„Саломе“ на Франсоа Вейерганс - разтърсващ еротичен роман, пазен 38 години

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия

Преди триумфално да заеме фотьойл № 32 във Френската академия през 2009 г. Франсоа Вейерганс (1941), белгиец по баща, но французин по майка и по самосъзнание, има 9 филма като режисьор и множество прозаични творби. Сред тях се открояват първият му роман „Шутът“(1971 г.) - сатиричен разказ за сблъсъка му с психоанализата, който му донася наградата „Роже Нимие“. Най-нашумелите му творби несъмнено са „Франц и Франсоа“ и „Три дни при майка ми“, „Гонкур“, 2005.

След превода и публикуването на български, „Парадокс“ подготвя да издаде и първия му роман – завладяващ, спираща дъха, ярък автопортрет – с убеждението, че именно „Саломе“ е ключът, към всичките му късни творби.  Франсоа Вейерганс е приеман във френска литература за гений, чиято легендарна непредсказуемост няма равна по стил.

За първи в историята на френската издателска дейност, известен автор публикува приживе първото си произведение, което е написал на 27 годишна възраст. Предизвикателен, разтърсващ еротичен роман, който авторът пази ревниво в чекмеджето си цели 38 години, донякъде от страх да разкрие себе си твърде много пред читателите, донякъде от нежелание да се конфронтира приживе с баща си  - ревностен католик и писател теолог.

Защото днес откриваме как тази книга заявява маниите завладели по-късно цялото творчество на Вейерганс: секса, психоанализата, операта, жените и киното. Европа през шейсетте години, млад режисьор пътува много и открива известната опера „Саломе“. Оттогава той нарича Саломе всички жени - истински и измислени - в живота си. Едновременно чувствителен и ироничен свидетел на собствения си живот, авторът се завърта във вихъра на своите многобройни срещи от Венеция до Амстердам, в нощни влакове и по летища. Това ли е изповедта на детето на ХХ век? Или това е вкусна смесица от копнеж и световъртеж? Оформлението на поредицата е дело на Дамян Дамянов, анимационните филми към всяка книга са по сценарий и режисура на Райна Атанасова.Следва откъс от романа в превод на Аксиния Михайлова.

Ето ме сега в трапезарията, включих старото радио, купено от дядо ми, на което можеш да хванеш дори Токио и Питсбърг. Още не съм заспал: чудесна компания ми е радиото посред нощ, същото това радио, което ми изглежда толкова примитивно през деня, Радио Бранли-Маркони-Попов, мой другар и спътник от няколко минути, последните фрази от комюнике за Чехословакия, предшествани от италианска песен; радио, спътнико мой, подари ми звуци, които ще ми върнат лицето на жената, която обичам; радио, спътнико мой, дай ми позволение да не пиша повече тази нощ, но как едно радио може да даде позволение за каквото и да било? Искам само да си спомня за нея, за синия ѝ панталон и колиетата, които купихме на улица „Антиб“, и да забравя за онази чакалня при психоаналитика, където призовавах да се върнат спомените за всичките ми натрапчиви мисли. Радио, спътнико мой, ти изведнъж ми създаваш такова удобство, завъртам копчето, попадам на Барселона, завъртам копчето, вече съм в Кайро и  fading-а  ме кара да въртя копчето още и още, вече е Франция, където съм се върнал от два месеца заради нея. Заради теб. Ах! Ти, която решаваше кръстословици, докато те милвах по гърба, ти, която пожела да правим любов втората нощ, но не и първата, ти, с която говоря шепнешком , когато другите в нощните клубове говорят силно, ти, към която сънят ще ме приближи, ти, която ме караш да обърквам съня с писането, работата с еротизма, съществата и техния спомен, пясъка и кожата, книгите и филмите, ти, с която си говорим на „ти“ и която ще заснема във филм. Спах. Изпуших много цигари тази нощ, просто исках да ги унищожа, както други биха изпочупили кухненските съдове, всмуквайки струйка след струйка дим, и те изгаряха твърде бързо. В кафенето, откъдето купувам цигари, научих, че тази сутрин докато съм спал, е имало страшна буря. Сънят ми бе равностоен на бурята. Не сънувах нея, поне не веднага, тя се появи в съня ми след като успях да заспя в средата на следобеда с единствената цел да я повикам в съновиденията си, което не беше никаква сиеста. Бих го нарекъл по-скоро магия. Помолвам я да се появи и тя се появява. В съня тя ми зададе отново един въпрос, който вече ми бе задавала в действителност: „Как правиш любов?