page contents Книжен Ъгъл: Какво сънува Виктор Меламед?
Предоставено от Blogger.

Какво сънува Виктор Меламед?

26.10.18

„Сънища”, в които всички се разпознаваме

Виктор Меламед, генерален почетен консул на Кралство Тайланд в България, написа сборник с 20 кратки разказа. Писателският му дебют „Сънища” (Сиела), който съдържа и илюстрации от известния български художник Греди Асса, ще бъде представен официално на 5 ноември от 18:30 часа в Народен театър „Иван Вазов”.

Светът – шарен, съвсем (не)изненадващ, безкрайно голям и същевременно сякаш по-малък от картонена кутийка, се разстиля с цялата си прелест в сборника с разкази на Виктор Меламед. Книгата съдържа 20 кратки художествени истории, писани през последните четири години.

На страниците на сборника Виктор Меламед ни запознава с колоритните си герои, чиито образи демонстрират богатия му житейски опит, развинтеното му въображение и езика на сладкодумен разказвач, с които авторът изпъква във всеки от двайсетте си разказа.

„Сънища” е книга, която събаря стени, прекосява граници и континенти, развежда читателя из най-далечни дестинации и го запознава с богата палитра от персонажи и техните невероятни, но и съвсем истински истории, за да ни напомни, че всички ние малко или много си приличаме. Това е книга за копнежи и полети – както на духа, така и във времето и пространството, в един свят на сънища, спомени и мечти, обвити в завидното чувство за хумор на своя автор.

Виктор Меламед (1958) е родом от Пловдив. Завършва Българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”, а от 1985 до 2003 г. работи в авиокомпания „Балкан“, изминавайки целия път от редактор във ведомствения вестник „Полет” до вицепрезидент „Външни връзки и реклама” и говорител на компанията. От  2003 г. е почетен консул, а от 2018 г. генерален почетен консул на Кралство Тайланд в България. През 2016 г. е отличен с „Офицер на най-благородния орден на Тайландската корона” – една от най-престижните награди, връчвани от Кралството. От 2009 г. е съосновател и партньор в компанията за публични комуникации „ФАМА Консултинг“ , а от тази година е директор на Българския офис на „Американския еврейски комитет“ – най-старата неправителствена организация в света, основана през 1906 г.

Освен на сборника с разкази „Сънища”, Виктор Меламед е автор на книгата с детска поезия „В стаята с играчките“ (2017), посветена на любимите му внуци Виктор и Александър.
За корицата на „Сънища” е използвана творба на Греди Асса, чийто са и илюстрациите в книгата. Художественото оформление на корицата е на Дамян Дамянов. Следва откъс.

Пътешествието

Съпрузите Арнаудови бяха лидерско семейство. Те винаги заемаха обществената позиция, която в деветдесет процента от случаите съвпада с тази на властимащите, а в останалите десет – с тази на техния личен интерес. Доскоро ръководеха известна част от колегите в службата си, по-голяма част от съседите в жилищата, които бяха обитавали през годините, и безспорно всичките си роднини и по двете линии. Имаха удивителен синхрон в действията си, когато трябваше да поведат масите за „ленински съботник“, „ден без тютюнев дим“ или „гражданско неподчинение“ срещу премахването на незаконно построените гаражи в градинката зад блока, два от които, разбира се, бяха техни. Самите те, израсли в малки провинциални градчета на Северозапада, отдавна бяха прекъснали пъпната връв с родните места не само защото бяха успели да мотивират всичките си роднини да ги последват, а и защото считаха себе си за едни от най-активните строители на съвременния облик на столицата. Арнаудови гледаха на себе си като на истински столичани, нотабили, и това допълнително мотивираше тяхното лидерско самочувствие и поведение.
Макар и пенсионери от няколко години, те продължаваха да водят изключително активен обществен живот, който до такава степен изпълваше ежедневието им, че в него не оставаше никакво време за деца, внуци или други „лигавщини“.

