Книга, в която да се влюбиш - „Обещавам ти провал“ от Педру Шагаш Фрейташ

Милена Ташева
Софтпрес

Има книги, в които се влюбваш от първата страница. Колкото и сложна да е връзката ви след това, тази първа любов остава. „Обещавам ти провал“ от Педру Шагаш Фрейташ е една от тези книги.

За малко повече от година новата му книга „Обещавам ти провал“ претърпява повече от 30 преиздания в Португалия, продадените екземпляри достигат 150 000 и превръщат младия писател в един от най-успешните португалски автори. Романът излиза в Италия през август 2015 и също завладява публиката – до този момент от италианското издание са продадени над 200 000 копия. 

Фрейташ ни отвежда на интимно пътешествие в най-дълбоките бездни на душата в търсене на причините защо пропускаме любовта. Читателят ще опознае различните лица не само на любовта, но и на живота. Ще изпита мъка, страст, радост, възхита и горест – целия спектър от емоции, на които е способно едно човешко същество.

„Обещавам ти провал“ е пиано – минорните и мажорните истории в нея са клавишите и струните, на които авторът свири разтърсваща симфония за живота в цветната му прелест. Тази книга е като танц – в нея героите пулсират в неравноделния ритъм на крайностите и са отворени като рани до сърцевината, където е есенцията на душата им. В романа читателят надниква като в огледало или бездна. Една крачка... и ще се срине в себе си, за да се преоткрие.

„Обещавам ти провал“ шепти съкровени истини за любовта – единствената, през която е невъзможно човек да премине невредим. Защото тя идва, когато се провалим в опитите си да бъдем съвършени.

Португалецът Педру Шагаш Фрейташ е сред най-популярните писатели в родината си. Едва 35-годишен, той има издадени над двайсет книги. Изявява се още като журналист, рекламен редактор, сценарист и лектор по творческо писане. Шеговито описва себе си като човек, който „пише“, „обича котки, кучета и хора“ и „вярва, че най-хубавата страна е Хленчоландия, където се подвизава всеки ден“.

Следва откъс в превод на Илияна Чалъкова.

Започнах да те обичам в деня, в който те изоставих.

Бяха неговите думи, когато десет години по-късно я срещна по чиста случайност в кафенето. Тя се усмихна, каза му „здравей, обичам те“, но устните произнесоха само „здравей, как си?“. Прекараха часове в разговори, докато той, в тези работи винаги той надвиваше срама си, колкото и да се сра- муваше от онова, което беше сторил (как можах да те оставя? как можах да бъда такъв глупак и да не разбера, че ти си била всичко, което съм искал?), ѝ каза с цялата спонтанност на све- та, че иска да спи с нея. Тя първо си помисли да му зашлеви шамар, а после да го обича целия следобед и цялата нощ, след това си помисли да избяга оттам, а после да го обича целия следобед и цялата нощ, а накрая реши да не казва нищо и по- лека, прикривайки сълзите в очите си, го изостави по същия начин, по който той я беше изоставил десетилетие по-рано. Не беше нито отмъщение, нито наказание – просто си даде смет- ка, че e толкова объркана от всичко, което изпитва, че трябва- ше да се отдалечи от онова място, за да се приближи до самата себе си. Помисли си, че навярно точно това му се беше случило в онзи толкова далечен ден, в който я остави да лежи сама на пода, раздирана от болка, и повече не се върна.

Измежду всичко, което обичам, ти разпалваш страстта ми най-силно.

Бяха нейните думи няколко минути по-късно, когато той на инат я последва по улицата в онзи час пик. Стояха лице в лице, хората минаваха, без да подозират, че там се решава бъдещето на света. Той каза: „ожених се за друга, за да мога да те обичам на спокойствие“. Тя каза: „омъжих се за друг, за да има шум, който да накара гласа ти в мен да замлъкне“.

Всъщност нито единият, нито другият казаха нещо подобно, защото нито единият, нито другият бяха поети. Но думите на единия („обичам те до полуда“) и думите на другия („обичам те до полуда“) означаваха тъкмо това. А в мига на прегръдката им улицата застина. И хората не възприеха тази прегръдка като предателство от страна на двама женени. Всички още на мига разбраха, че единственото предателство ще е да не прегърнат порива за прегръдка, колкото и документи да съществуват в подкрепа на противното. Никога не сключиха брак, нито се разведоха. Не искаха да губят време с безсмислени хартийки. Единственото, което подписваха, и го правеха всеки ден, бяха поемите, които с религиозна отдаденост оставяха един на друг в най-отдалечените и тайни кътчета в дома си. Не бяха велики творения и завършваха винаги по един и същи начин:

„обичам те“. Така и не получиха похвала от литературната критика, което предизвикваше у тях особено раздразнение. Години по-късно разбраха, че цялото общество ги е отхвърлило. Наричаха ги бегълците, с което бяха напълно съгласни. И двамата знаеха, че бягството им е продължило десет години. А това е прекалено дълго.

Да, искам.

Бяха неговите думи, когато в гражданското, както подобава, тя го попита иска ли никога да не става неин съпруг.