“ (не с нея, достатъчно е голяма, за да прецени сама, искаше да разбере как съм се любил с жените, с които съм били преди нея. После изживях насън ревността си, когато Ирен ми изневери, макар че и аз ѝ изневерявах. Изневери ми, когато престанах да живея с нея на улица „Гизард“. Напуснах „Сен-Жермен“ и се преместих в Монпарнас, но се връщах в „Сен-Жермен“ всеки следобед към четири часа, защото се събуждах късно. Виждах се с Ирен, прекарвах часове в книжарниците из квартала, подпирайки се на рафтовете, когато ставах прекалено нервен. (Вие, двама или трима, които знаете как и до каква степен собствените ми нерви ми дават възможност да съблазнявам…) И да прекарам всичкото това време в книжарниците! Възхищавах се на Монтен в лицея, защото смятах, че е бил книжар, неговата „книжарница“ ме омагьосваше, представях си я кръгла, пълна с подвързани книги, по-красиви от изданията на „Плеядата“. Бях тринадесетгодишен. Колко време, прекарано в книжарниците, опитвам се да подредя малко стелажите: азбучният ред на авторите почти не се спазва в парижките книжарници и продавачките не го съблюдават достатъчно добре, поне според мен. Това е по-силно от мен, не понасям библиотека, в която има безпорядък, и затова върша работата на книжарите, ето тук са всички издания на Херман Хесе, хайде, приближете се до Хемингуей, и кой е сложил този Дон Пасос на буква П? Ще се върна отново на книгите, както ще говоря пак за Венеция и за Ирен, и за Мехтилде, и за нея. Ще говоря за всичко, за писмата на Наполеон до осемнайсетгодишната австрийска архидукеса, за която ще се жени, за младата проститутка, на която платих билет за влака Ротердам-Франкфурт, за да може да види малкото си момченце (разказ, който заслужава повече страници), за осемдесет и осмата симфония на Хайдн, която слушахме с Тина, за кафенетата на Венеция, за osteria „AI Assassini“, за останалите osterie в Канареджо, имам много за разказване. Сънувах сцена на групов секс, в която правех любов, в която треперех: изпразвах се между бедрата на Ирен, прилепен до гърба ѝ, докато друг я целуваше по устните; или пък Ирен и аз бяхме в стая, където някакви хора се разхождаха напред-назад, голи, а ние двамата правехме любов на пода, много бавно; и тогава изневиделица се появи момчето, с което тя реши да ме забрави, музикант, който беше работил с мен: беше го забърсала, защото аз се бях проявил като непостоянен, неверен, хитър, лицемерен, грубиян, подъл спрямо нея, отказвах да я видя, когато ми звънеше от „Ла Купол“, а аз съм само на две преки оттам, когато ме умоляваше да се изнеса от апартамента на улица „Станислас“, където се уединявах, и да заживеем заедно на място, което сам да избера, „Льо Распай Вер“ например: записах този епизод от нашия живот с много детайли в дневника, който водех и който бих могъл да препиша тук, но не знам къде съм го сложил или по-точно скрил, тъй като нямам никакво желание Ирен да попадне на него, нито който и да било друг. На мен самия повторното четене на тези страници би ми причинило само болка и при всички случай никаква полза. Несъмнено едва ли ми е изневерявала повече, отколкото аз изневерявах на Мехтилде с Изабел. Глаголът „изневерявам“ не е подходящ, за любов трябва да се говори, за любов разочарована, демотивирана, увяхваща. Има нещо възбуждащо в това да ти изневерят. Да кажем, че този факт те кара да се събудиш. Целувах клитора на Изабел една зимна вечер, бях ѝ подарил кутия с къри „Мадрас“, кутийката беше много хубава, донесох ѝ я от едно пътуване в Холандия. Беше ми показвала литографии, подарени от майка ѝ предишната вечер, и се бяхме изтегнали върху леглото с голям червен пепелник между нас, но аз бързо го отместих, за да облегна главата си върху корема ѝ. Галех я между срамните устни с ръка, с устни, гащичките ѝ не бяха напълно свалени, усещах материята им с челото си и това бе горе-долу всичко.  