page contents Книжен Ъгъл: Откъс: „Тебеширения човек” на К. Дж. Тюдор - майсторски конструиран дебютен трилър
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Тебеширения човек” на К. Дж. Тюдор - майсторски конструиран дебютен трилър

24.8.18

1986 г. Еди и неговите приятели, деца на прага на юношеството прекарват дните си безметежно - в шляене в покрайнините на задрямалото английско селце, където живеят, и в търсене на приключения. Еди среща г-н Халоран, Тебеширения човек, и му хрумва идеята за таен код: децата започват да рисуват малки фигури с тебешир, които им служат да си разменят послания, понятни единствено на тях.

Докато един ден мистериозно появило се тебеширено човече не ги отвежда право към разкъсано човешко тяло и след това нищо няма да е същото... Трийсет години по-късно Еди, който вярва, че е загърбил миналото, неочаквано получава писмо с тебеширена фигура.

К. Дж. Тюдор живее в Нотингам, Англия. Работила е като копирайтър, телевизионен водещ, глас зад кадър и е разхождала кучета срещу заплащане. Не се изкушава да се посвети изцяло на писането, но и никак не й липсва разхождането на четирикраки. „Тебеширения човек“ (Колибри, превод Деян Кючуков)  е дебютният й роман. Майсторското редуване на минало и настояще го превръща в забележителен трилър, в който всеки герой е като изваян от плът и кръв. Следва откъс.

Главата на момичето почиваше върху малка купчина оранжеви и кафяви листа. Бадемовите й очи гледаха нагоре, към сводестите клони на яворите, буковете и брястовете, но не виждаха слънчевите лъчи, които подобно на предпазливи пръсти минаваха между тях и пръскаха златисти петънца по земята. Не мигаха, нито потрепваха, когато дребни горски буболечки лазеха през зениците им. Не виждаха вече нищо освен тъмнина.
Малко встрани една бледа ръка се протягаше от друга купчина шума, като че търсеше помощ или пък уверение, че не е сама. Но нищо такова не идваше. Останалите части от тялото бяха по-надалеч, разпръснати и скрити из други уединени кътчета на гората. Наблизо изпука съчка. Звукът й отекна като изстрел в застиналата тишина и подплаши цял рояк птици от храстите.
Някой доближи и приклекна до невиждащото момиче. Леко докосна с ръце косата й, в трепетно очакване поглади с пръсти студената й буза. После вдигна главата, махна няколко листенца, полепнали по окървавения чукан на врата, и внимателно я положи в торба, където тя легна сред няколко натрошени парчета тебешир.
След кратко колебание бръкна вътре и затвори очите й. Накрая дръпна ципа на торбата, изправи се и я отнесе.
Няколко часа по-късно пристигнаха полицаите и екипите от криминалисти. Те оглеждаха, номерираха, фотографираха и накрая отнесоха тялото на момичето в моргата, където частите останаха няколко седмици, сякаш в очакване да бъдат сглобени.
Това така и не се случи. Имаше щателни следствени действия, издирвания, допитвания, но въпреки всички усилия на полицията и цялото население на града главата никога не бе открита и момичето от гората никога не стана отново цяло.


2016

Да започнем отначало.
Проблемът беше, че никой от нас не бе съгласен с останалите по въпроса кога точно е началото. Дали когато Дебелия Гав получи кутия тебешири за рождения си ден? Дали когато ние започнахме да рисуваме тебеширени фигурки, или когато те започнаха да се появяват от само себе си? Дали при ужасния инцидент, или при откриването на първото тяло?
Начала колкото щете и всяко от тях, предполагам, може да свърши работа. Но според мен истинското беше денят на панаира. Него съм запомнил най-добре. Заради Момичето от въртележката, разбира се, но също и защото това беше денят, в който всичко престана да бъде нормално.
Ако нашият свят бе едно от онези стъклени кълба със снежинки, то това бе денят, в който някой скучаещ бог го взе, разтърси го хубаво и пак го остави на мястото му. Дори когато снежинките паднаха и се успокоиха, нещата вече не бяха същите. Не точно. Може и да са изглеждали същите през стъклото, но отвътре всичко беше различно. Това беше и денят, в който за първи път срещнах господин Халоран, което е още една причина да бъде подходящ за начало.

