page contents Книжен ъгъл: „Отлично съчинена история” на Алън Милн - от бащата на Мечо Пух за възрастни
Предоставено от Blogger.

„Отлично съчинена история” на Алън Милн - от бащата на Мечо Пух за възрастни

24.4.18

За първи път на български: неподправен английски хумор, изящни афоризми, забавни шеги и истински истории за джентълмени, които се отличават с изключителното британско „чувство за собствено достойнство

Детските книги, превърнали А. А. Милн в знаменитост, и неговият Мечо Пух – най-известното мече на света, заемат малка част от творчеството му. Неговите романи и разкази отдавна са влезли в златния фонд на английската литература и са преведени на много езици, а пиесите му се поставят и до днес на театралните сцени в Лондон.

Неподправен английски хумор, изящни афоризми, забавни шеги и истински истории за джентълмени, които се отличават с изключителното британско „чувство за собствено достойнство“. Майсторски изградени сюжети, необикновени герои, неочаквани обрати, непредсказуеми финали и, разбира се, типичната му ирония – това са характерните особености на събраните в този сборник истории.

Английските джентълмени са в опасност! Викторианската епоха си отива и на нейно място идва съвременната „епоха на чарлстона“. Ужасни прически! Ужасни нрави! Чудовищна музика! Кошмарни скандали! Истинските англичани са объркани – как ще живеят, без да знаят какво ще се случи утре. Единственото, което може да им помогне, е изключителното им чувство за хумор...

Разказваческото майсторство на Алън Милн не се доказва само с детските книги за Мечо Пух. На български език познаваме вече и романите му за възрастни „Тайната за „Ред хауз” (криминален – от типа „убийство в заключена стая”) и „Двама души” (история за семейния живот с биографични елементи). Чрез сборника с разкази „Отлично съчинена история” (Книгомания, превод Емилия Ничева-Карастойчева) пък ще се запознаем с най-ранното творчество на автора – от второто десетилетие на ХХ век, когато публикува кратките си форми в печата. За първи път на български език четем творби от сборниците Once a Week и A Table Near the Band, придружени с няколко илюстрации от Мая Стайкова-Митова.

Разказите в „Отлично съчинена история” ни връщат към нравите на Викторианската епоха и свръхспокойния и планиран с години напред живот на англичаните. Но далеч не очаквайте скучновати описания и липса на действие в сюжетите, защото тънкото чувство за ирония на Милн към тези порядки ще ви държи постоянно в напрежение.

Пример в този дух е разказът „Наследникът” –  наскоро роденото бебе Питър Манъринг получава от кръстниците си безумни „наричания” и правила, които да спази на четвъртата, четиринайсетата и т.н. година от живота си: да умее да си служи еднакво добе и с двете ръце, за да може да играе крикет в националния отбор; задължително да говори френски и немски; да е заобиколено винаги от хубави играчки и др. Съжалявайки героя си заради лишението от право на свободен личен избор, Милн се подиграва със завещаната му предопределеност и вмъква остроумно пожелание за смисъла на човешкия живот: „да стане по-добър човек от всички нас”.

В „Най-красивото момиче в балната зала” пък писателят интерпретира темата за успешния брак и дава интересен афоризъм: „Той подсвирна; в отговор тя подсвирна с пръсти, както я бе научил преди повече от трийсет години. Е, щом двама души си подсвиркват в тон от трийсет години, бракът им не може да се назове „провал“.

Емблематичният за сборника разказ „Отлично съчинена история” пък разкрива какви са отношенията в издателските среди и как се пишат рекламите за книги. Популярният вече писател Майкъл Хартиган не желае да отстъпи псевдонима си на свой млад съименник. Любопитно е до какво ще доведе тази „препирня” и кой ще загуби от нея.

В томчето ще прочетем още шеговитите възгледи на Милн по отношение на библейската история за построяването на Ноевия ковчег („Преди потопа”), необичайна вълшебна приказка за Коледа („Синовете на краля”), детективска история с неочакван край („Убийство е единайсет”), за жертвите в името на приятелството („Стари приятели”) и др. Следва разказ от сборника.