Месец преди това я бях целувал за първи път в бар на една от уличките със съмнителна репутация близо до метро „Вавен“, улица „Бреа“ или някоя друга, странно е, че не си спомням името на този бар. Беше много късно, Изабел бе задържала ръцете си в моите малко по-дълго, косите ни се докосваха и смесваха, вече не знам какво си бяхме казали тогава и защо не бяхме спали заедно по онова време. Последния път, когато я видях, беше пред Сорбоната миналия май* (Май 1968), бяхме изненадани и двамата, че се виждаме там, припомних ѝ, че е обещала да ме заведе на ресторант, където съм щял да опитам най-вкусните миди „Сен-Жак“ в цял Париж, но предвид коя дата сме, така и никога не отидохме там. Постъпки, които са типично мои, и които не разбирам вече, защо ми е бил нужен този флирт с Изабел, без да последва нищо? Вече не съм същият, по принуда, всички ми го казват, но всеки път сякаш ми разкриват нещо, което отказвам да приема, не обичам идеята да се променям, да се развивам, тази година да съм по-добре, отколкото предишната, сякаш настоящето прави миналото по-малко интересно. Бях изненадан, когато Жил и Анес ми казаха (миналото лято в Амстердам, когато работех върху филма си за Рембранд), че най-после съм се освободил от Мехтилде и че това вече е постижение. Връщайки се в Париж, живях седем или осем месеца при Жил и Анес, вечер приготвях чай за всички, Жил поливаше цветята и ми разказваше за пътешествията си из Азия, слушахме индийска музика, прелиствайки стари списания за кино, по цели нощи играехме покер, имаха две женски котки. Неделя сутрин ходехме да пазаруваме на улица „Муфтар“. Звъняхме непрекъснато по телефоните и тримата, а когато не се обаждахме, котките Оперет и Пирует си играеха с двата телефона дотолкова, че беше невъзможно да се чуваме само двамата, Ирен често ми го е казвала. Лежах във ваната, четейки книги, които аз ги бях посъветвал да купят, слушайки пиано (Анес свиреше на пиано, в апартамента нямаше пиано, но ние непрекъснато купувахме плочи с изпълнения на пиано), Жил купуваше алкохола, а аз чая; пушехме едни и същи цигари, а понякога и пури, които си донасяхме от Женева или Брюксел. Напуснах ги, напуснах Оперет и Пирует (имената на котките винаги са интересни), за да се върна в апартамента на Ирен. Мислех да напиша книга за деца със заглавие: Оперет и Пирует. В състояние ли съм да напиша сега изречение от типа на „трябва да се върна  към първите дни на връзката ми с Ирен“? Да. Трябва да се върна назад към първите дни на връзката ми с Ирен. Мехтилде, която я беше срещнала при приятели, ми беше говорила за нея като за най-красивата жена, която някога е виждала, коментар, който трябва да си глух, за да не му обърнеш внимание. Забелязахме я, докато един път пресичахме улица „Бонапарт“, Мехтилде ми я посочи с пръст. Изящество, истинско чудо! Не се осмелих да кажа на Мехтилде: „Ами ако я догоним, ако изпием едно кафе с нея? Нали сте се срещали вече, ще те разпознае?“ Видях я отново доста време след това, една юлска вечер на терасата на „Дом“, където беше седнала с група приятели, а аз познавах един от тях! Без Рьоне, който ни представи един на друг, дали щях въпреки всичко да заговоря Ирен? „Добър вечер, аз съм съпругът на Мехтилде, нали се сещате коя е тя?“ със сигурност не би било най-доброто начало. Поканиха ме на тяхната маса, поставих стола си точно срещу Ирен, а после се преместихме в „Селект“, където успях да седна до нея. Прекосявайки булевард „Монпарнас“, бях забавил ход, за да я огледам в гръб, носеше къса лятна рокля, която страшно ѝ отиваше, и имаше възхитителни крака, дълги, изящни, с много красиви извивки. А гласът ѝ! Казах ѝ: „ Бих искал вие да ми прочетете всички пиеси на Расин, бих могъл да ви слушам с часове.