page contents Книжен ъгъл: „Сиела” за „Последната територия” на Момчил Николов: Българската литература се нуждаеше точно от такъв роман
Предоставено от Blogger.

„Сиела” за „Последната територия” на Момчил Николов: Българската литература се нуждаеше точно от такъв роман

11.10.16

Издателите обещават новаторска, интелигентна, наднационална, европейска творба

„Последната територия” на Момчил Николов е книгата, за която ще се говори дълго време след излизането ѝ, защото най-после български писател дръзва да излезе от отъпканата пътека на постсоциализма и личната драма и навлиза смело в модерността. „Последната територия”, в която броди авторът на трилогията „Кръглата риба”, е задъхващо пътуване в непознати, несъзирани земи.

Един мъж се събужда в град, където нищо не му е познато, включително и собственото му лице. Кой е този човек? Как е попаднал там? С кого ще го срещне Съдбата или Онази, която контролира всичко? „Последната територия” започва именно така – с тези въпроси, които ни водят в лабиринта на подсъзнателното с всяка следваща страница. На всяко ниво научаваш нещо, което ще ти помогне да подредиш пъзела и да придобиеш представа за цялостната картина. А може би и да разбереш нещо за непознатия от портрета, нарисуван преди десет години в Ню Йорк.

Момчил Николов разполага действието на романа си в Барселона, град-лабиринт сам по себе си. Не би могло да има по-цветна и привлекателна шарада от каталунския мегаполис, където да се ситуира сюжетът на роман, привидно шантав и нелогичен като сън, но опознаеш ли го, кристализира до плашещо добре организирана машина за манипулация. Авторът предлага близо 700 страници прескачане от реалното в свръхреалното, от живота към смъртта, от действителността в съня. И все пак в края всичко е ясно и страховито реално.

„Последната територия“ е роман, отнел няколко години сериозни проучвания на писателя, на което дължим и солидната юнгианска жилка в книгата. Повече за нея авторът ще сподели на премиерата на „Последната територия“ на 14 октомври, петък, от 19 часа в „Перото“. Следва откъс.

Японецът се изправя. Върху челото му има тънка струйка кръв, но той изглежда щастлив и вдъхновен. Започва да говори. Лицето му сияе, в него има някаква силна и искрена енергия, която привлича много от случайните минувачи по площада и ги кара да се загледат, да се заслушат и да притихнат; не след дълго около фонтана се събират трийсетина души. Гласът на японеца – в пълен контраст с мършавото му тяло – става все по-силен и мощен и плавно стига до онази граница, където би могъл да премине във вик. И преминава в една-единствена дума, повторена многократно:
Мегами!

