page contents Книжен ъгъл: Завръща ли се неореализмът? Не, но Елена Феранте връща голямата литература
Предоставено от Blogger.

Завръща ли се неореализмът? Не, но Елена Феранте връща голямата литература

18.12.16

Петко Тодоров

„Една от дъщерите на госпожа Асунта, зарзаватчийката, се беше наранила с пирон и умря от тетанус. Най-малкият син на госпожа Спанюоло умря от круп в гърлото. Един мой братовчед, тогава двайсетгодишен, една сутрин отиде да рие строителни отпадъци, а вечерта беше вече мъртъв, затиснат и кървящ от ушите и от носа.

Бащата на майка ми падна от строежа на сграда и загина. На бащата на господин Пелузо му липсваше едната ръка, защото един струг го беше издебнал и му я беше отрязал. Сестрата на Джузепина, жената на господин Пелузо, умря от туберкулоза на двайсет и две години...”, бедняшкият Неапол, 50-те години в „Гениалната приятелка” на Елена Феранте (изд. „Колибри”, превод Вера Петрова).

Списъкът е още толкова и само помощен щрих в портрета. Първият от 4-те „Неаполитански романи”. Феранте, която страни от медиите, името минава за псевдоним и от време на време излиза поредната версия кой се крие зад него...

Историята на две приятелки, едната изчезва и другата почва книга за нея. Тя разказва за гениалната Лила, така нарича Рафаела. Която като ученик може да надвие всички по знание, но не иска. Може сама за месеци да усвои латински или гръцки.

Разказвачката Елена е обсебена от нея: „Винаги правеше нещата, които трябваше да правя аз, и то преди мен, и по-добре! Отбягваше ме, когато вървях по петите й, и в същото време ми дишаше във врата, за да ме изпревари”.

Безсмислено е да се преразказва Феранте. Това е съсипващо в подробностите си всекидневие, което през нейното перо се превръща в читателска наркоза. Заради синтеза на преживяването.


Досадното бедняшко всекидневие минава през непредсказуемата душевност на границата между детство и юношество. Сложен синтез, невъзможен за която и да било зряла възраст и необясним. Затова разказът на Феранте върви като откриване на непознат свят...

Някои видяха в „Неаполитанските романи” завръщане на неореализма. Да, но такава постановка предполага и имитация. Нищо такова. Просто голямата литература обладава способност да се възпроизвежда.