“ Лятото отмина, работих далеч от Париж, върнах се през септември (Мехтилде беше в Лангедок с нашия приятел Жак). Позвъних на Ирен, опасявайки се, че вече ме е забравила. Бях обещал да ѝ изпратя пощенска картичка само за да ми даде адреса си и да ѝ кажа „напишете и телефона си, така или иначе сте започнали“, но направих грешка, не ѝ изпратих картичка. По телефона ѝ предложих среща. Не се чувствах много в свои води. Исках да я видя отново, но тя защо ли би поискала да ме види? О, чудо, тя прие. Минах да я взема от тях и се видяхме две-три поредни вечери, вечеряхме в ресторанти, които харесвах, сред олелията на Халите „При Фарамон“ и в „Ла Клозри де Лила“. Влюбих се лудо в нея в пет часа сутринта, бяхме пили чай цялата нощ у нас, разглеждайки снимки. Тя не зададе нито един въпрос за Мехтилде. За да се стопли, се беше загърнала с пончото, което ми даде Роберто (не притежавам никаква картина от Роберто, само това пончо и един грамофон, който ми бе завещал, преди да се върне във Венецуела), непрекъснато искаше чай, който беше студен, не се осмелих да я целуна и по нейна молба повиках такси, за да се прибере в апартамента си. Същия следобед ѝ изпратих писмо по пневматичната поща и на следващата нощ вече я целувах. Моята нервност я изненада, после я разчувства. Пътувахме в спален вагон, но за да обясня за спалния вагон, трябва първо да разкажа за Тина. Запознах се с Тина десет месеца преди Ирен, малко след като напуснах Мехтилде и Париж, следвайки съветите на невероятната докторка Ф, съвети, които по-скоро наподобяваха заповеди: „Напуснете тази жена.“ Ирод в Саломе е по-експедитивен, той казва на войниците си: “Убийте тази жена!“ В действителност познавах Тина от пет или шест години. След скъсването ми с Мехтилде избягах в Берлин и се подслоних при Ален, който бе заминал да си почине петнадесетина дни в планината в Швейцария, струва ми се в Зермат, и ми бе отстъпил огромния си апартамент на „Кантщрасе“, близо до зоологическата градина. Бях зарязал Мехтилде и улица „Гасенди“, за да се озова на „Кантщрасе: напусках един философ заради друг. На шестнадесетгодишна възраст Гасенди е бил вече учител в Дин. Бил е приятел на стария Галилей и на младия Паскал. Когато живее на улица „Гасенди“, човек си прави труда да се осведоми. От своя страна Кант е намирал за глупаво един мъж да иска да накара една жена да се влюби в него заради заслугите му или заради интелекта. Как би преценил той моите два разпада: да съм забавен и да съм нервен? Тина живееше в Берлин от няколко месеца и една вечер дойде да ме посети у Ален. Тук трябва да кажа, че Ален е диригент, а Тина – сопрано, което бе правило запис на Летни нощи с него, както и  Kindertotenlieder (в Deutsche Grammophon ). В апартамента на Ален имаше пиано. Тина ми изпълни нещо от Шуберт. Няма нищо по-хубаво от музика, изсвирена у дома. Не знам вече как стигнахме до момента, в който се притиснахме един до друг и започнахме да се целуваме, от безделие, по всяка вероятност.  „Беше неизбежно“, щеше да ми каже тя на следващия ден. Всеки започна да разсъблича другия. Нямаше какво друго да правим, освен да се целуваме ненаситно. Тази нощ бях неспособен да проникна в нея и затова се изпразних в устата ѝ. Прекарвах времето си, сновейки между апартамента на Ален и този на Тина и накрая, малко преди завръщането на Ален, тя ме помоли да се пренеса да живея при нея. Това бе откритието на любовта и на музиката. „Караш ме да се възбуждам както никога досега“, ѝ рекох, тя се изненада, „А, така ли? Не знам как е било преди!“. Имаше грамофон до леглото ѝ, обградено от пепелници, но пепелта от цигарите ми винаги падаше по тунизийския ѝ килим и тогава за пръв път правих любов, слушайки музика, а когато плочата свършваше, слагахме нова, без да се отлепяме един от друг. Именно тогава, благодарение на нея, започнах да обичам музиката на Рихард Щраус, Кавалерът на розата и Vier letzte Lieder, музика, която приличаше на нея, а дали пък не бе заради гласа на Елизабет Шварцкопф, който притежаваше същото  очарование като ласките на Тина? Тя не харесваше чак толкова първите опери на Щраус, Саломе например.