„Мимолетни създания“ - с Ървин Ялом по пътя на избавлението

Брилянтен разказвач, осветляващ драмата на екзистенциалната психотерапия

В новата си книга - „Мимолетни създания“ (Хермес) „професор Ялом за пореден път демонстрира, че в правилните ръце терапевтичният материал може да се превърне в най-интересна и богата художествена проза" (Ню Йорк Таймс). Ялом отново затвърждава репутацията си на брилянтен разказвач, осветляващ драмата на екзистенциалната психотерапия.

В този дългоочакван нов сборник с истории изтъкнатият психиатър Ървин Ялом описва усилията на своите пациенти да се справят с двете големи предизвикателства на съществуването: да осмислят живота си и да приемат неизбежния край. На тези страници ще прочетете истинските истории на различни хора, изпаднали в житейска криза, които не откриват лек за страданието си. Те често са объркани и обезверени, но благодарение на психотерапията достигат до разтърсващи прозрения, които променят кардинално личността и живота им.

Ялом помага на пациентите си да проследят корените на своето страдание до самата същност на човешкото битие. Не се страхува да ги последва в онези тъмни територии, където властват страхът от смъртта, изолацията и безсмислието. Готов е да се лута с тях, докато заедно открият освобождаващата истина и стъпят по пътя на избавлението.

„Мимолетни създания“ е честен разказ за трудностите в човешкия живот, но също и възхвала на някои от най-прекрасните му плодове – любовта, семейството, приятелството. От книгата на наставник като Ялом можем да научим как да направим живота си не просто по-поносим, а по-смислен и по-радостен. Следва откъс от книгата.

Три плача

Макар да се бяхме срещали само за еднократна консултация преди много години, споменът за този споделен час се е врязал дълбоко в паметта ми. Красива, тъжна и изискана, Хелена дойде да разговаряме за нейния приятел Били и по време на разговора ни плака три пъти.

Били, който починал три месеца по-рано, бил важен човек в живота й. Обитавали различни светове - той се подвизавал из гей средите в Сохо, тя пък се гушела в уюта на своя петнайсетгодишен буржоазен брак, - но били приятели от детството. Сближили се като второкласници, а по-късно, двайсетинагодишни, живели заедно в някаква бруклинска комуна. Тя била бедна, той - богат; тя предпазлива, той - дързък до безразсъдство; тя неуверена, той - бликащ от самоувереност. Той бил рус и красив и я научил да кара мотоциклет.

- Веднъж - потопи се тя в спомените си с блеснали очи - в продължение на шест месеца кръстосвахме с мотоциклета Южна Америка. Не носехме никакъв друг багаж, освен раничките на гърба си. Това пътуване беше връхната точка в живота ми. Били често казваше: „Да преживеем всичко и да напуснем този свят без съжаления. Да вземем всичко от живота и да оставим смъртта с празни ръце”. И ето че, най-внезапно, преди четири месеца... рак на мозъка... и бедният ми Били си отиде за няколко седмици.

Но не тогава се разплака Хелена - това се случи няколко минути по-късно.

- Миналата седмица осъществих важен преход в живота си. Взех държавните си изпити и сега съм лицензиран клиничен психолог.

- Поздравления. Това е наистина важно събитие.

- Важните житейски събития невинаги са нещо добро.

- Защо?

- Миналия уикенд съпругът ми заведе двамата ни синове и най-добрите им приятели на къмпинг и по-голямата част от почивните дни аз прекарах, асимилирайки това събитие и премисляйки живота си. Почиствах из къщи, подреждах гардеробите, претъпкани с безполезни вещи, и попаднах на забравен албум със стари снимки на Били, който не бях разглеждала от години. Поех дълбоко въздух, сипах си питие, седнах на пода в един ъгъл и започнах бавно да прелиствам страниците, но този път разглеждах образите със съвсем други очи - с очите на психотерапевт. Взрях се в любимата си снимка на Били. На нея е възседнал мотоциклета си - с разкопчано кожено яке и лице, озарено от онази чудна лятна усмивка, - държи бутилка бира и с жест ме приканя да седна зад него. Винаги съм обичала тази снимка, но внезапно, за първи път ме осени мисълта, че Били е имал манийни епизоди, че е страдал от биполярно разстройство! И тази мисъл ме зашемети. Всичките ни безценни приключения, лудориите, които вършехме, може би не са били нищо друго, а...