ДЪРЖАВНИКЪТ

През една нощ по средата на сезона цял Лондон се беше стекъл в гостната на лейди Марчпейн; под цял Лондон се подразбира всеки, когото си струва да познаваш – квалификация, декласираща няколко милиона души, които не бяха чували за лейди Марчпейн. В ъгъла на салона можеше да се види как посланик, с гърди, опасани с ленти, разговаря с най-новата американска херцогиня; в друг ъгъл един от най-видните ни рекламни агенти разменяше епиграми с титулуван собственик на вестник. Известни генерали отъркваха рамо в творци постимпресионисти. Финансисти шепнеха сладки безсмислици на развъдчици на расови померани; случваше се дори актьор със собствена трупа да приеме извинение от кралска особа, блъснала се в него.
– Здравей – подвикна Алджи Ласълс, съзрял достолепната фигура на Рупърт Меритън сред тълпата. – Как е Уилям?
Рядка усмивка озари изтънченото лице на Рупърт – заместник-секретар в Окупационния отдел. „Уилям“ бе умилителното наименование на Алджи за законопроекта, който заместник-секретарят се опитваше да прокара в Камарата на общините. Ставаше дума за мерки, способстващи извършването на едно или друго посредством еди-какво си – не мога да бъда по-конкретен, за да не предизвикам европейски конфликт.
– Мисля, че ще мине – отговори спокойно Рупърт.
– Лейди Марчпейн говореше за него преди малко. Доста е заинтригувана, изглежда.
Устните на Рупърт образуваха права линия. Той зарея поглед над главата на Алджи.
– О! – промърмори студено.
Едва преди десет години младият Меритън, току-що излязъл от Оксфорд, бе смаял политическия свят, печелейки мандат за тарифадикалите – принуден съм да ги нарека така, за да не хвърля страната в гражданска война. Това се случи на извънредни избори и либеративите минаха в отстъпление, колкото да се върнат на власт с по-голямо мнозинство след общите избори. През последвалите години Рупърт Меритън, благодарение на упорството си да задава на главния секретар по окупацията същите въпроси, на които секретарят е отговорил предишния ден, както и благодарение на загрижеността си за достойнството на Камарата, изразявана с крилатата реплика „Хайде, хайде, това не е в добрия тон“ при всяка проява на лоши обноски, си подсигури неоспоримо право да получи пост в следващото правителство на тарифадикалите. Сега – от две години – бе заместник-секретар и въпросният законопроект бе първият му истински шанс.
– О, ето ви и вас, господин Меритън – възкликна глас. – Елате да поговорим.
С кимване към двамина архиепископи лейди Марчпейн пое към малък салон, където тълпата не бе проникнала. Безценни Кореджи, Тинторети и Г. К. Честъртъни висяха по стените, но тя не бе дошла тук да му ги показва. Настани се във великолепен стар стол „Чипъндейл“, подкани го да заеме „Блъндъл-Мейпъла“-а срещу нея и му отправи заинтригувана усмивка.
– Е? Какво става със законопроекта?
Устните на Рупърт образуваха права линия. (Много го биваше в това.) Той скръсти ръце и се взря спокойно във все още красивите очи на лейди Марчпейн.
– Ще мине – отговори. – През всички етапи – добави професионално.
– Не трябва да мине – рече деликатно лейди Марчпейн. Рупърт не успя да скрие моментното стъписване, ала след миг отново бе господар на себе си.
– Не мога да добавя нищо към предишното си изявление – рече той.
– Ако мине… – подхвана лейди Марчпейн.
– Длъжен съм да ви припомня вчерашния си отговор – прекъсна я Рупърт.
– Хайде, хайде, господин Меритън, няма смисъл да се дуелираме. Знаете положението. Или да ви го опиша пак?
– Не вярвам, че говорите сериозно.
– Съвършено сериозно. Има причини, финансови причини – а и други, – поради които не искам законът да влезе в сила. В замяна на мълчанието ми по определен въпрос ще възпрепятствате приемането му. Знаете какво имам предвид. На четвърти май миналата година…
– Спрете! – възкликна дрезгаво Рупърт.
– На четвърти май – продължи безпощадно лейди Марчпейн – двамата с вас, в отсъствието на съпруга ми в чужбина, пихме чай в Ей Би Си. – (Рупърт закри лице с длани.) – Споделям неприязънта ви към скандалите, но ако не изпълните желанието ми, ще призная истината пред Марчпейн.
– Вие също ще пострадате! – рече Рупърт.
– Моят съпруг ще ми прости. – Тя замълча многозначително. – А Марджъри Хейл? – (Рупърт пак закри лице с длани.) – Ще ви прости ли добрата госпожица Хейл? Тя е много взискателна, нали? И богата? А изгряващите млади политици се нуждаят от пари повече, отколкото от скандали. – Тя вдигна внезапно глава, дочула да отекват стъпки. – А, архиепископе, тъкмо показвах на господин Меритън този великолепен Ботичели – присви очи и го огледа по-внимателно, – този великолепен Дейна Гибсън. Прелестна творба, нали?
