„По моя начин” – официалната автобиография на Димитър Бербатов

Най-ярката футболна звезда на България през 21 век разказва от първо лице за футболното щастие, успехите, трудностите, близките…

Вдъхновяващата история на едно обикновено българско момче, стигнало до върховете на световния футбол, е разказана в близо 500 страници. Написана честно и неподправено, тя дава отговори и буди размисли. В нея Димитър е открит както никога досега и със сигурност има с какво да изненада и своите фенове, и своите отрицатели. Изданието на „Сиела“ съдържа непубликувани до момента снимки от личния архив на футболиста, а автор на предговора е самият сър Алекс Фъргюсън.

Димитър Бербатов е записал името си със златни букви до  най-големите в българския футбол. Головете му за първия отбор на България са 48 и по този показател нападателят оглавява класацията на най-резултатните голмайстори в националния отбор за всички времена – рекордьор със 7 пъти №1. Тръгнал от „Пирин” (Благоевград) и ЦСКА (София), преминал през три от най-силните първенства в света – Бундеслигата, английската Висша лига и френската лига 1, Димитър и там оставя незаличими следи – както в статистиката, така и в сърцата на феновете с брилянтните си отигравания.

Двукратен шампион на Англия, през третия си сезон в „Манчестър Юнайтед" (2010/11) Бербатов е сред водещите играчи в своя отбор и в Premier League. Той е с основна заслуга за шампионската титла за сезон 2010/11, когато става и голмайстор на Висшата лига, а Асоциацията на професионалните футболисти (PFA) го избира в идеалния отбор на годината. Той е първият футболист в историята на „Манчестър Юнайтед” от Втората световна война насам, който отбелязва хеттрик на „вечния враг" „Ливърпул”. В историята на Висшата лига влиза като първия чужденец и четвъртия футболист изобщо, вкарал 5 гола в един мач. Отбелязва три хеттрика – едва трето подобно постижение в цялата история на английския футбол.

Но това, с което милионите му фенове по света още го помнят, е „неговият начин” да играе тази велика игра – интелигентно и със способност да импровизира, с отличния му нюх за пласиране, с техниката на владеене на топката, перфектните пасове и играта с глава, както и джентълменското поведение на терена. През годините нападателят нееднократно вдига стадионите на крака с бляскави отигравания.

На 7 април 2008 г. звездата учредява фондация „Димитър Бербатов” с мисия да подпомага талантливи български деца да развиват своя потенциал в сферата на спорта, изкуствата и науката. През 2012 г. „за забележителната работа на неговата фондация" е избран за посланик на ЮНЕСКО. Следва откъс.

Вечерта на 8 декември 2009 г. „Манчестър Юнайтед“ гостуваше на „Волфсбург“ в Шампионската лига в мач за първото място в групата. Докато моите съотборници се подготвяха за мача, аз сутринта на същия 8 декември 2009 г. постъпих в „Йоркшир клиник“, за да ме оперират. Умрял от страх. При други обстоятелства докторът щеше да дойде с мен, но сега беше във Волфсбург, нямаше кой да ме придружи. Още рано сутринта се събудих нервен. Станах. Първата ми мисъл беше да проверя крака. Сякаш се чувствах по-добре. Истина ли беше, или си внушавах, защото така ми се искаше?

От „Манчестър Юнайтед“ ми изпратиха шофьор да ме закара. Блъсках си главата с размисли и си тествах коляното. И така половин час. Колкото повече приближавахме, толкова повече се разубеждавах. Но ако сега се откажех, а от утре болките пак се появяха и само бях закъснял за неизбежното? Влязох в клиниката. Регистрирах се. Отведоха ме в стая, в която трябваше да изчакам да ме вземат за интервенцията. Оставиха ме сам. Бях пред припадък от раздвоение. