Книжни нашествия и специални случаи на 2014 г.

Петко Тодоров

Кога да четем? Семплият, но безгрешен отговор: по празниците. Да, защото е отчайващо правомерна позицията: Ти не ми давай акъл какво да чета, дай ми време! И защото след второто празнично преяждане, след втория филм по телевизията и след втория концерт – какво? Може би добрата стара книга. Тук се тревожим от добрите нови не сме библиотечен каталог. Не даваме акъл. Съобщаваме случаи и сюжети.

Специален случай: Патрик Модиано

Последният нобелист. Нобеловият комитет този път не остави съмнение за надлитературни съображения. Модиано не беше в списъка на постоянните кандидати. За разлика от предни  нобелисти се оказа добре познат на български.

„Отвъд забравата” е съвсем в почерка му (изд. „Делакорт”). Разказвачът е писател, който си спомня младежките предписателски години и една жена из тях. Времето, когато няма значение къде се събуждаш, къде заспиваш, дали обядваш, кога свършва денят и кога нощта. Когато времето губи контури и в спомена остава неуловимо. Париж и Лондон с неуловима разлика и призрачна география.

Познатият Модиано с обсебващото минало. И тази му история нямаше да е негова, ако не бе поставил онова минало в дистанция. И да среща онази дама години по-късно и по-скоро като призрак, отколкото като жива. Още 3 нови негови издания: „Дора Брюдер” и „Сватбено пътешествие” (изд. „Колибри”), „Вратата на детството” (изд. „Делакорт”).

Нашествието на скандинавците

Те бяха 12 писатели от 5 страни на Втория Софийски международен литературен фестивал в началото на декември.  Стана заради нахлуването на техни книги по българските сергии в последните години. Причината: скандинавските държави подпомагат преводите на свои автори. И не само преводите, но то е отделен раздел в темата „Културна политика”. А важното е, че там се чете. Там се продават тиражи с по 5 нули. Четат хората, чете обществото, чете държавата. Даже разсъждават така: Четящият е с по-малки шансове да стане престъпник.

Слабите четива от преведеното на скандинавците са изключение. Налага се впечатление за устойчиво и плодоносно отношение „четящо население – силни писатели”. Което отвежда към обратния размисъл: Как се прави силна литература на език, на който се чете мизерно? Примерно българският.

Скандинавското крими завладя света и смени калъпа на жанра. Направи детективският типаж „Филип Марлоу” нелеп, разми границата между добро и зло и накара кримито да звучи като роман за живота.

Избираме шведката Ингер Фримансон, задето двата й романа „Лека нощ, любими” и „Сянка във водата” са превод на Васа Ганчева (изд. „Унискорп”). Вторият е продължение на първия. Героинята израства в семейство на крупен сладкар, тригодишна става свидетел на майчината си кончина и от този момент заживява кошмарно. В огромна къща на езерен бряг, обитавана и от грамадна птица. Мащехата я тормози, а всеки, с който успява да се сближи се среща със смъртта. Изчезва любимият й, също съученичка, друга позната умира мистериозно. И събира подозренията върху себе си.

Продължението тръгва 6 години след изчезването на съученичката. Издирването не е спряло през това време, но то сега се фокусира около мрачния дом на героинята. И я намира почти успокоена, за да й върне демоните от детството... Фримансон успява да покаже тъмното и патологичното като нормално и всекидневно. Резултатът: нейният ужас е особено ефективен.

И финско-естонката Софи Оксанен, задето държеше да си тръгне от София с научени поне дузина български изречения. В „Чистка” тя разказва за две жени от различни поколения – селянка и жертва на търговия с хора. Сюжетът на родената в Централна Финландия писателка е фокусиран върху живота в Съветска Естония. Там тя прекарвала ваканциите при баба си, та има преки впечатления.

Същото е и в „Когато изчезнаха гълъбите” (изд. „Персей”). Двама братовчеди естонци дезертират от Червената армия през 1941. Идват немците, единият се скрива. Другият напуска жена си, приема нова самоличност като лоялен на нацисткия режим. През 1963 той вече е съветски апаратчик и отчаяно пази тайната на фашисткото си минало. Но съдбата му остава в ръцете и на братовчед му, и на бившата му жена.