Именно тогава тя се разплака за първи път. Рида в продължение на няколко минути. Аз я подканих:

- Би ли довършила изречението, Хелена? Не са били нищо друго, а...?

Хлипайки, Хелена поклати глава и се извини, че е изразходила почти цялата кутия с кърпички. След като се посъвзе, продължи, без да отговори на въпроса ми:

- Тогава ти телефонирах, за да се срещнем. И сякаш мисълта, че е страдал от биполярно разстройство, не беше достатъчно разтърсваща, по-късно същия ден получих нов шамар, препрочитайки последните имейли, които бяхме разменили с Били. Малко преди самия край той ми написа пропито с обич писмо, в което ме уверяваше колко много означавам за него, колко цени приятелството ми, как се наслаждава на спомените си с мен, въпреки че мозъкът му се разпада. Тогава...

В този момент Хелена се разплака за втори път. Плачът й бе неудържим и тя отново протегна ръка за кърпички.

- Опитай да продължиш, Хелена.

- Тогава се вгледах по-внимателно в имейла - продължи тя през хлипане – и видях, че е бил изпратен до повече от сто души. Осъзнах, че аз бях просто една от стоте, от сто и тринайсетте, ако трябва да съм точна.

В продължение на още няколко минути тя плака неудържимо. Когато хлипанията й започнаха да утихват, я подканих отново:

- Какво се случи после, Хелена?

-  После отгърнах албума на страница, която бях забравила напълно. На нея беше залепена покана за едно от лудите ни съвместни празненства по случай рождените ни дни, които организирахме в Бруклин. Аз съм родена на единайсети юни, а той - на дванайсети. Имаме само няколко часа разлика и празнувахме заедно, а...

На това място Хелена избухна в сълзи за трети път.

Изчаках известно време, после довърших мисълта й:

- Родени сме само с няколко часа разлика, а сега той е мъртъв. Плашеща мисъл.

- Да, да - закима енергично Хелена, все още плачейки.

Погледнах ръчния си часовник. Тя бе пожелала една сесия, а до края оставаха само двайсет минути.

- Хелена, нека първо се съсредоточим върху онова, което те накара да се разплачеш последния път: ти и Били сте били на една и съща възраст, родени сте с няколко часа разлика. Сега той е мъртъв. Разкрий ми повече от мислите си относно това.

- Тук съм благодарение само на случайността, а той е мъртъв. Можеше аз да съм на неговото място. Спомням си, един ден отидохме на конни надбягвания. Беше ми за първи път. Изненадах се, че Били отказа да залага, и когато го попитах защо, ми даде чудат отговор. Каза, че вече изразходвал късмета си, спечелвайки лотарията на живота - сред всичките милиони други сперматозоиди той бил щастливецът, който издърпал печелившия билет. После ми посочи всичките разкъсани билети по земята около нас и каза, че именно заради „лотарията на живота” чувствал моралното задължение да не хвърля парите си на вятъра и да не заграбва от другите, а вместо това да използва онова, което има, за да живее живота си най-пълно.

- И правеше ли го?

- О, да. О, да. Не познавах друг така жив, така безстрашен, така страстно отдаден на самото живеене човек.

- А щом подобна ярка искра живот може да бъде угасена - казах, - и твоят живот изглежда несигурен.

Хелена ме погледна донякъде изненадана от директността ми.

- Именно, именно. - Тя издърпа още няколко кърпички от кутията.

- Значи плачеш и за самата себе си. Неговата смърт прави твоята смърт по-конкретна, по-реална. За първи път ли имаш подобна среща със смъртта?

- Не, не. Много пъти през детството ми мисълта за смъртта ме е връхлитала като гръм. Всяко погребение, на което присъствах, беше следвано от безсънни нощи, в които си представях, че съм мъртва. Подобно преживяване имах и когато се роди най-големият ми син. Първият му плач ме разтърси дълбоко.

- Защо?

- Защото отвори очите ми за един очевиден факт: че животът има начало, след което се развива праволинейно. Аз съм просто преносител, който предава живота на сина си, който на свой ред ще го предаде на своето потомство и ще срещне смъртта. Мисля, че тогава си дадох сметка, че животът на всеки от нас се развива по разписание и аз определено не съм изключение.

