Франсис Ъркарт срещу британския крал

„Сиела“ издаде и продължението на политическия трилър „Къща от карти”

„Да изиграеш краля” е продължението на „Къща от карти” – романа, вдъхновил едноименния сериал на Netflix с Кевин Спейси в главната роля. Майкъл Добс разкривайки нови полета на алчността и корупцията, които са неделима част от ежедневието на властниците. Добре познатият Франсис Ъркарт вече е министър-председател, но борбата му за власт далеч не е приключила – този път героят на Добс се изправя в директен сблъсък не с друг, а със самия британски крал.

 Макар всичките му преки врагове да са сразени, борбата за власт на Ъркарт продължава. Този път той е готов да стигне по-далеч от всякога, изправяйки се в директна битка не с кого да е, а с британската кралска фамилия и качилия се наскоро на трона неин горд наследник – новият крал. 

Огънят на тлеещото недоверие между двамата бързо се разгаря, прераствайки в откровена вражда, а в арсенала си двамата крият фалшиви изследвания на общественото мнение, манипулирани медии, икономически заплаха и пикантен секс скандал. Обект на атаката на Ъркарт са не само роднините и близките на краля, но и самият монарх, и институцията, която той представлява.

Майкъл Добс казва: „Образът на моя крал не е просто версия на принц Чарлз – има много наследници на трона, които са се забърквали в проблеми, и съм използвал като вдъхновение повече от един от тях – но е неминуемо да се направят и някои паралели.”

Майкъл Добс е роден през 1948 г. в Чешънт, Хартфордшър, Югоизточна Англия. Познат също като лорд Добс от Уайли, авторът на „Къща от карти” и „Да изиграеш краля” е член на британската Камара на лордовете, някогашен съветник на Маргарет Тачър, Джон Мейджър и Дейвид Камерън.

Романът е послужил за основа на сензационния сериал House of Cards на Netflix, който стартира през 2013 г. и е продуциран от Кевин Спейси (който е и в главната роля) и Дейвид Финчър. През пролетта на миналата година феновете на House of cards бяха зарадвани от продуцентите с новината за предстоящия четвърти сезон, който се очаква през март 2016 г. Следва откъс в превод на Георги Иванов.

Декември: първата седмица

Никога не пресичай непознат мост на гърба на слон.
(Китайска поговорка)

Поканата не беше просто ей така, той не правеше нищо просто ей така. Беше настоятелна, нетърпяща възражение – обаждане от един човек, който е свикнал повече да командва, отколкото да примамва. Той я очакваше за закуска и през ум не му минаваше, че тя може и да откаже. Особено в ден като този, в който се сменят министър-председатели: един е вън, друг е вътре и да живее волята на народа. Това беше ден, в който всеки трябваше да си направи сметките наново.

Бенджамин Ландлес сам отвори вратата, което є се стори странно. Това беше апартамент, чието предназначение беше да прави силно впечатление, с прекалено много дизайнерски намеси и без грам личен вкус, от този тип апартаменти, където очакваш ако не портиер, то поне секретарка или асистент да бъде наоколо, да приготвя кафето и да любезничи с гостите, като същевременно следи те да не забегнат с някоя от картините на импресионисти, които красят стената. Ландлес сам по себе беше интересна картинка. Имаше широко лице със скули с цвят на сини сливи, с месеста кожа, която започваше да увисва като восък от разтопена свещ. Туловището му беше огромно, а ръцете му – груби като на черноработник, и репутацията му съответстваше на физическите му черти. Вестникарската му империя, начело с „Кроникъл“, беше изградена, разбивайки както стачки, така и много кариери; в голяма степен той беше човекът, съсипал кариерата на мъжа, който в този момент чакаше да го приемат в двореца, за да се откаже от властта и престижа на поста министър-председател.

– Г-це Куин. Сали. Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Отдавна искам да се срещна с теб.

Тя знаеше, че това е лъжа. Ако беше искал да се срещнат по-рано, със сигурност щеше да го е уредил. Той я поведе навътре към голямата стая в центъра на този панорамен пентхаус. Външните стени бяха почти изцяло от подсилено стъкло и предлагаха великолепна гледка към сградите на Парламента от другата страна на река Темза, а подът сякаш беше покрит с останките от половин екваториална гора. Не беше зле за момче от малките улички на Бетнал Грийн .

Покани я да седне, като посочи едно внушително канапе пред масичка, осеяна с димящи подноси храна за закуска. Нямаше и следа от готвача, който вероятно само преди минути беше приготвил всички тези ястия и изгладил белите ленени салфетки. Тя отказа храната, но той не се обиди. Свали сакото и се зае със собствената си чиния, докато тя отпиваше от чаша черно кафе и чакаше.

Той изяде закуската си, сякаш нищо друго не го интересуваше; етикетът и маниерите не бяха силните му страни. От време на време пускаше по някоя реплика, но вниманието му бе насочено повече към яйцата, отколкото към нея и за момент тя се зачуди дали той вече не е решил, че е сбъркал, като я е поканил. Вече я караше да се чувства уязвима.

– Сали Куин. Родена в Дорчестър, щата Масачусец. Момиче на тридесет и две, което вече си е изработило завидна репутация в сферата на социологическите проучвания. И то в Бостън, който не е лесен град за една жена, попаднала сред всички тези твърдоглави мъжкари от скапан ирландски произход.