Специален случай: Лин Улман

Норвежката писателка е дъщеря на актрисата Лив Улман и на кинорежисьора Ингмар Бергман. Петте й романа и донесоха достатъчно награди, но тя е призната и като киноспециалист, поканиха я в журито на кинофестивала Кан’2011. „Съкровеното” минава за най-успешната й творба (изд. „Книгопис”). Три момчета си играят в гората на съкровища и с лопатите попадат на труп: младо момиче, изчезнало преди 2 години. Класическо начало за криминале. Улман не тръгва натам. Не че загърбя случая като криминален, но тя се интересува преди всичко какво става между хората наоколо и в душите им. И романът натрапчиво връща към филма на родителите й „Сцени от един семеен живот” - самотата по двойки. Ала тя вкарва в тази схема и децата. Упорито.

Нашествието на трилогиите

Бива някой по-начетен да го обясни: както е тръгнало, ще четем романи само трилогийно. Някои от най-комерсиалните англоезични авторки вече не пишат по друг начин. Да припомним, че скандинавското четиво направи първия си удар у нас с трилогията на Стиг Ларшон.

И ето сега: с „Реквием” свършва трилогията на Лорън Оливър, след „Делириум” и „Пандемониум” (изд. „Ентусиаст”). Нейните тийнейджъри обитават свят, където любовта е обявена за заразна болест и се лекува като такава, животът на всеки се програмира. И група младежи се вдига на бунт.

С „Революцията на мравките” свършва трилогията на Бернар Вербер след „Мравките” и „Денят на мравките” (изд. „Колибри”). Героите на френския ентомолог и писател поделят земята с цивилизация на насекоми, не по слабо интелигентни и не по-слабо организирани от хората. Предстои оптимистична развръзка.

„Ако приличах на мравка, щях да виждам в тъмното”, репликира Вербер оприличаването му. Катрин Панкол наскоро приключи трилогия и почва новата „Muchachas” (изд. „Колибри”). Мъж бие системно жена си, дъщерята успява да се спаси от кошмара. Двигател на сюжета са момичета – в Париж, Лондон, Ню Йорк, Маями. Появяват се герои от предишните й романи.

Романите от дебютната трилогия на Марк Зюсак излязоха на български като изключение в комплект: „Аутсайдерът”, „Да се биеш с Рубен Улф” и „Когато кучетата плачат” (изд. „Пергамент Прес”). Австралийският писател се прочу с „Крадецът на книги”, там му помогна и екранизацията. Тук разказва за двама братя. Семейството е от низините, имат още брат и сестра, парите не стигат за нищо, та основните грижи на момчетата са момичетата и да докарат някой долар в семейния бюджет. Първото изречение: „Докато гледахме телевизия, решихме да оберем зъболекаря”. Залагат на кучешки боеве, но основната интрига е около участието им в нелегални боксови състезания. Кулминацията е, когато се изправят един срещу друг на ринга. Зюсак е налучкал рядко адекватен за младежката публика ритъм.

Специален случай: Любомир Николов-Нарви

С „Наследникът” той почва трилогия „Сивият път” (изд. „Изток-Запад”). Най-разбирачът на фентъзито: „Имах щастието да преведа първо „Властелинът”, после „Силмарилион”, „Недовършени предания”, „За вълшебните приказки” и почти всичко останало от творчеството на Толкин. Невъзможно е да обмисляш всяка отделна дума на един автор, да се вживяваш във всяка негова мисъл, без частица от него да пусне корен в собствената ти душа... Дълго време мечтаех да напиша продължение на „Властелинът на пръстените”. И ето го: историята върви след 1800 години, когато отдавна е настанала Петата епоха. Действието се развива на Луната – „една тераформирана Луна с въздух, морета, гори и безкрайно дълги дни и нощи, населена с хора, неандерталци, джуджета и др. странни създания”. Читателят получава към книгата и безплатно „Забравени сказания”, също по Толкин.

