page contents Книжен ъгъл: Тайният живот на книгите в „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра”
Предоставено от Blogger.

Тайният живот на книгите в „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра”

28.12.15

Има много книги, посветени на книжарници, но нищо не наподобява изключителната фабула в „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра” (Сиела), където мистериозна група хора идва и подбира точно определени книги, за които се оказва, че крият тайни послания. Сан Франциско става арена на двубоя между печатната книга и дигиталния носител.

Главен герой в книгата е уеб дизайнерът от Силициевата долина Клей Джанън, който след рецесията губи скъпоплатената си работа и започва нова в малката книжарница на възрастния мистър Пенумбра. Два типа хора се спират на това странно място – едните са случайните минувачи, а другите са потайна група съзаклятници, които влизат в книжарницата само нощем и взимат за четене тайнствени книги, изписани с непонятен шифър.

Воден от любопитство към съдържанието на забранените книги, Клей иска помощ от приятели – IT гениите на „Гугъл”. Уменията и находчивостта на Клей и компания ги отвеждат обаче само до още повече въпроси. Следва неочакваното изчезване на Пенумбра и тайнствените посетители на книжарницата и технократите ще трябва да се обединят, за да намерят отговорите, които всички търсят. А те водят едновременно векове назад, но и гледат напред в бъдещето.

Излизането на „Денонощната книжарница на Мистър Пенумбра” в САЩ предизвиква вълна от медиен интерес. Оригиналната американска корица, дело на Родриго Корал, свети на тъмно в контраст с името от заглавието Пенумбра, което означава полумрак.  Художникът на българското издание Стоян Атанасов насочва вниманието ни директно към основния въпрос  в романа, а именно – ще бъде ли книгата заменена от модерните технологии и възможно ли е дигитализацията да работи в полза на книгите.

 „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра” е обяснение в любов към книгите , разказано с гласа на приключенец и човек, влюбен в книгите. Слоун нито отрича сантимента си към книжното тяло, нито отхвърля ползата от електрониката. Резултатът е топла и забавна история, увлекателна като пътешествие във времето.

Робин Слоун е учил икономика в Мичиганския университет и е един от създателите на литературното списание Oats. Работил е в електронни медии, сред които и Twitter. Започва историята на „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра” като разказ в уебсайта си, но след това я превръща в роман, който става в бестселър. Следва откъс от книгата в превод на Паулина Мичева.