1986 

– Ще има буря, Еди.
Баща ми обичаше да предсказва времето с плътен, авторитетен глас, като хората по телевизията. Правеше го с абсолютна увереност, макар че почти винаги бъркаше. Погледнах през прозореца към безупречно синьото небе – толкова ярко, че чак те караше да примижаваш.
– Не ми изглежда да се задава буря, татко – казах с уста, натъпкана с хапка сандвич със сирене.
– Това е, защото няма да има никаква буря – намеси се мама, влизайки в кухнята внезапно и безшумно като някой нинджа. – По Би Би Си съобщиха, че ще е слънчево и горещо целия уикенд... и не говори с пълна уста, Еди.
– Хмммм – изсумтя татко, както правеше винаги, когато не бе съгласен с нея, но се боеше да й възрази.
Никой не смееше да възразява на мама. Тя беше – а и все още е – малко плашеща. Висока, с къса тъмна коса и кафяви очи, които можеха да искрят, ако е весела, или да стават почти черни, ако е ядосана (впрочем подобно на супергероя Хълк по-добре бе човек да не я ядосва).
Мама беше доктор, но не от обикновените доктори, които ти гипсират крака или ти бият разни инжекции. Татко веднъж ми обясни, че тя помага на хора, които имат проблеми. Не спомена какви точно, но предположих, че трябва да са доста тежки, за да опре човек до нея.
Той също работеше, но от къщи – пишеше разни неща за вестници и списания. Но не през цялото време. Понякога се оплакваше, че никой не искал да му даде работа, или казваше през горчив смях: „Този месец аудиторията ми е в почивка, Еди“.
Като дете нямах усещането, че баща ми има „истинска“ работа. Не и за един татко. Татковците трябваше да носят костюми и вратовръзки, да тръгват за офиса сутрин и да се прибират вкъщи за вечеря. Моят ходеше да работи в стаята за гости, където сядаше пред компютъра по тениска и долнище на пижама, понякога без дори да си среше косата.
Външният му вид също не бе като на другите. Имаше голяма, гъста брада и дълга коса, която връзваше на конска опашка. Носеше оръфани джинси с дупки по тях дори и през зимата и избелели тениски с имена на древни рок групи, като „Лед Цепелин“ и „Дъ Ху“. Понякога ходеше и по сандали.
Помня как Дебелия Гав нарече баща ми „дърт хипар“. Вероятно е бил прав, но аз го счетох за обида и му налетях на бой. Той ми отупа прахта и се прибрах у дома с няколко синини и разкървавен нос.
По-късно се сдобрихме, разбира се. Дебелия Гав можеше да бъде истински задник – едно от онези едри момчета, които винаги трябва да са най-шумни и досадни и по този начин държат на разстояние истинските гамени – но също ми беше приятел и един от най-верните и великодушни хора, които познавах.
–Човек трябва да се грижи за приятелите си, Еди Мюнстер – ми каза веднъж тържествено. – Приятелите са всичко.
Еди Мюнстер беше прякорът ми поради факта, че фамилията ми бе Адамс, като в „Семейство Адамс“. Разбира се, хлапето там се казва Пъгсли, а Еди Мюнстер е от „Семейство Мюнстер“, но така или иначе по някаква логика ми лепнаха прозвището и то си остана.
Еди Мюнстер, Дебелия Гав, Железния Мики (поради огромните шини, които носеше на зъбите си), Хопо (Дейвид Хопкинс) и Ники. Това беше нашата банда. Ники нямаше прякор, защото беше момиче, макар да полагаше всички усилия да докаже, че не е така. Псуваше като момче, катереше се по дърветата като момче и умееше да се бие не по-зле от повечето момчета. Но видът й все пак си бе на момиче. Доста симпатично при това, с дълга червена коса и бледа кожа, осеяна с безброй малки, кафяви лунички. Не че й обръщах някакво внимание, разбира се.