page contents Книжен ъгъл: „Убиец” на Васил Панайотов – дързък и обещаващ дебют
Предоставено от Blogger.

„Убиец” на Васил Панайотов – дързък и обещаващ дебют

29.3.16

„Убиец” е l’enfant terrible на младия Васил Панайотов – миналогодишния подгласник на конкурса за писатели „Ръкописът”, излъчен по Българската национална телевизия. След продължителната подготовка за дебюта си Панайотов вече стъпва твърдо на литературната сцена у нас.

Васил Панайотов не остава незабелязан. С внушителното присъствие на атлет и безкомпромисно перо, което се вписва в традицията на новото поколение българска литература, подгласникът на „Ръкописът” и на анонимния конкурс за нов български романа на ИК „Сиела”вече има почитатели, които следят развитието му и чакат да вземат „Убиец” в ръцете си.

Текстове на Васил вече са били издавани в книжно тяло – в сборниците „Любовни упражнения” със съставител Ваня Щерева, „Проект Смърт” (Пепа Витанова) и „Обича ме, не те обича” (Захари Карабашлиев). Панайотов пише също и за лайфстайл издания като сайта Егоист и списание Жената днес .

„Убиец” е дързък роман, който тече бързо и стремително към фрапиращия си финал. През 15-те години, в които Васил Панайотов пише активно, той е успял да развие таланта си и предлага суров език, игри на думи, игри на нерви, съспенс и динамика. При все че носи характеристиките на трилъра, „Убиец”  притежава и своеобразна поетичност, което удвоява ефекта на бруталността в романа. Художник на корицата е Дамян Дамянов. Следва откъс от романа.

Най-лесно можех да обера някоя жена. Можех да ѝ изтръгна чантата или да ѝ отскубна колие, пръстен, обеца или с каквото там труфило се бе натруфила. Все пак чантата си оставаше за предпочитане. Отнема се безкръвно, почти без никакви физически поражения, а загадъчното є съдържание обещаваше изненади. Естествено, можеше да се окаже, че изненадата е неприятна – винаги има риск на дъното ѝ да се въргалят само бутилка минерална вода, кутия с тампони ОВ и нервнопаралитичен спрей NATO.
Можех да обера някой добре облечен господин, но и при него нямаше никакви гаранции. Все повече ставаха безсребърните нещастници с пищно близко минало, които износваха скъпите си дрехи и ги перяха на ръка, защото не можеха да си позволят химическо почистване.
Най-сигурен си оставаше обирът. Трудноосъществим и опасен, но ако шансът е на твоя страна, тоест моя, като нищо можех да заработя колкото да не ми се налага да работя бая време. При това за нищо и никакви пет минути. И тук разнообразието от възможности бе голямо. Навред имаше безброй магазини и магазинчета, супермаркети, минимаркети и максимаркети, шивашки ателиета, златарски ателиета, сладкарски ателиета и салони за красота с красиви хора с още по-красиви банкноти. Трябваше само да си избера и да действам. Нямаше дори да губя време в стратегии, планове за бягство и предварителни огледи на място. Импровизация му е майката. Експромпт обир на екс. Влизам, взимам мангизите и излизам. Кой ще ме спре? Управителят, който дори ще се зарадва, че най-сетне ще получи възмездие срещу това буржоазно копеле, дето трета година вече не му вдига заплатата? Или дребната работническа душа, сгърчена под мениджърския ботуш и ликуваща, че нещо интересно се е случило в безкрайния скапан ден, което да разкаже после на отегчената си съпруга? Или клиентите, на които им е trans penis, демек през кура, и половината ще гледат на обира като на справедливо отмъщение срещу търговската надценка от петстотин процента, а другата половина само леко ще ги е яд, че някой им е тафил идеята? Ами не, нямаше кой да ме спре. А това, че е посред бял ден, само щеше да ми помогне, защото сред обедната пареза на града офейкването си е фасулска работа. Единственият минус на обедния обир, уви, доста съществен минус, беше, че на половината ден и оборотът ще е наполовина. Но нямах нерви да чакам. Трябваше да се задоволя и с толкова.
След кратка дилема реших, че е най-добре да ограбя ресторант. Най-много пари ресторантите правят именно по обяд, после чак до вечерта е мъртвило, сервитьорите спят по масите, а готвачите си чоплят ноктите върху дъската за рязане. Щях да вляза, да си поръчам нещо, колкото да съобразя ситуацията, пък защо не дори и да хапна, после гушвам сухото и офейквам.
Изчаках почти час, за да съм сигурен, че и най-ящните корпоративни адвокати са се оригнали доволно и са се върнали в канторите си, и едва тогава разклатих фенерите на един китайски ресторант. Така и така ще обирам някого, поне да обера пришълците, които обират нас, викам си.
Посрещна ме автентично азиатско сервитьорче. Това явно обясняваше защо не спеше на някоя от масите. Гледаше ме покорно, само в очите, и дори и да бе забелязал смущаващия ми външен вид, така и с нищо не се издаде. Седнах до входната врата и сервитьорчето не спря да ме разубеждава на смешния си китайски български, че изборът ми не добър. В салона имаше само още двама души, седнали заедно и дъвчещи мълчаливо. За два и двайсет можех да си поръчам две форчън кукис и да оставя двайсет стотинки бакшиш. Понеже не смятах да плащам, в крайна сметка, се спрях на палачинка с оризово брашно, патица в сладко-кисел сос и порция пържен ориз. Още усещах вкуса на пелетите, но трябваше да поръчам все пак нещо за достоверност. То пък взе, че ми се услади и опитвайки да не мисля как точно китайците приготвят сладко-киселия си сос, излапах почти всичко.
Когато, сит и навит, реших вече да действам, се случи следното: двама души нахълтаха, единият остана в салона при мен (онези двамата вече си бяха тръгнали), а другият хлътна вътре, вдигна олелия и бързо се появи отново, стиснал в ръце чанта бананка. Блъснаха грубо китайчето и се втурнаха навън, а то прекатури бара, тупна тежко и препречи пътя на братовчедите си с бели готварски престилки и лъскави дълги ножове. Когато страстите утихнаха и ножовете се прибраха, се оказа, че не ми достигат двайсетина лева за сметката, но братовчедите нямало да го правят на въпрос, разбирай, няма отново да вадят ножовете, ако дам свидетелски показания. Дошлите навреме полицаи, които никога не идват навреме, когато на теб ти потрябват, изслушаха показанията ми, но поискаха да видят и личната ми карта. Твърде неприятно, защото самият аз я бях видял за последно, когато я бях прибрал на онази тъмна софийска уличка „Кадемлия“ преди 5 – 6 дни. Едното ченге каза, че няма как да приеме свидетелски показания от анонимен свидетел. Разгневените от обрата китайци бързо преосмислиха уговорката ни и се оплакаха, че не съм си бил платил сметката. Всичко това, заедно със съмнителния ми външен вид, принуди зорките органи на реда да спазят буквата на закона и да ме задържат до установяване на самоличността ми. Налагаше се, понеже дори и да ме бяха питали, едва ли и аз можех да им кажа точно кой съм.