Поглежда небето, вдига ръце към него и се провиква: „Мегами!“. Навежда се, целува нозете на статуята и пак казва: „Мегами!“.
Всичко продължава около три минути. Толкова са необходими на двама мъже по къси панталони и светлосини ризи с нагънати ръкави да влязат във фонтана и да извадят японеца. Действат, без да говорят, без напрежение, със спокойни и уверени движения като хора, на които им се налага да вършат това всеки ден. Японецът не се съпротивлява, напротив, отпуска се в ръцете им, затваря очи и се оставя да бъде помъкнат, влачейки крака по плочките на площада към паркирания на пътното платно полицейски сеат.
Хората около фонтана изглеждат като събудени от сън. Едни се усмихват смутено, други – неразбиращо. Трети се оглеждат подозрително, търсейки кой точно им прави номер. Лека-полека започват да се разотиват. Едър и дебел мъж с мексиканско сомбреро на главата минава съвсем близо и почти отърква корема си в мен. В момента, в който погледите ни се срещат, той се усмихва и казва: „Мегами“. „Мегами“ – отвръщам му и аз.
После сядам отново на гранитния ръб на фонтана. Забелязвам, че найлоновият плик на японеца е все още там. Оглеждам се. Покрай фонтана са останали само три-четири деца, които се снимат едни други с телефоните си. Протягам ръка, придър-пвам дискретно плика към себе си. Разтварям го. В него няма нищо особено – още два пуловера, добре сгънати: единият е розов, а другият – небесносин. Прибутвам отново плика на предишното му място и отново се оглеждам. Никой не ми обръща внимание. Свалям сака, който още виси през рамото ми, и го слагам пред краката си.
Отварям го.
Вътре има сгънат на руло картон. Изваждам го и го разгръщам направо върху земята. Картина, която прилича на детска рисунка. Прави ми впечатление, че е разделена по средата на две части с тънка виолетова линия. Горна част: яркожълт фон, в центъра на който е разположена голяма, черна ръка. Около нея като рояк мухи са разхвърляни десетина по-малки ръце. Върху всяка от тях има някакъв надпис, но буквите и цифрите са толкова дребни, че не мога да разчета нищо. Пръстите на централната ръка, очертани с бял контур, са сграбчили жена. Жената е яхнала врата на костенурка. Зад нея, върху гърба на костенурката, има висока и тънка кула. До върха на кулата се е допряла бомба, а в малко балонче над нея пише: Boom. Лицето на жената, за разлика от всичко останало, е изрисувано съвсем детайлно и реалистично. Същото лице като лицето на статуята.
Същото лице като на моята татуировка.
Долната част на картината е още по-странна: няколко човешки ембриона с големи, светлосиви, гладки като порцелан глави и малки телца са направили кръг около мръснобяла сфера, която цялата е окичена с бръснарски ножчета. Главите им опират ножчетата и от тях се стичат капки кръв. Кръвта преминава през навита на спирала прозрачна змия и се събира в нещо като плетена кошница. Кошницата е закрепена върху главата на създание, което едновременно изглежда смешно и страшно. Омотано е със синьо-червени парцали от горе до долу, в които очите му светят като въглени. От раменете на странното същество вместо ръце излизат две големи пера. Фонът в тази част на картината е тъмночервен, а навсякъде има надписи с различна големина:
Sangre niño.
Кръвта... детето... кръвта... Разтрепервам се. Горещи вълни обливат цялото ми тяло. Устата ми пресъхва. Цветовете пред мен се размазват. Болката в слепоочията и секунда след това познатият вече взрив от светлина, който избухва в главата ми, само че с много по-голяма сила отпреди. После светлината се утаява, завихрят се неясни образи, които постепенно се избистрят и рисуват ярка, триизмерна картина.



Добре осветен булевард с широки тротоари. Нощ е, бледовиолетови просветлявания в небето, които вещаят скорошно разсъмване. Булевардът е празен. На тротоара стоят двама души: аз и млада жена с розово яке, розова пола и бял, плътен чорапогащник, скъсан и на двете колена. Тя ме гледа и трепери. Лицето є е бледо, гримът є е размазан от сълзи. От носа є тече кръв. Казва се Елена.
– Защо ме удари? – пита.
– За да млъкнеш – отговарям є.
Тя изважда от розовата си чанта пакет носни кърпи. Попива кръвта.
– Мога да се контролирам – казва.
– Не можеш.
Покрай нас с трясък преминава боклукчийска кола. Боклукчиите са двама, с вид на араби. Облечени са в яркозелени дрехи. Подсвирват едновременно на Елена. Единият се хваща за топките.
– Coño – изкрещява Елена, а секунда след това се разплаква.
– Видя ли – докосвам рамото є, – не можеш да се контролираш.
– Трябва да тръгвам – казва Елена.
Стискам я за ръката. Тя с рязко движение се измъква. Притичва до близкия тъмен вход. Смъква белия си чорапогащник, кляка и започва да пишка.
– Кога ще се видим? – питам я, щом свършва и се изправя.
– Не знам – отговаря ми, докато оправя чорапогащника и полата си.
– Утре всичко ще ти се струва като сън – казвам є.
Тя ме поглежда и поклаща глава. Прегръща ме.
– Подръж ме – казва.
Стоим така, вкопчени един в друг, докато срещу нас блесват фарове. Елена ме пуска, притичва до платното и размахва ръка. Таксито спира. Тя се качва и затваря вратата. Гледа напред. През стъклото се вижда как казва нещо на шофьора. Той кимва и извръща глава към мен. Елена продължава да гледа упорито напред. Шофьорът ми показва юмрука си. После пали. Потеглят.
Броя до десет. Поемам дълбоко въздух. Вдигам тъмносиния сак, който лежи в краката ми, премятам го през рамо и тръгвам по тротоара към голямото светещо „М“. Триста четиридесет и пет крачки напред, двайсет и пет изтъркани стъпала надолу, ескалатор, който се включва, когато стъпвам върху него.
Чакалнята на станцията е празна. Само един дебел пънк седи на металната пейка, втренчен в рекламата на бира Estrella. Върху гърба на тениската му е щампирана рентгенова снимка на ръка. Поглеждам часовника си и точно в този момент някаква ярка, луминесцентна лампа точно над мен избухва с безшумен взрив.
Светлината ѝ ме залива.