Това беше преди месец. И сега съм нощен продавач при Пенумбра и се катеря надолу и нагоре по стълбите като маймуна. Затова си има специална техника. Докарваш стълбата до мястото, застопоряваш колелцата є, после приклякваш и се мяташ направо на третата или четвъртата стъпенка. Придърпваш се с ръце, за да задържиш инерцията си, и след миг си вече на метър и половина във въздуха. Докато се катериш, гледаш право напред, не нагоре или надолу; фокусираш се на около трийсет сантиметра пред себе си и книгите започват да изплуват сред размазаната мешавица от цветни корици. Отброяваш стъпалата наум и когато стигнеш до правилното ниво, се протягаш за книгата, която си дошъл да вземеш... като, разбира се, се накланяш.
От гледна точка на професионално развитие това може да не е толкова престижно като уебдизайна, но вероятно е по-забавно, а в момента съм готов да приема всичко, до което мога да се докопам.
Иска ми се само да можех да използвам новите си умения по-често. Денонощната книжарница на мистър Пенумбра не работи от сутрин до вечер заради огромното количество клиенти, които я посещават. Всъщност рядко имаме такива и понякога се чувствам по-скоро като нощен пазач, а не като продавач. Пенумбра продава книги втора употреба, но те са в толкова чудесно състояние, че спокойно биха могли и да са нови. Купува ги денем – в книжарницата се продават книги, подбрани само от мъжа, чието име стои на витрината – и той определено е корав купувач. Май не се интересува много от списъците с бестселъри. Стоката му е еклектична; няма никакво доказателство за някакъв обединяващ признак освен, предполагам, неговия личен вкус. Така че тук не могат да се открият тийнейджъри магьосници или вампирска полиция. Което е жалко, защото това е точно такава книжарница, в която ти се приисква да си купиш книга за тийнейджър магьосник. Това е такава книжарница, в която ти се приисква да бъдеш тийнейджър магьосник.
Разказах на приятелите си за Пенумбра и неколцина от тях се отбиха да се полюбуват на рафтовете и да позяпат как се катеря в прашасалите висини. Обикновено ги примамвах да си купят нещо: роман на Стайнбек, някои от разказите на Борхес, дебело томче на Толкин – очевидно автори, които допадаха на Пенумбра, защото имаше всичко, написано от тях. Отпращах приятелите си най-малко с по някоя пощенска картичка. Имам купчина картички на бюрото. На тях се вижда фасадата на магазина, нарисувана с молив и мастило – изчистен дизайн, който е толкова архаичен и демоде, че вече отново се смята за готин, и Пенумбра ги продава за по долар.
Но долар, изкаран на всеки няколко часа, не може да ми плати заплатата. Нямам представа какво ми я плаща. Изобщо не мога да разбера как тази книжарница още е в бизнеса.
Има една клиентка, която досега съм виждал вече два пъти – почти съм сигурен, че тя работи в съседния магазин с краката, „Плячката“. Сигурен съм, защото и двата пъти очите є бяха очертани с плътен молив като на миеща мечка и вонеше на дим. Имаше широка усмивка и тъмноруса коса с кафеникави оттенъци. Не мога да определя на колко години е – може да е на двайсет и три и да е преживяла много, или да е на трийсет и една, забележително запазена за възрастта си. Не знам името є, но знам, че обича биографии.
При първото си посещение огледа бавно предните лавици, разтърка стъпалата си и се протегна небрежно няколко пъти, после дойде до бюрото.
– Имаш ли онази книга за Стив Джобс? – попита тя. Носеше пухкаво яке „Норд Фейс“ над късата си розова блузка и дънки, а в гласа є се усети леко носова нотка.
Намръщих се и казах:
– Вероятно не, но нека проверя.
Базата с данни на Пенумбра се съхранява в очукан бежов „Мак Плюс“. Написах името на автора на книгата и компютърът издрънча тихо – звукът на успеха. Жената бе късметлийка.
Изкривихме глави, за да огледаме раздела с биографиите, и ето я: едно-едничко копие, лъскаво като чисто ново. Може да е била коледен подарък за някой татко компютърджия, който всъщност не чете книги. Или може би таткото компютърджия бе пожелал да си я прочете на своя „Киндъл“. Както и да е, някой я бе продал тук и тя бе преминала цедката на Пенумбра. Истинско чудо.
– Беше толкова хубав – каза жената, държейки книгата пред себе си. Стив Джобс се взираше в нея от бялата корица, подпрял брадичката си с ръка, носещ кръгли очила, почти същите като тези на мистър Пенумбра .
Седмица по-късно тя дойде, подскачайки през входната врата, усмихна се и плесна безшумно с ръце – така приличаше повече на двайсет и три, отколкото на трийсет и една годишна – и каза:
– О, беше страхотна! Сега чуй – лицето є стана сериозно, – авторът е написал и друга книга, за Айнщайн.
Вдигна телефона си, който показваше страницата на „Амазон“ с описанието на книгата на Уолтър Айзъксън за Айнщайн.
– Видях я в интернет, но реших, че може да си я купя и оттук?
Искам да разберете: това беше невероятно. Мечтата на всеки книготърговец. Тази стриптийзьорка се изправяше с гърди срещу хода на историята и крещеше – Спрете! Извили глави с надежда, после открихме, че биографичният раздел на Пенумбра не съдържа „Айнщайн: неговият живот и Вселената“.  Имаше пет различни книги за Ричард Файнман, но нищо за Алберт Айнщайн. Това говореше много за Пенумбра.
– Сериозно? – нацупи се „Норд Фейс“. – Все тая. Явно ще се наложи да си я купя онлайн. Благодаря.
Нека да изясня нещо пределно ясно. Ако трябва да подредя преживяванията при закупуване на книги според критерии като удобство, леснота и удовлетворение, класацията ще е следната:

Някоя съвършена независима книжарница като „Пигмалион“ в Бъркли.
Голяма просторна книжарница от веригата на „Барнс енд Ноубъл“. Да, знам, корпоративни са, но нека си признаем – тези книжарници са приятни. Особено ако имат от големите дивани.
Алеята с книги в универсален магазин като „Уолмарт“. (Точно до рафтовете с градинска пръст и тор.)
Библиотечката на борда на американската ядрена подводница „Уест Вирджиния“, намираща се в дълбините на Тихия океан.
Денонощната книжарница на мистър Пенумбра.

