От богомилите до анархистите - тайните на едно страховито прераждане

В В„Страховитото прераждане на богомилите” Буковски предлага нов поглед върху едно наистина смутно време – първите десетилетия на ХХ век, и присъствието на други благородни бунтовници: анархистите

Нови неподозирани открития прави журналистът и изтъкнат писател Христо Буковски в поредната си книга, посветена на противоречивия исторически образ на богомилите. „Страховитото прераждане на богомилите” (ИК „Сиела”) излиза няколко месеца след „Похитеното съкровище на богомилите” и прави паралел между реформаторски настроените последователи на поп Богомил  и движението на анархистите от началото на ХХ век.

В книгата са разкрити упорито премълчавани от специалистите истини. Авторът разказва подробно за хора, които старателно са били потъпквани и омерзявани, защото са защитавали напредничави и революционни идеи. Буковски излага тезата, че анархистите от началото на миналия век са духовни наследници на богомилите, безвластници в борба за справедливост, които не се ограничават до мирния протест на своите предци, а поемат по пътя на оръжието, за да намерят изход от демагогията и злоупотребата с властта.

Христо Буковски неведнъж е доказвал изключителния си талант да превръща историческия документ в увлекателно четиво, съдържащо стабилна фактология. Способността му да анализира тази фактология увлекателно – почти на художествен език, е безспорна. Огромната ерудиция на автора го превръща в търсен източник на информация за онова спорно време в българската история, когато интелектът и разумът започват да се надигат от мрака на верската хегемония и да се опълчват срещу религиозната диктатура.

В обобщение на тезата си в „Страховитото прераждане на богомилите” Буковски е красноречив: „В тази книга ще прочетете документи, които само тесните специалисти познават и услужливо премълчават. Ще чуете какво разказаха хора, на които не им беше давана думата. Ще научите истината за събития и хора, които съзнателно са били дегероизирани и омерзявани. Ще се запознаете с емблематични личности, които воистине са отстоявали идеите за свободата на човека от всякакви земни господари като воини на Бога; с техните привички, обичаи и ритуали във всеотдайната им борба да въздадат справедливост. Те не са идеализирани, нито възвеличани, защото заслужават да бъдат уважавани такива, каквито са. Ще разберете как разсъждават те и как демагозите-властници злоупотребяват с това. Останалото е Проникновението, което ще дойде с придобиването на Познанието.” Следва откъс от книгата.

Тайната зад един провал

На 22 април полицейска засада пресрещнала двама нелегални над троянското село Калейца. В престрелката убили Дочо Илиев Чакъров, когото властите дебнели още от 1926 година. Според известието от Окръжното полицейско управление в Плевен до Дирекцията на полицията по този случай от следващата година вече го издирвали „подъ името „Чакърски“ от махала Чакърска, Троянска община – бе замесенъ в ятачество на разбойниците Дако Гръцки и Дичо Попски и въ образуването и подготвяне нелегални банди въ Троянско. Не бе намеренъ. Личността Дочо Илиевъ Чакърски стана известенъ на Плевенската Полиц. Инспекция презъ лятото на 1927 година, а името му се особено преплете в разузнаването напоследък, като се очерта единъ отъ най-главните укриватели на разбойниците въ Плевенския Окръгъ и още по-късно техенъ другаръ и сподвижникъ. Той не е арестуванъ, нито му е давано поводъ да разбере, че е уличенъ. На 20 Мартъ получава заверка на личната си карта отъ Троянското Окол. Управление и на 26 с. м. заминава за София. Билъ е тамъ на 27 срещу 28 и е спалъ въ Хотелъ „Бель-Вю“...

Но човекът, когото възнамерявали да използват като белязан атом в нелегалната мрежа, се оказал много по-наблюдателен и далеч по-хитър, отколкото полицаите ласкаво мислели за самите себе си. Очевидно той не просто съумял да предупреди другарите си, че бил следен, но и успял да организира отлично измъкването си. Донесението, подписано от окръжния полицейски инспектор, продължава: „От тая дата следите му се изгубиха временно. Въ последствие стана известьно, че е вече нелегаленъ и въоръженъ се движи изъ Троянско съ разбойника Тодоръ Пауновъ Сервански.“

А след известието за станалото на засадата, докладът продължава:

„Отъ бележките, които се намериха въ Чакърски, по-важни се очертават следните адреси:

1. ХРИСТО РАДЕВЪ студентъ Филология Университета до Палата-София.

2. МИТКО ГЕНКОВЪ КРЪСТЕВЪ ул.Пресанбе № (не личи, но се познава, че се състои от една цифра, значи от 1 до 9) Подуене, шлосеръ вагон. ф-ка София.

