намигаме.

Преди 10 ноември щяхме да речем: Нашият Димитров не е нейният. Днес казваме: Нейният Димитров не е нашият. Защото главата за Лайпцигския процес е от додесетоноемврийската нашенска негова биография.

Фосколо я писала като французойка, не като българка. Напомня: 30 000 парижани митингуват в негова подкрепа на 19.12.1933., нали сега си броим протестиращите. Напомняме: тогава не е имало фейсбук.

Биографията си заслужава поне заради драматизма на отношенията със Сталин, с отношението на Борис III, с личните драми на Димитров и други такива. „Не е съумял да надмогне вярата си”, с една дума: комунист.

На враговете на капитализма не им пука. Истинските приятели на капитализма пускат покрай ушите си черните приказки и изучават внимателно биографията на Димитров, историята на българския комунизъм, че и социализъм. Има защо.