Натрапникът отмина към трапезарията и двамата останаха отново сами.
– Какво да направя? – попита мрачно Рупърт.
– Съдбата на законопроекта се решава следващата седмица, когато ще държите голямата си реч. Ще го разкритикувате. Ще признаете откровено, че сте сгрешили. И бездруго висеше на косъм. Влиянието ви ще наклони везните.
– Това ще съсипе политическата ми кариера.
– Ще се ожените за Марджъри Хейл и ще бъдете богат. Богатите никога не се провалят политически. Нито социално. – Тя го потупа нежно по ръката. – Ще го направите ли?
Той се изправи бавно.
– Ще видим следващата седмица – отвърна.
Не е редно да наблюдаваме под лупа окаяния Рупърт, който през дългите часове на нощта се бореше с ужасния проблем. Моментната лудост през онзи майски следобед го бе довела до сегашния кръстопът. От една страна, репутацията, богатството, любимото момиче; от друга, собствената му чест и – поне така бе повтарял неколкократно от подиума – безопасността на Англия. Сутринта той стана изнемощял, но с взето решение.
Законът трябва да бъде приет!
Рупърт Меритън бе оратор от не съвсем необичаен тип. Сам даваше мнение, ала винаги разчиташе на секретаря си да го снабди с надлежните доводи и с фактическите думи, в които да ги овеществи. В този случай обаче той почувства, че от него се изисква по-специално усилие. Щеше да покаже на лейди Марчпейн, че вчерашният шантаж е пробудил у него единствено още по-силна воля да отстоява интереса на държавата. Сам щеше да напише речта си.
В съдбовната нощ Камарата бе претъпкана. Изглежда, всички гости на лейди Марчпейн отпреди седмица се бяха струпали в галериите за изтъкнати посетители или по балконите за дами. От галерията за пресата „нашият специален словослагател“ наблюдаваше отвисоко държавниците и орловото му око дебнеше зорко мига на гневното почервеняване, потрепването и внезапното побледняване на врага, мрачната усмивка или възвишеното спокойствие на приятеля.
Многоуважаваният Рупърт Меритън, представител на трафадикалите от Крикълуд (Изток), се изправи на крака, приветстван от въодушевени възгласи.
– Господин Председател – похвана той, – вземам думата тази вечер, сър… за да… хм…
Толкова от речта му мога да разкрия, ала по държавни съображения от изключителна важност съм принуден да не я представя в цялост. Стане ли известно около какъв законопроект се върти историята, разказана тук, Великите сили тутакси ще се хванат за гушите. Макар да не съм в състояние да разглася речта обаче, мога да опиша какво въздействие произведе върху камарата. А ефектът беше прелюбопитен. Всъщност – в пълен разрез с намеренията на Рупърт Меритън, многообещаващия заместник-секретар.
Това бе първата реч, която той сам бе подготвил. По-достойна фигура от Рупърт нямаше в Камарата на общините; доблестта му надделяваше, както видяхме, над най-коварни изкушения; ала понеже е невъзможно у едного да се съберат всички добродетели, той бе откровено глупав. Речта щеше да е безнадеждна и бездруго; но за да влоши още повече положението, в най-важната Ӝ част той се бе опитал да вложи ирония. И в началото на ироничния пасаж дори тарифадикалните словослагатели бяха принудени да признаят, че именно собствените им съпартийци „внезапно са пребледнели“.
Както лейди Марчпейн бе отбелязала, всичко, така или иначе, висеше на косъм. Либеративите и униалистите, разбира се, бяха твърдо против законопроекта, но и в тарифадикалната партия имаше нещо като дисидентска фракция. Законът висеше на косъм и речта на Рупърт си каза тежката дума. Когато той седна, колебаещите се и скептиците бяха взели решение.
Законопроектът беше отхвърлен.

В реда на нещата бе тарифадикалите да слязат от сцената; също тъй естествено бе секретарят на Рупърт да слезе от сцената с довода, че репутацията му ще отиде по дяволите, ако Рупърт произнесе още една собственоръчно съчинена реч. Без секретаря си Рупърт бе изгубен на последвалите общи избори. За щастие той имаше благодарна приятелка в лицето на лейди Марчпейн. Тя използва влиянието си сред либеративите и му издейства назначение като губернатор на Карамелените острови. Тук, заедно с красивата си и богата съпруга, сър Рупърт Меритън властва царствено и върху името му няма ни едно скандално петънце. Всъщност среща проблем единствено с карамелския език, труден език, но пък – навярно за щастие – непригоден за ирония.