Тия два адреса са положително дадени на Чакърски отъ Василъ Поповъ Героя, Михалъ Костовъ или Тодоръ Пауновъ Сервански, съ които Чакърски е билъ заедно преди да замине за София, още повече, че отъ показанията на другъ заловенъ и вече въ затвора ятак – Минко Славчевъ Дуловски, се знае, че той (Минко) е щялъ да бъде пращанъ презъ лятото 1926 година въ Софийско и Търновско, отъ Василъ Поповъ Героя, да прави връзка съ техни хора. Понеже Дуловски беше заловенъ, то Чакърски е билъ натоваренъ съ тази мисия. Известно бе на Полиц. Инспекция още презъ 1926 год., че разбойниците въ Плевенски Окръгъ съ въ непосредствена връзка съ хора живущи въ София (показанията на Ловчанския адвокатъ Тотю Петровъ – осъденъ на доживотенъ затворъ за уреждане бягството на разбойниците чрезъ София – за границата) обаче, сега чакъ се разнищва веригата отъ хора живущи въ София, които съ въ услуга и връзка съ разбойниците. Чакърски на 30 Мартъ т. г. е билъ въ Костенецъ баня Ихтиманско, при лицето ПЕНЧО МАНАФСКИ, съ когото кореспондира като нелегаленъ и му пише да му търси работа ужъ. Но като се има предвидъ отиването на Чакърски по това време въ София и Костенецъ Баня (преди обира на Троянската Зем. Банка), връзката му съ разбойниците и близостьта на Костенецъ Баня до селата Лесичево, Мухово, Батъ, Мечка, Юруци и пр. огнища на разбойничеството въ Южна България, най вероятно е тоя Манафски (по името се заключава, че е родомъ отъ Троянско) играе роля на връзка между разбойниците Плевенско и тия отъ Южна България.

Вероятно е и предположението, че тия три лица, съ именно отъ веригата на канала по който се движатъ нелегалните за и вънъ отъ България.“

Предполагам, че автентичният полицейски стил с пунктуацията и правописа (им) от 1928 година е измъчил не само мене. Но податките в донесението подсказват любопитни неща – явно нито връзките на четниците от двете страни на Балкана, нито със столицата са били прекъснати и след официалната отмяна на курса към въоръжено въстание. Разбирам основанията на сетне управляващата партия да се отказва от такива сведения за потайната си дейност, но тя струва живота и на редица идеалисти, които е подвела с обърканите си – или несъмнено двузначни в много случаи! – решения през оня период.

Това сведение изяснява и защо за Дочо Илиев Чакъров не става дума в акциите на четниците. Дори в донесението, подписано от плевенския окръжен полицейски инспектор, не се споменават такива престъпления на убития, макар че привидно с тях самата служба е щяла да си вдигне цената на успеха. Но той не е бил обявен за „разбойник“. Явно са разбрали, че неговата задача в революционната схема за разпалване на недоволството против властта не е била да „експроприира“ и „екзекутира“ – нали са го следели вече трета година! Не просто плевенските инспектори са разбрали, че държали на прицел специален човек, който пренасял по нелегалната мрежа нареждания от тайната централа до бойните отряди, но и са били сигурни, че ченгетата в София ще оценят колко са били прозорливи да открият уникален размирник.

Затова и по всяка вероятност задачата на полицаите е била да го заловят жив. От засадата те лесно са могли да застрелят веднага двамата. Но в сумрака са можели да сгрешат важния човек и Тодор Паунов Сервански се е измъкнал жив. Наистина, бил е ранен, но като опитен боец е съумял да се спаси в престрелката.

Чакърски очевидно е нямал неговия четнически опит. Затова едва ли е съумял да респектира стрелците от засадата, а и удачно да се прикрива. Предполагам е схванал, че задачата им е била него да пленят жив и в настаналата суматоха се е опитал да избяга. Положително е съзнавал, че бил длъжен да спаси останалите дейци по веригата – не само в бележките си (за които в онзи миг може и да е забравил), – а защото в Дирекцията на полицията знаели как да изтръгнат от човека дори и нарочно забравеното...

Вероятно донякъде и успявал да излезе от капана, затова някой го е застрелял...

Години по-късно в своите спомени за този период генералният секретар на Комунистическия интернационал през 1922 година Васил Коларов ще напише: „По четничеството трябва да кажем открито: стихийно четничество нямаше. Нека бъдем справедливи спрямо другарите, които бяха в четите: те не бяха там поради дребна буржоазност, а по силата на един партиен мандат.“

Полицаите не са цитирали намерени инструкции сред книжата на Дочо Илиев Чакъров. Но от самия Васил Коларов е останал апел, който сигурно е бил разнасян наизуст: „Бомба, отрова, разстрел – ето нашата психология. В това ли се състои левият уклон, това са неща крайно необходими за окончателната победа; против това може да излезе само този, който не мисли за революция!“ И историята показва, че буквално е следван от четниците...