Денят им започваше по традиция в ранни зори. С годините бяха ограничили съня си до физиологичния минимум от 5-6 часа на денонощие, затова и двете им деца побързаха да се оженят млади, за да избягат от безумния ред и дневен режим на родителите си! И след пенсионирането те не прекъснаха връзката си с учреждението, в което и двамата бяха прекарали повече от 35 години чиновнически възход. Сега Арнаудов беше председател на Клуба на ветераните, а съпругата му – главен секретар. Бяха получили една малка стая на последния етаж в престижна административна сграда в центъра на столицата за своите профсъюзни нужди, за която никой друг освен тях не притежаваше ключ, нито имаше право да влиза без разрешението им! Стаята, оборудвана с компютър, телефон и голяма старовремска метална каса, беше с класическото обзавеждане на късния учрежденски соц, така близък по дух и манталитет на лидерското семейство.
Далеч преди всички останали служители в сградата Арнаудови започваха своя ден с преглед на печата, писане на писма и прошения до членовете ветерани и ръководството на учреждението за финансова подкрепа на пълния с инициативи график на клуба. Следваше обилен обяд в стола на ведомството, който заместваше и вечерята, срещи със стари колеги и нови началници, бърз пазар само на най-необходимото от близкия внушителен супермаркет и накрая, но всяка вечер, преглед на финансовото състояние на семейството. Около 12 часа вечерта лампите в апартамента им изгасваха до 05.30 на другия ден, когато старият железен съветски будилник известяваше с двете си камбанки часа за ставане.
Арнаудови имаха добри спестявания. Навремето бяха дали по 10 000 лева на всяко от децата за сватбите им и с това смятаха, че са изпълнили родителския си дълг. Бяха отворили и детски влогове с по 1000 лева за първите внучета, кръстени, разбира се, на тях, но с повече не се ангажираха, макар че на бял свят се бяха появили и други внуци, в семейството бяха влезли нови роднини, а децата минаха през цялата въртележка на постсоциалистическия икономически модел. Арнаудови умело избегнаха фалита на банките от деветдесетте години, защото както и тогава, така и сега предпочитаха да държат парите близко до себе си и категорично не приемаха каквото и да е банково коопериране.
Чувстваха се все още млади и някак неусетно започнаха да си говорят за пътешествия и малко по-големи харчове за себе си! Бяха връстници, а и родени с разлика от няколко дни, така че години наред празнуваха рождените си дни заедно, винаги в съботата между двете дати. Скоро им предстояха две годишнини – рождените и годишнина от началото на съвместния им живот. Тези поводи си струваха едно по-екзотично пътуване, едно „леко разпищолване“ (любим израз на госпожата) и бюджет от няколко хиляди, който щеше да бъде отнесен в перо „семейни придобивки“.
Арнаудови не бяха новаци в пътешествията. Като активни членове на Българския туринг клуб в годините на социализма, те имаха навъртени из Източна и Западна Европа повече от 10 000 километра с първия си автомобил шкода „Октавия“. После смениха шкодата с лада, ладата – с опел „Кадет“, втора ръка от Швейцария, а от няколко години отново се возеха на шкода, само че „Супърб“, която повечето време стоеше в единия от двата гаража зад блока и навърташе на година не повече от 3-4 хиляди километра.
Колата си е кола, но за това пътешествие, което бяха замислили, тя не можеше да помогне! Ставаше дума за голямо пътуване, на повече от 8000 километра от България, до място, което можеше да се достигне само с 11-часов полет над 9 държави (това Арнаудов беше установил, гледайки картата на полета в един специален сайт). Твърде сериозно начинание за техния иначе лимитиран начин на живот в последните години.
Тайланд! Ето кое бе възбудило апетита за приключения на достойното семейство и в последните няколко месеца изпълваше техните дни и нощи с организацията и проучването на маршрута!
Бяха решили да са в Банкок в съботата между техните рождени дни и да честват празниците в ресторанта на хотела, избран прецизно след няколкомесечна селекция на всички сайтове за хотелски резервации и изчетени стотици мнения на туристи от цял свят. Няколко дни в града на златния Буда с обиколка на двореца, храмовете и каквито музеи има, после две нощи в курорта на греха Патая, искаха да посетят шоуто на травеститите, отново за два дена в Банкок – шопинг из пазарите и разходка с лодка по река Чао Прая и накрая – една седмица на Пукет за пълен релакс и зареждане на батериите. В подготовката на това пътуване, както обикновено, не се довериха на никого. Обследваха десетки туристически сайтове, прочетоха де каквото имаше като информация за държавата и курортите, които искаха да посетят, и съвсем дискретно свериха своята информация с тази на бивши колеги, които вече бяха посетили Кралството, но с организирана екскурзия и чартърен полет. Боейки се от завистта на хората и излишни въпроси за тяхното финансово състояние, не искаха да съобщават на никого къде отиват. Разправяха, че ще навестят родните си места, където бяха оставили къщи, отдавна необитавани от никого и за които уж щяха да се погрижат. Нямаше да има въпроси, нито амбиции от някого да ги последва.
Конспирацията в начинанията бе част от житейската философия на семейството. Даже децата им, особено след като излетяха от фамилния дом, бяха прибавени в графа „другите“ – тези, които трябваше да бъдат държани настрана от семейните дела. „Другите“ на практика бяха всички освен тях двамата. Затова Арнаудови не казаха на никого какво смятат да предприемат. Обявиха две седмици ваканция за Клуба на ветераните, казаха на близките си, че заминават на село, помолиха съседите да поливат цветята, които предвидливо бяха изкарани на площадката пред апартамента им, и отлетяха.
Петнадесет дни по-късно на летището Мария Арнаудова кацна сама. С подпухнали от плач очи, отслабнала и съсухрена като запечен чироз, прегърбена, тя едва довлече до таксито голям куфар и пътна чанта.