Джили Макмилън: „Огън в небето“ е роман за най-големия ми кошмар

Рейчъл Дженър извежда кучето на разходка в гората заедно с осемгодишния си син – Бен. Потънала в мрачни мисли за скорошния си развод, тя разрешава на детето да изтича напред по пътеката. След малко обаче майката установява, че синът й е изчезнал... Разкъсваната от вина и ужас от неизвестността Рейчъл не среща очакваното съчувствие. В пресата и интернет пространството се бълват язвителни коментари и яростни нападки, че е безотговорна майка. Във форумите се появяват грозни обвинения, че е наранила – и дори убила – сина си. Докато изживява най-големия кошмар на един родител, Рейчъл не знае на кого да вярва. А дали на нея може да се вярва?

„Огън в небето“ (Хермес) през август 2015 година е обявена от „Амазон“ за „книга на месеца“, а Джили Макмилън – за забележителен нов талант на WHSmith.

Джили Макмилън е израснала в Суиндън, Уилтшър, по-късно е живяла в Северна Калифорния. Учи история на изкуството в Бристълския университет, а после и в института „Кортоулд“ в Лондон. Преди да създаде семейство, работи в сп. „Бърлингтън“ и галерията „Хейуърд“. Джили живее в Бристъл със съпруга си и трите им деца. „Огън в небето“ е първият й роман.

До момента „Огън в небето“ е издадена в Ирландия, Канада, Бразилия, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Югоизточна Азия. Правата за нея са купени и от редица европейски държави, сред които Холандия, Франция, Германия, Швеция, Португалия, Италия, Испания, Сърбия, Турция, Полша и Чехия. През 2016 година книгата ще бъде издадена и в САЩ. Следват интервю с авторката и откъс от книгата.

- Какво ви вдъхнови да напишете „Огън в небето“, откъде взехте идеята?

- Докато децата ми бяха малки, няколко години се опитвах да напиша други две книги, които по една или друга причина не се получиха. Децата тръгнаха на училище и аз осъзнах, че вероятно това е последният ми шанс да напиша книга, преди да съм започнала работа. Малко преди това бях чела „Няма време за сбогом“ на Линуд Баркли, която ме вдъхнови. Опитах се да създам подобен сюжет. Замислих се кой би бил най-големият ми кошмар и той е някое от моите деца да изчезне и да нямам представа къде се намира. Тогава се сетих за първата сцена в гората и всичко останало си дойде по местата...

- „Огън в небето“ е изключително емоционален роман. Не ви ли беше трудно на места при писането? Как се разтоварвахте след тежките сцени?

- Беше ми много трудно, особено когато се поставях на мястото на Рейчъл. Книгата обаче ми напомни реално каква късметлийка съм, защото мога да се радвам на малките радости – като времето, прекарано със семейството, разходката с кучето, градината или пиенето на чаша чай.

- Личи си колко задълбочени проучвания сте направили, преди да напишете книгата. Какво беше най-интересното за отвличанията, на което попаднахте?

- Прекарах месеци в четене на материали за изчезнали деца. Това, което най-много ме впечатли, са героичните усилия на родителите на изчезнали деца от цял свят да ги намерят. Струва си да посетите някои от сайтовете, цитирани в книгата, за да видите какво е направено в тази област и какво още може да се направи.

- Какво бихте посъветвали прохождащите автори?

- Първо, да се доверяват на агента и на издателя, защото те са опитни, познават по-добре пазара и искат да успеете. Второ, трябва да запазите спокойствие, защото това е малко плашещ и непредсказуем бизнес, но само вие можете да напишете книгата си.

- Кога да очакваме следващия ви роман?

- Следващият ми роман отново е психологически трилър, но много различен от „Огън в небето“. Главната героиня е тийнейджърка. Работното заглавие е „Пеперуда в мрака“ и ще излезе през 2016 година.
Интервюто е предоставено от ИК Хермес

