Христо Буковски: Български кръстоносци е имало

Аз знаех за подвизите на много от тях. Но – поотделно. Не подозирах, че – толкова неовладяеми от властниците! – те явно са били подчинени на общ център. Не ми хрумваше дори, че зад тях може да стои тайна организация, въпреки натрапчивите факти за следвана мисия. Не бях попадал на книга, в която някой да беше писал за това.

А ключът се оказа наръки. Направо мога да кажа, че го намерих сякаш под изтривалката на натрапваната ни официална история...

Но за да изложа всичко, е нужен разумен ред. В учебниците по история и в енциклопедиите кръстоносните походи са обяснени като експедиции за „освобождаване на Божия гроб от властта на неверниците“. През ноември 1095 г. в Клемон, Южна Франция, на голям черковен събор папа Урбан II обявил своята благословия за воините християни, които биха се решили да освободят Палестина.

Без да изчакат рицарите, първи на следващата пролет поели опълченските отряди от бедняци и селяни с авантюристичен дух, оглавени от непрокопсалия рицар Валтер Голтака. След тях вървели и последователите на Петър Пустинника. През есента стигнали до Никея и там били разбити от турците.

По това време тръгнало елитното рицарство на Западна Европа начело с благословените си предводители херцог Готфрид Булонски, граф Роберт Фландърски, херцог Роберт Нормандски и граф Раймонд Тулузки. Те също пресекли древните земи на траките, през юни 1097 г. превзели в Мала Азия столицата на Иконийското султанство Никея, през следващата година в Едеса създали Едеското графство, а в Антиохия – Атиохийското и на 15 юли 1099 г. влезли в Йерусалим, където обявили Йерусалимско кралство.

Когато през 1114 г. загубили Едеското графство, абат Бернар Клервоски призовал европейските владетели да застанат зад нов поход. Следващите рицари потеглили подир три години, поведени от германския император Конрад III и френския крал Людвик VII. Но те не успели дори да навлязат в Иконийското султанство и след тежко сражение при Дорилеон се оттеглили

Свещените воини на българите не са въоръжени убийци, скрити под плащ с изписан кръст на него, а кръста носят тайно в пазвата си, за да атакуват неотразимо с него. Тяхната тайнствена сила обърква османската имперска администрация. След поредица от подвизи те придобиват такава мощ, че всеки свой набег бележат със свещена кръв. При това не нападат из клисурите на Балкана. Не се промъкват нощем. През охраняваните заграждения не преминават пълзешком.

Атакуват Цариград или важните градове в провинциите. На щурм се хвърлят винаги поединично. Нахлуват в деня и часа, когато вътре има много мюсюлмани. Домогват се до паша или кадия и го заставят да играе според ролята, която му е отредена в Плана, който те следват. Тях никой не може да ги спре. Няма какво да ги отклони. Те няма да отстъпят, нито да се прикрият. Те неизменно побеждават.

Те са най-честитите ученици на посветените, защото Бог би се гордял с тях дори повече, отколкото с техните високоучени учители. Те не печелят триумф, на който могат да се насладят. Те се развихрят в него и са неговата същност. Те са духовете, на които Бог би желал да даде нови тела, за да продължат да Му служат. Където и да са!

Историците непременно ще отрекат този прикрит поход на българските свещени воини по условието на службата си. Те спадат към хората, заради които се скриват най-удивителните тайни планове срещу удовлетворението за участвалите в тях, че са успели да сторят всичко без издънки.

На църковниците дори няма да им хрумне, че могат да обсъждат такова Дело – те ще останат верни на трудно извоюваните си, но пък завинаги спечелени права да четат само каквото подготвените от тях автори са писали.

Но останалите сме длъжни да прочетем великата и надживяваща хилядолетията книга на предците си и като проумеем нарочно потулваните тайни, да продължим тяхната свещена мисия – в живота, а когато настане Часът – и в смъртта.

Из предговора към „Скритият поход на българските кръстоносци. Подбор, подготовка, посвещение и подвиг на свещените воини“ от поредица „История Инкогнита“ на „Сиела“.