Тя самата го знаеше много добре; нали се беше омъжила за един от тях. Ландлес си беше написал домашното, беше се докопал до миналото є и искаше ясно да го покаже. Очите му търсеха нейната реакция изпод тежките вежди, сплетени като въжета.

– Бостън е чудесен град, познавам го добре. Кажи ми защо реши да зарежеш всичко, което си изградила там, за да дойдеш в Англия и да започнеш отначало? И то от нулата?

Той направи пауза, но не получи отговор.

– Заради развода, нали? И заради смъртта на бебето?

Той видя как Сали стиска челюст и се зачуди дали ще последва буря от ярост, или тя просто ще си излезе. Но знаеше, че няма да има сълзи. Не беше от този тип, това личеше в очите є. Не беше неестествено слаба, нито прищипана в кръста, както диктуваше съвременната мода, красотата є беше по-скоро класическа, ханшът є може би беше с един-два сантиметра по-широк, но извивките бяха ясно очертани. Изглеждаше безупречно. Кожата на лицето є беше гладка, по-тъмна и с повече блясък от всяка английска роза, а чертите є сякаш бяха внимателно изсечени от скулптор. Устните бяха пълни и изразителни, скулите – високи, дългата є коса беше гъста и толкова наситено черна, че би я помислил за италианка или еврейка. Но все пак най-необичайната є черта беше носът, прав и леко дълъг, с плосък край, който потрепваше, докато говори, и ноздри, които се разширяваха от енергия и емоция. Това беше най-провокативният и чувствен нос, който той беше виждал някога; нямаше как да не си го представи на възглавница. Но очите го притесняваха, те сякаш нямаха място на това лице. Имаха формата на бадеми, пълни с червеникавокафявите и зелени цветове на есента, бистри като очите на котка, но скрити зад възголеми очила. Очите є не искряха, както трябва да искрят женските очи, както може би някога са искрели, помисли си той. Те излъчваха леко недоверие, сякаш криеха или пазеха нещо.

Тя се загледа през прозореца и не му обърна внимание. До Коледа оставаха само няколко седмици, но все още не се усещаше типичното за сезона настроение във въздуха. Празничният дух бе захвърлен в преливащите канавки и денят някак си не изглеждаше подходящ за смяна на министър-председатели. Една чайка, отнесена навътре в сушата от бурите на Северно море, се бореше с вятъра точно пред прозореца, нейните крясъци като че ли сипеха обиди по разфучалото се небе и изказваха завист към закуската пред тях, пробиха си път през двойната дограма на стъклопакета, преди най-после чайката да бъде отвята. Сали я гледаше как изчезва в сивотата.

– Не очаквайте да бъда разстроена или обидена, господин Ландлес. Фактът, че имате достатъчно пари и влияние, за да си напишете домашното, не ме впечатлява. Нито ме ласкае. Свикнала съм с мен да интимничат бизнесмени на средна възраст.

Обидата беше преднамерена; тя искаше да му покаже, че няма да му се остави.

– Вие искате нещо от мен. Нямам представа какво, но съм готова да ви изслушам. Стига да става дума за бизнес.

Тя кръстоса крака бавно и отчетливо, за да се увери, че той ще забележи. Още от ранна възраст нямаше съмнение, че мъжете намират тялото є за привлекателно, и заради тяхното натрапчиво внимание тя никога не бе имала възможността да гледа на сексуалността си като на вълнуващо тайнство, а само като на инструмент, с който да си пробива път в този труден и свидлив свят. Беше решила отдавна, че ако сексът ще бъде разменна валута, то тя щеше да го превърне в бизнес актив, за да отваря вратите, които иначе ще бъдат заключени. А на мъжете можеше да се разчита да мислят с оная си работа.

– Много сте пряма, г-це Куин.

– Предпочитам да прескочим глупостите, вместо да задълбаваме. А и аз също мога да играя вашата игра.

Тя се отпусна на облегалката на канапето и започна да брои на пръстите с перфектен маникюр на лявата си ръка.

– Бен Ландлес. Години... за да уважим всеизвестната ви суетност, нека кажем, че не сте точно около менопаузата. Едно кораво копеле, което е родено в нищета, а сега контролира една от най-големите медийни корпорации в тази страна.

– Която скоро ще бъде най-голямата – прекъсна я тихо той.

– Която скоро ще превземе „Юнайтед Нюзпейпърс“ – кимна тя, – когато министър-председателят, когото номинирахте, подкрепихте и на когото фактически собственоръчно връчихте победата, заеме поста си само след няколко часа и отмени това леко неудобство – антимонополната политика на своя предшественик. Сигурно сте празнували цяла нощ, изненадана съм, че имахте апетит за закуска. Но пък вие притежавате репутацията на човек с неутолим апетит. Във всякакъв смисъл.

Тя говореше почти съблазняващо, с внимателно отработен акцент, омекотен, но осезаем. Искаше хората да я забелязват и да я запомнят, да я различават сред множеството. Гласните є все още носеха говора на Нова Англия, малко по-дълги и мързеливи от лондонските, а интонацията беше грубовата, сякаш идваше от опашките пред бюрото за безработни в Дорчестър.

– И? Какво си наумил, Бен?

Една усмивка се заигра по месестите устни на издателя, но очите му останаха строги и я наблюдаваха внимателно.

– Не съм правил сделка. Подкрепих го, защото смятах, че е най-подходящият човек за тази работа. Няма да има лична отплата. И аз ще разчитам на късмета си, както всички останали.