- Ще ти кажа за какво си мисля в момента - рекох. - За думите на Били „да си отидем от този свят без съжаления”. Всичко, което ми разказа, ме навежда на заключението, че животът ти с Били е бил пълноценен. Така ли е?

-  Така е.

- За това свидетелства възбудата в погледа ти. Нямаш никакви съжаления по отношение на този период от живота си?

- Никакви.

- А какво ще ми кажеш за сегашния си живот, със съпруга ти и децата ти?

- Ах, да. Не пилееш времето. Това е друга история. Сега съм извън живота. Сякаш го отлагам. Не го преживявам наистина, не му се наслаждавам такъв, какъвто протича в настоящия момент. И се задушавам сред вещи: дрехи, спално бельо, безброй лампи, бейзболни ръкавици, голф стикове, палатки, спални чували.

- За разлика от времето на мотоциклетното пътешествие с Били - шест месеца из Южна Америка само с малка раничка на гърба.

- О, това беше блаженство. Същински рай. Сега съм омъжена, имам добър съпруг. Обичам го, но, о, как ми се иска да не бях така обременена. Ще ми се да бих могла да живея само с една раничка на гърба. Колко много вещи. Понякога си представям как гигантски багер с хидравлични щипки разбива покрива на къщата ми и скопчва покъщнината - огромни телевизори и дивиди плеъри, дивани и миялни машини. И докато челюстите му издигат всичко това през дупката в покрива, виждам как на дрипи от разкъсаната си тапицерия висят градинските столове.

- Разкажи ми повече за своите съжаления по отношение на живота си в последните години.

- За мен той няма ценност, не го живея както би трябвало. Може би защото от твърде дълго съм убедена, че истинският ми живот е останал в миналото, с Били.

- И поради това убеждение ти е много по-трудно да се примириш със смъртността си. Мисълта за смъртта е винаги по-болезнена, когато имаш чувството, че не си живял пълноценно.

Хелена кимна. Определено вече бях ангажирал цялото й внимание.

- Да обсъдим и другите два пъти, когато плака. Разплака се, докато разказваше как си разбрала, че Били е изпратил прощален имейл до над сто души. Защо?

- Просто вече не се чувствах специална. Някога бяхме близки, толкова близки.

- Пред теб той се е разкривал в голяма степен?

- Така е, но не и през последните няколко години от живота си. Промяна настъпи, когато преди десет години се пренесе в Орегон. Заживяхме на двата противоположни бряга на континента и аз го виждах в най-добрия случай един или два пъти в годината.

- Знаеш ли, мисля си за заболяването на Били - реших да споделя мислите си. -Вероятно подобно на много други терминално болни той се е чувствал изолиран и в отчаянието си е опитал да установи връзка с цялата си социална мрежа, с всеки, когото е познавал. Това е, струва ми се, разбираемо и човешко. Но в никакъв случай, Хелена, тази негова постъпка не съдържа оценка на връзката му с теб.

- Да, да, знам това. Господи, напълно ясно ми е! Работя с много двойки и почти всеки ден се случва да уверявам някого, че определена постъпка на партньора му не е непременно послание, касаещо взаимоотношенията им.

- Именно, а още по-малко вероятно е постъпката на Били да е послание, касаещо автентичността на взаимоотношенията ти с него преди толкова години. Взаимоотношенията между хората си имат край, но той не обезценява онова, което те са представлявали преди време. И с това се връщаме към първия път, когато се разплака. Тогава ти ми разказваше за внезапното си прозрение, че Били е имал манийни епизоди. Опитай се да ми изясниш какво изразяваха сълзите ти.

- Неговата мания ми се струва така очевидна сега. Той никога не се спираше. Винаги на максимални обороти. Не забавяше дори за миг. Как е възможно да не съм си дала сметка за това още навремето? Не е за вярване.

- Но нека обсъдим защо това така те разтърси.

- Струва ми се, защото то постави под въпрос чувството ми за реалност. Онова, което смятах за връхната точка в живота си, за сияйния и вдъхновяващ негов център, времето, когато аз и той бяхме трептящо живи – всичко това не е било реално. Сега осъзнавам, че е било просто плод на неговата мания.

- Мога да си представя колко дестабилизирана се чувстваш сега, Хелена. През всичките тези години си виждала живота си по определен начин, аз сега внезапно си се сблъскала с нова, съвсем различна версия на реалността. Да видиш как миналото се променя пред очите ти - какъв шок!