Нашествието на турците

То не е масово като скандинавците, но е по същата битова причина: Турция подпомага превода на нейни писатели. И не е така хомогенно. Някои от авторите не отстъпват кой-знае колко от нобелиста Орхан Памук, други са откровено комерсиални. Но откриваме комшийската литература. Обикновено се настоява, че тя трябва да благодари на Памук, дето я дръпна към света, но не е толкова просто. Преведеното показва, че той не идва от нищото.

„Мисля, че съществува пряка връзка между човешката мизерия и социалното положение на котките”, разсъждава героиня на Ойя Байдар в „Котешки писма” (изд. „Летера”). Героинята е домашна котка, в романа те са няколко, общуват помежду си чрез ароматни писма по обувките и крачолите на стопаните си. Стопаните си ходят на гости, котките се трият в краката, четат писмата и отговарят. Стопаните са турски интелектуалци, избягали в Западна Европа след преврата през 1980. Такава е и Байдар. А котките си споделят чутото от стопаните и живота.

„Муртаза” минава за много важен роман не само за Орхан Кемал, но и за турската литература (изд. „Делакорт”). Муртаза е преселник след Първата световна война, намираме го като нощен пазач с максималистични до нелепост разбирания за дълг, честност и обществени норми. Той може да почука на светещ прозорец през нощта и да заповяда: Защо не спите вече, лягайте! И така минава през живота, а животът в романите на Кемал е задължително пъстър, с грижата да отговаря максимално на действителния. Муртаза се възприема като Дон Кихот на турската литература.

Събитията ‘2014

Без никакво „Най” – говорим за книги, не за естрадни песни.

• „Лица и събития от моето време”, Симеон Радев. Заради раждането на големия български писател. Припомняме: След кончината на сина му архивистите намериха в неговия дом 54 кашони и куфари с ръкописи и документи. Неизвестното: части от „Строители на съвременна България”, книги за Освобождението и дипломацията, за Левски, за Вазов, многотомник за бележити българи „Велики сенки” и още, и още. И спомени, от които е обнародвана незначителна част. Разчитането почна от тях: 7 тома по 600 страници. Излязоха първите 2 (изд. „Захарий Стоянов”).

Случаят очерта границите между литературно събитие и медийно. Медиите го подминаха. И какво от това? Медиите трупат измислени стойности върху гърбове на автори (Калин Терзийски) и текстове („Калуня-каля”) и какво от това? А то си е и подвиг. Само който не е виждал почерка на Радев не знае за какво става дума.

• Поредицата „Европейски разказвачи XX-XXI век” (изд. „Емас”). С романи за деца и юноши, спечелили най-престижните награди и  интерес в Европа. Адресирани към активните най-млади читатели, които поглеждат встрани от задължителни списъци и комерсиални бестселъри. Безкрайно важна и безкрайно постна ниша в нашия пазар. 

Заглавия:

„Питбул-Терие в беда”, Ендре Люн Ериксен

„Шифърът на крал Карл”, Рената Щулцова

„Отровни думи”, Майте Каранса

„Писмото за краля”, Тонке Драхт

• Поредицата „Върхове” (изд. „Изток-Запад”). Класически творби, оформени колекционерски. Двете поредици категорично преследват възпроизвеждане на читателя. Припомняме: Издателските инвестиции са пари на вятъра без капитала „читател”. Който бе трупан от Възраждането насам и прахосан алчно и глупаво след „демократичните промени”. 

Заглавия:

„Историята на Артър Гордън Пим от Нантъкет”, „Гротески и арабески”, Едгар Алън По

„Моби Дик”, Хърман Мелвил

„Големите надежди”, Чарлз Дикенс

„Пътешествията на Гъливер”, Джонатан Суифт

Петко Тодоров е дългогодишен автор на страници за книги (24 часа, Стандарт, Сега), постоянен наблюдател на предаването Книги завинаги" по Алма Матер Класик ФМ и "Рицар на книгата" за цялостен принос. Текстът е публикуван само в хартиения вариант на в. Сега.