Рейчъл

В очите на хората ние невинаги сме това, което си въобразяваме, че сме.
Дори когато срещаме някого за първи път, когато пускаме в ход чара си и се показваме в най-добрата си светлина, ние се заблуждаваме ужасно.
Един от капаните в живота.
Размишлявала съм много върху това след изчезването на сина ми Бен и всеки път неминуемо изниква въпросът: ако ние не сме такива, за каквито се мислим, дали същото не се отнася и за всички останали? Щом съществува голяма вероятност другите да ни преценяват погрешно, то как можем да сме сигурни, че нашата преценка за тях е точна?
Ясно ви е какво искам да кажа.
Трябва ли да се доверяваме на някого и да разчитаме на него, само защото е авторитетна личност или е член на семейството? Дали  градим приятелствата  и отношенията си с околните върху сигурни основи?
Когато се отдавам на размишления, си представям колко по-различен щеше да е животът ми, ако се бях замислила върху тези неща преди изчезването на Бен. Когато съм в мрачно настроение се упреквам, че не съм го сторила, и мислите, натрапчиви и парализиращи, не ме напускат с дни.
Преди година, веднага след изчезването на Бен, участвах в пресконференция, която се излъчваше по телевизията. Трябваше да отправя призив за помощ, за да го намерим. От полицията ми дадоха готов текст. Предполагах, че хората пред телевизорите автоматично ще разберат що за човек съм, ще видят в мен майката, чието дете е изчезнало и чиято единствена грижа е как да си го върне.
Повечето от хората, които бяха наблюдавали пресконференцията, или поне най-гласовитите от тях, си бяха помислили тъкмо обратното. Обвиниха ме в ужасни неща. Не разбирах защо, докато не видях записа от пресконференцията – твърде късно, за да предотвратя последствията – и тогава причината тутакси ми се изясни.
Причината е, че приличах на жертва.
Не будеща съжаление плячка, антилопа с разширени от ужас очи, олюляваща се на тънките си крака, а жертва, която е преследвана отдавна, напълно се е изтощила, и краят й наближава. Показах на света своето разкривено от емоции, изранено до кръв лице, треперещото си, измъчено от скръб тяло, говорех с глас, който излизаше с дрезгаво хриптене от пресъхналата ми уста. Ако си бях мислела, че тази искрена проява на емоции, пък били те и неовладени, може да предизвика съчувствие и да подтикне хората да ми помогнат в търсенето на Бен, много грешах.
Те ме зяпаха като плашило, като панаирна атракция. Плашех ги, защото бях човек, на когото се е случило най-лошото, и се нахвърлиха върху мен като глутница подивели кучета.
След като всичко свърши, отново получавам покани да се появя по телевизията. Все пак случаят беше сензация. Винаги ги отклонявам. Парен каша духа.
Което не ми пречи да си представям как би могло да протече интервюто. Виждам комфортно телевизионно студио, добронамерен интервюиращ, който ме подканя: “Разкажете ни нещо за себе си, Рейчъл”.  После се обляга в стола си, разположен под дружелюбен ъгъл спрямо мен, все едно си бъбрим в някое заведение. Изражението на лицето му е като на човек, който гледа как му приготвят коктейл или мелба (ако предпочитате сладолед). Бъбрим си и той си прави труда да ме предразположи и ме оставя да разкажа моята версия на историята. Аз се представям добре. Владея се. Придържам се към приемливия образ на майката. Отговорите ми са добре обмислени. Не са предизвикателни. Много внимавам да не заплитам мрежа от подозрения, като изтърсвам неща, които според мен звучат добре. Не правя грешки и не се издънвам.
Това е фантазия, на която отделям много време. Резултатът винаги е един и същ: въображаемото интервю минава наистина добре, дори блестящо, а най-хубавото е, че интервюиращият не ми задава най-омразния въпрос. Въпросът, който ми задават изненадващ брой хора. Ето как звучи приблизително: “Преди да откриете, че Бен е изчезнал, имахте ли предчувствие, че ще му се случи нещо лошо?”.
Мразя този въпрос, защото той намеква за неизпълнен дълг. Намеква, че ако съм се осланяла на инстинктите си, ако съм била по-добра майка, съм щяла да усетя, че детето ми е в опасност, трябвало е да усетя. Как да отговоря на това? Просто казвам “не”.
Въпросът е елементарен, но хората обикновено ме гледат изпитателно, събрали вежди в онова характерно изражение, в което желанието да научат нещо пикантно надделява над съчувствието. Леко смръщено чело и любопитни очи, които питат: „Наистина ли? Сигурна ли сте? Как е възможно?”.
Никога не се оправдавам. “Не”-то им е достатъчно. 
Ограничавам отговорите си, защото вярата ми в хората вече е разколебана и това е разбираемо. Съмнението в тях остава, подобно на късчета счупено стъкло, невидими, но готови да те порежат, макар да си мислиш, че си ги помел.
Малцина са тези, на които мога да се доверя, и те са опората на съществуването ми. Знаят цялата ми история.
Понякога си мисля, че бих говорила с хората за случилото се, но само ако съм сигурна, че ще ме изслушат. Трябва да ме оставят да стигна до края на историята си, без да ме прекъсват или съдят, и трябва да разбират, че всичко, което съм направила, съм го направила за Бен. Някои от действията ми са необмислени, други опасни, но всичко, което съм извършила, съм го извършила заради сина си. И онова, което чувствам към него е единствената истина, която знам.
Ако някой се наеме да е сватбеният гост на моя стар моряк*, тогава, в знак на благодарност за отделеното време, търпение и разбиране, ще му разкажа всичко с пълни подробности. Мисля, че това е добра сделка. Та нали всички обичаме да слушаме колко отвратителен е животът на другите.

Така и не мога да си обясня защо не сме измислили английска дума за schadenfreude**. Може би не ни се иска да признаем, че го изпитваме. По-добре да поддържаме илюзията, че не се наслаждаваме на чуждото нещастие.

Добронамереният ми слушател несъмнено ще се изненада от историята ми, защото в по-голямата си част тя остана неразказана. Все едно да получи ексклузивно интервю. Когато си представям как разказвам случилото се на този въображаем слушател, си мисля, че бих започнала, като отговоря откровено на омразния въпрос - за първи път, - защото той е важен. Бих започнала разказа си по следния начин:
Когато Бен изчезна, моята интуиция не ми подсказа нищо. Нищичко. Други неща ми бяха в главата. Бях заета да мисля за новата съпруга на бившия си мъж.

*Препратка към „Балада за стария моряк” от С. Т. Колридж, в която лирическият герой разказва премеждията си на човек, тръгнал на сватба. - Б. пр.
**Злорадство (нем.). - Б. пр.