- Именно, чувствам се зашеметена.

- Има и нещо много тъжно в това, което казваш, Хелена. Печално е, че личността на Били, важен и ценен за теб човек, приятел от детството, е сведена до една диагноза. А цялата ти младост, прекарана с него - всичките прекрасни, вълнуващи преживявания, – са превърнати в „нищо друго, освен...”, нищо друго, освен израз на една мания. Вероятно е имал маниакални епизоди, но от разказа ти съдя, че личността на този човек далеч не може да се побере в рамките на тази диагноза.

- Знам, знам, но точно сега съм неспособна да превъзмогна това.

- Знаеш ли, когато каза, че целият ти младежки живот с Били не е бил „нищо друго, освен” плод на неговата мания, ме побиха тръпки. Представи си, че погледнем от същата гледна точка случващото се между двама ни в момента. Би могло да се каже, че то не е нищо друго, освен търговска сделка, и че ти ми плащаш, за да те слушам и да откликвам на чутото. Или че помагайки ти да се почувстваш по-добре, аз се чувствам по-силен и по-ефективен като личност. Или пък, че насищам със смисъл живота си, като помагам на теб да наситиш със смисъл своя. И може би всичките тези твърдения ще са верни. Но да се твърди, че терапията е „нищо друго, освен” някое от изброените неща, е далеч, безкрайно далеч от истината. Чувствам, че между нас двамата съществува дълбок контакт, че помежду ни се случва нещо истинско, че ти разкриваш голяма част от себе си пред мен, а думите ти ме трогват и ангажират вниманието ми. Не желая ние двамата да бъдем свеждани до нещо просто, не желая и Били да бъде свеждан до нещо просто. Харесаха ми думите ти за неговата лятна усмивка. Завиждам ви заради мотоциклетното пътешествие из Южна Америка и ме натъжава мисълта, че сама си отнемеш всичко това.

В края на разговора и двамата бяхме уморени и просветлени. Тя бе способна да си възвърне миналото и да започне отново да цени живота си с Били. А колкото до мен, аз бях добавил нов аргумент в полза на отколешната си непоносимост към поставянето на диагнози. По време на обучението си като психиатър официалните диагностични категории често ми създаваха проблеми. На съвещанията за обсъждане на случаи много от консултантите изразяваха несъгласие с конкретните диагнози на представяните пациенти и аз впоследствие установих, че несъгласието им обикновено произтичаше не от грешки на практикуващите специалисти, а от проблеми, същностно присъщи на диагностицирането.

 Докато бях завеждащ психиатричното отделение на болницата към Станфордския университет, аз разчитах на диагнозите, за да се информирам относно ефективното фармакологично лечение. Но в психотерапевтичната си практика с пациенти с нетолкова сериозни разстройства през последните четирийсет години аз неведнъж съм се убеждавал, че диагностичният метод е в повечето случаи неуместен. А също така и че изопаченията, които ние, психотерапевтите, трябва да извършим, за да покрием изискванията на застрахователните компании за прецизни диагнози, са във вреда както на терапевта, така и на пациента. В диагностичната процедура ние не улавяме някаква обективна истина. Диагностичните категории са съчинени и спорни: те са продукт на съвещателен вот и неизменно търпят значителна ревизия на всяко десетилетие.

Но срещата ми с Хелена ме убеди, че досадното задължение да се състави официална диагноза е нещо повече от проста безсмислица. Това впрочем може да възпрепятства работата ни, като забули и дори зачеркне изцяло пълнокръвната и многоизмерна личност, с която общуваме в кабинета си. Били беше станал жертва на този процес и аз бях радостен, че спомогнах неговата личност да бъде възстановена в предишната си сложност и жизненост.

Ървин Ялом е практикуващ психотерапевт, заслужил професор по психиатрия от Станфордския университет. За повече от 50 години практика той е предал своята мъдрост на хиляди пациенти, написал е 10 книги, превърнали се в класика в жанра, и няколко учебника по психотерапия, които се ползват и до ден днешен. Книгите му „Когато Ницше плака“, „Изцелението (на) Шопенхауер“, „Проблемът (на) Спиноза“, „Палач на любовта“, „Да се взреш в слънцето“ и др. са международни бестселъри, преведени на над 30 езика.