page contents Книжен ъгъл: Маги Стийвотър: Българската гайда е като наскоро починала и одрана коза
Предоставено от Blogger.

Маги Стийвотър: Българската гайда е като наскоро починала и одрана коза

24.6.14

Младата писателка за „Пророчеството на гарвана“, бързите коли, българските гайди и младежката литература

Маги Стийвотър обича да кара бързи коли, да пише динамични истории, да свири на гайда и да рецитира мрачни поеми. Последният й роман „Пророчеството на гарвана” е смесица от уелска митология и легендите за крал Артур. Интимна и същевременно епична история за загубени момчета, които се опитват да открият своя път на фона на един съвременен сюжет, разиграващ се и в елитно училище пансион. Има ли друг автор, който, за да предотврати писателския си блокаж, кара своята много бърза кола с изрисуван гарван отстрани?

- Когато не пишеш книги за шейпшифтъри (същества, сменящи формата си) и феи убийци, за какво пишеш?

- Напоследък пиша за мъртви уелски крале, хеликоптери и богати момчета.

- Каква е разликата между янг адълт литературата и другите „нормални” младежки романи?

- Отговорът като че ли идва сам! Ако гледаме филми, не правим в главата си това разграничение – филми за по-зрели хола и други за по-млади. Обичам да давам пример с филми като „Почивният ден на Ферис Бюълър” – с герой тийнейджър, случват му се обичайните „младежки” неща, но никой не се чувства зле, че гледа този филм, независимо на каква възраст е.

- Защо тогава има някакъв особен етикет, лепнат на янг адълт романите?

- Подозирам, че е свързано с някаква смътна асоциация, която хората правят с книгите от детските раздели в книжарниците.

- Обясни ни детското си желание да бъдеш рали състезател?

- Обичам бързината, скоростта. Няма нищо изненадващо, че има коли и бързи неща в живота ми. Редакторът ми все ми казва: „Не можеш ли да отрежеш колите от книгите си, Маги?” Не мога. Винаги ще има коли.

- Имаш десет минути да разкажеш най-вълнуващата история, която може да си представиш. Ако се провалиш, отиваш в затвора. И аз с теб... Каква е историята?

- Обикновено в такива случаи се намирам в училище пред легион от гневни тринайсетгодишни британски ученици и наистина ще умра, ако не им разкажа интересна история в следващите десет минути. И това е историята, която завършва с това как свиря на българска гайда за първи път в живота си по време на турнето ми из Европа.

- Може ли по-подробно?

- Искаш да ти разкажа за българската гайда? Това ли ме молиш?

- Остават ти осем минути.

- Когато бях в гимназията, започнах да свиря на шотландска гайда и то доста сериозно. След години се озовах в България, на турне за представянето на трилогията ми „Тръпка”, „Копнеж” и „Завинаги”. Българските ми издатели (ИК „Кръгозор”) някак си бяха открили, че свиря на гайда. Трябва да наблегна на факта, че българската гайда не прилича на шотландската. Тя прилича на наскоро починала и одрана коза, в чиято кожа са забучени дървени пръчки. Нямах никаква представа какво да правя с нея и как да свиря на нея, затова я пъхнах под мишница, надух и натиснах нещо и от нея започнаха да се издават ужасни звуци – сякаш козата жално се оплакваше от света на мъртвите. Но моите домакини ръкопляскаха въодушевено: „Много добре, Маги!” После дойдоха и други музиканти, свирещи на български гайди, и започнахме заедно да свирим.

- Променила си името си, когато си била на 16 години. Защо?

- Когато бях малка, бях едно от онези хлапета, които постоянно се обличаха в черно. И когато ме питаха защо, отговарях неща като „Ами, оплаквам смъртта на съвременното общество”. Не бях бунтовничка. Тогава фамилното ми име бе Хъмел, а първото Хайди. Чуйте само как звучи Хайди Хъмел. Невероятно, нали? Спомням си как веднъж отидох на очен лекар и жената там каза: „Хайди Хъмел! Какво страхотно име, като на състезателка по фигурно пързаляне.” След като излязох от кабинета, се върнах в колата при майка ми и казах: „Мамо, ще си сменя името”. И го направих.

- А майка ти какво каза?

- Оказа се, че съм била кръстена на името на една от бившите приятелки на баща ми, така че беше доволна.

- Кръстила си своето „Камаро” от 1973 г. Локи.

- Точно така. И страшно ми харесва.

- Това, че си нарекла колата си на скандинавски бог, променящ формата си, помага ли да избягваш пътните проверки?

- Възможно е. Но гледам да не изкушавам много боговете.

- Кога за последно кара наистина бързо?

- Вероятно след завършването на последната глава от книгата. Мисля най-добре, когато шофирам с над сто километра в час. За щастие ограниченията за скоростта съвпадат с моята върхова мисловна форма.

- Пътуваш за турнетата си из страната с кола. Как да познаем, че си ти, ако се засечем на магистралата?

- Вероятно по ужасеното изражение на издателя ми, седящ на предната седалка до мен.

- Защо хората харесват толкова много митологичните елементи в книгите ти?

- Литературата е край нас от много отдавна – можеш да се върнеш назад във времето, да разказваш истории не само за всекидневния ни живот, да вплиташ магии и митове в тях, макар да знаеш, че тези неща не са истина.  Мисля, че едно от най-прекрасните неща в митовете е, че те правят проблемите ни универсални. Помня колко шокирана бях, че „Тръпка” се продаде в 38 страни, защото за мен това бе много лична история. Моя история. Когато започнах да пиша „Тръпка”, не си падах много по върколаци и вампири. Смятах, че тези създания са измислени, за да говорим за нещо, което ни плаши като култура. Върколаците са тези, в които ние можем да се изгубим, да се предадем на животинската си страна – а това е доста плашещо, ако живееш във викторианската епоха например. Днес обаче не мисля, че имаме проблем с това да се предадем на животинската си страна. Има толкова реклами и слогани, които ти повтарят: „Приеми се! Приеми своя вътрешен дух, звяра в себе си!” и т.н. Така че в началото митът за върколака ми се струваше безсмислен. Тогава започнах да посещавам гимназии като писател и се срещнах с всички онези деца, които са били страхотни, интересни, готини в основното училище и после се озовават в гимназията и отчаяно искат да намерят мястото си там. Готови са да загубят дори индивидуалността си, но да бъдат приети от останалите, да не изпъкват. И това наистина ме впечатли. Затова започнах да пиша тази книга, в която да си върколак бе метафора за това как губим идентичността си, най-хубавите, най-ярките черти от себе си заради другите.

- Вярно или грешно: писането е забавно

- Тук няма верен или грешен отговор. Когато имаш вдъхновение и яхнеш вълната, е най-хубавото нещо на света. Но когато не знаеш какво правиш, е най-ужасната работа.

- Какво правиш, когато писането е такова – най-ужасната работа на света?

- Качвам се на колата и карам със сто километра в час. И повече.

- Трудно ми е да повярвам, че караш само със сто километра в час.

- Съпругът ми е бивше ченге. Трябва да отговарям така.

Източник: Thedailybeast.com