Затова реших да се заема с направляването на кораба. Не, не знаех нищо за правилното функциониране на книжарница. Не, не бях наясно с тенденциите в литературните вкусове на излизащата от стриптийз тълпа. Не, никога не бях ръководил каквото и да било. Не, никога не бях насочвал кораби да минат успешно през рифовете, ако не броите онзи път, когато спасих клуба по фехтовка на Училището по дизайн на Роуд Айлънд от фалит, като организирах двайсет и четири часов филмов маратон с Ерол Флин. Но знаех, че има неща, които мистър Пенумбра очевидно вършеше погрешно – нещата, които изобщо не вършеше.
Като маркетинга.
Имах план: първо щях да се докажа с няколко малки успеха, после щях да помоля за средства, за да пусна тук-там обяви, щях да сложа няколко афиша на витрината, можехме дори да стигнем дотам, че да поставим банер на спирката, която се намираше малко по-нагоре от нас по улицата: „Чакаш автобуса си? Ела и го чакай при нас!“. После щях да държа постоянно отворен лаптопа си на страницата с разписанието на градския транспорт, за да предупреждавам клиентите на всеки пет минути кога идва следващият автобус. Направо гениално!
Но трябваше да започна от нещо мъничко и тъй като нямах клиенти, работех усилено. Първо се свързах с незащитената безжична мрежа на съседния клуб „Плячката“. После прегледах всички местни сайтове и написах анонимно похвални мнения за това скрито бижу, книжарницата на Пенумбра. Изпратих приятелски имейли с намигащи емотикони на местните блогове. Създадох група във фейсбук – засега имаше само един член. Включих се в местна рекламна програма на гугъл, насочена към голяма таргет група – същата, която използвах в „Нюбейгъл“, – благодарение на която можех да открия нашите клиенти с абсурдна точност.
Избрах критериите от дългия списък на гугъл:

• жители на Сан Франциско;
• обичат книги;
• нощни птици;
• плащат в брой;
• не са алергични към прах;
• харесват филмите на Уес Андерсън;
• живеят на пет пресечки от нас.

Имах само десет долара, които да похарча за това, така че трябваше да съм конкретен.
Добре, с тази задача бяхме готови. Трябваше да се помисли и за снабдяването, а в това отношение Пенумбра бе капризен – най-малкото, което можеше да се каже по въпроса. Но това бе само едната част от историята. Вече бях научил, че Денонощната книжарница на мистър Пенумбра всъщност се състои от два магазина в тялото на един.
Първият бе що-годе нормалната книжарница, която се намираше в предната част, наблъскана догоре с книги около бюрото. Имаше ниски етажерки с табели „История“, „Биографии“ и „Поезия“. Имаше „Никомаховата етика“ на Аристотел и „Шибуми“ на Треванян . Тази повече или по-малко нормална книжарница бе оскъдна и донякъде разочароваща, но поне бе пълна със заглавия, които можеш да намериш в някоя библиотека или в интернет.
Другата книжарница бе зад и над нея, по високите и достъпни само с подвижната стълба рафтове, и се състоеше от издания, които – поне според интернет – не съществуват. Повярвайте ми, търсих ги. Много от тях имат доста антикварен вид – напукана кожена подвързия, позлатени заглавия, но други са наскоро подвързани с ярки свежи корици. Значи не всички са стари. Просто всички са... уникални.
Мислех за това като за Списъка с другите книги, или Другия списък.
Когато започнах работа тук, предположих, че всички те са от малки издателства. Малки издателства на амиши например, които не си падат по дигиталните технологии. Или пък всички са самиздат – цяла колекция от подвързани на ръка издания, единични бройки, които не са стигнали до Библиотеката на Конгреса или някъде другаде. Може би книжарницата на Пенумбра бе нещо като сиропиталище за книги.