Книжен ъгъл

Иво Инджев

Следговор 4 години по-късно в новото издание на „Течна дружба“

Когато през пролетта на 2011 г. написах „Течна дружба“, още не знаех, че тя условно ще бъде номерирана като „Течна дружба 1“ и че ще се превърне в трилогия чрез „Течна дружба 2“ през 2014 г. и „Течна дружба 3. Хибридните войни на Русия срещу България и българите през вековете“ през 2015 г.

Преиздаването на първата част, към която пиша този кратък предговор, е резултат от повишения интерес към алтернативата на руската пропаганда изобщо и конкретно – спрямо България. Като автор отдавам заслугата за това събудено обществено любопитство на руското ръководство.

През 2011 г. Владимир Путин беше (временно) премиер на Русия. В началото на годината руснаците още не знаеха, че ги е измамил с рокадата на върха на Кремъл и че стотици хиляди от тях щяха да протестират през есента, научавайки, че той еднолично е решил да се кандидатира отново за най-важния пост в Кремъл, а пък монтираният в паузата за президент Дмитрий Медведев всъщност му е „топлил мястото“, за да си разменят двамата постовете по начин, който прави избирателите да изглеждат като пионки в тяхната автократична рокада.

Протестиращите през 2011 и 2012 г. руснаци, които заляха улиците на Москва и Санкт Петербург не заради ниски доходи или други материални причини, а именно като реакция на лъжата, не знаеха също, че техният протест толкова много ще ядоса Путин и обкръжението му, че ще станe причина Владимир Владимирович да втвърди до крайност позицията си срещу присъединяването към Европейския съюз на втората най-голяма република, откъснала се от СССР – Украйна.

Нейната „оранжева революция“ през 2004 г. хвърли в ужас Путин и компанията му. Господарят на Кремъл се беше заклел да не допусне нищо подобно в Русия. Обсебен от тази параноя, Путин доведе страната си до сблъсъка във и със Украйна, с което Русия загуби емоционално и рационално украинския народ, най-близкия си естествен съюзник, превръщайки го в мотивиран за съпротива противник за неопределено време.

Путин и властовият му апарат бяха особено огорчени, че протестиращите руснаци проявиха неблагодарност за относителното благоденствие, което внезапно ги сполетя след 10 години на петролен и газов бум, свързан с високите цени на петрола. Гордият (сякаш лично на него се дължи дъждът от петродолари) руски премиер Владимир Путин, цитиран от РИА Новости, отчете в началото на 2012 г. следните постижения: Ръстът на брутния вътрешен продукт на Русия за 2011 г. е достигнал 4,2%, а увеличението на промишленото производство – 4,7%.

Русия достига съответно 3-то и 4-то място сред водещите икономики в света по този показател, заяви той на заседание на правителството. „Помолих нашите колеги да подготвят статистика. Те използваха следните източници – Международния валутен фонд, Европейската комисия, Global Insight, нашите Росстат и Министерството на икономическото развитие. Помолих да сравнят, да направят сравнителна характеристика на показателите за основните световни икономики и руската икономика... По ръст на БВП заемаме 3-то място сред водещите световни икономики“, каза Путин, който още не беше заклеймил международните институции като вражески.

Путин се похвали, че Русия отстъпва само на Китай, където ръстът на БВП е 9,5%, и на Индия – 7,8%. И за сравнение почти се надсмя над прехваления Запад за неговото изоставане, посочвайки, че в еврозоната увеличението на БВП за 2011 г. е едва 1,5%, а в САЩ – 1,6%.

Путин също така изтъкна, че по ръст на промишленото производство Русия се намира на четвърто място, отстъпвайки на Китай, Индия и Германия. В Германия промишленото производство се е увеличило със 7,2%, но в еврозоната като цяло е 3,2% – по-ниско от руския показател, отбеляза Путин. Инфлацията в Русия за 2011 г. се е забавила до 6,1%, като това е най-ниското ù ниво за последните 20 години, отбеляза още той.

Валутните резерви на Русия в края на 2011 г. надхвърлят 500 млрд. долара. По този показател страната е на 3-то място в света, обяви руският премиер. РИА Новости припомня, че руските резерви в злато и валута са достигнали рекордна стойност в началото на август 2008 г. – 598 млрд. долара, като оттогава са се понижавали до 376 млрд. долара.

Руският бюджет е приключил 2011 г. с излишък в размер на 0,8% от БВП на страната, посочи Путин. „По бюджетен дефицит, трябва да кажа, заемаме водещото място. Навсякъде има дефицит, и то забележим. Ние имаме излишък от 0,8%, почти 1% от БВП“, подчерта той.

Руският премиер обеща страната да създаде не по-малко от 25 млн. работни места. „Това е наша ключова задача за следващите няколко години, моля това да не се забравя, а бюджетната ни политика трябва да бъде формулирана в тази посока“, категоричен бе той. През онази 2011 г. Путин и неговият режим бяха на върха на могъществото си, от който връх обещаваха продължение на възхода.

Доста хазартна позиция, като се знае, че въпросният възход изцяло се дължи на международната конюнктура в ценообразуването на онези природни богатства, от чийто износ огромната държава е напълно зависима за своето съществуване и в това отношение се различава от могъщите икономики, с които така наперено се сравнява, жонглирайки с процентите като мечка в руски цирк за радост на ръкопляскащите.

Руската рубла междувременно се срина заедно със срива в цените на петрола, което демонстрира що за колос на плаващи нефтени платформи в бурния глобален търговски океан е руската икономика.

Милиарди американски долари изтекоха светкавично от страната, а други милиарди, очаквани като „в кърпа вързани“, спряха да се вливат в Русия. Валутните резерви на изпадналата в международна изолация поради авантюрите на Кремъл в Украйна – огромна по територия държава, се топят като сибирски сняг на африканско слънце. Видя се нагледно руската фатална зависимост от цените на енергоносителите. Страната напомня по този показател по-скоро на африканските, латиноамериканските и арабските петролни монархии и републики, отколкото на развита държава от Г-8 (откъдето Русия междувременно беше прогонена през 2014 г. заради агресията ù в Украйна).

През онази 2011 г. написах книгата с ироничното заглавие „Течна дружба“, което не е просто игра на думи с комунистическия лозунг за „вечната дружба“ между потъналите в небитието СССР и НРБ (обяснението читателят може да намери в книгата по-нататък).

Нямаше как да знам кога точно ще се срине основанието за самохвалството на Кремъл. Светът беше изненадан от разпада на уж непоколебимата съветска империя и мрежата ù от сателити, какво остава за някаква си финансово-икономическа криза на Русия, която, поради недалновидността на своето ръководство, сама се утвърди в ролята на суровинен придатък на развития свят, къпейки се временно в самодоволството на енергийния си шантаж, амбицирал същия този западен свят да започне да търси все по-активно алтернатива на руското енергийно рекетиране. А който търси, намира, особено щом става дума за оцеляване, развитие и в дългосрочен план – за печалби, които да компенсират оскъпяването от инвестирането в алтернативите на руското снабдяване с енергоносители.

Никой не си представяше, че безнаказаните руски военно-политически авантюри в Кавказ през август 2008 г. ще доведат до тяхното продължение през 2014 г. с анексирането на Крим и руската агресия срещу териториалната цялост на Украйна. Самият Путин твърди, че е взел решението за нахлуването в Крим в ранната пролет на 2014 г. едва ли не напълно импулсивно. Няма значение дали му вярват, важното е, че изненада всички и затвърди впечатлението, че е опасно капризен, т.е. непредсказуем – нещо, което не се прощава от големите играчи в световната политика.

Никой не би се обзаложил също през 2011 г., че през 2015 г. руската рубла ще е обезценена до такава степен, че брутният вътрешен продукт на огромната Русия се очертава да се смали в края на 2015 г. на 965 млрд. долара. За сравнение Ню Йорк и предградията му, с общо население от 23,9 млн. жители (по данни от 2013 г.) произвеждат за същото време стоки и услуги за 1 трилион долара.

Наскърбеният от тази катастрофа Кремъл обвинява „световната русофобия“. „Течна дружба“ обяснява що е това „русофобията“. Книгата влива своя скромен български дял в разбулването на големите лъжи, срещу чиито мутации в Русия протестираха самите руснаци в края на 2011 и началото на 2012 г.

Темата е подкрепена в тази книга с многобройни цитати от авторитети: от откровения (наистина!) русофоб Карл Маркс, през припомнянето на делата на виновните за самоизбиването на милиони руснаци под ръководството на техни масови екзекутори Ленин и Сталин; през литературните свидетелства на французите Анри Троая и Астолф дьо Кюстин; през споделеното съпреживяване от страна на руските антикомунисти Александър Солженицин, Игор Бунич, Виктор Суворов; и не на последно място – до приноса на българския писател Георги Марков, платил с живота си своя антисъветизъм и антикомунизъм.

Дори само техните свидетелства, цитирани обилно в „Течна дружба“, правят книгата четиво, което си струва преиздаването в името на разгадаването на уж „загадъчната“ руска управленска душа, готова да задуши собствения си народ в мечешката прегръдка на самоизолацията и конфронтацията с половината свят.

Иво Инджев
София, 26 май 2015 г.

Предговор към новото издание на „Течна дружба“, подготвено от „Ентусиаст“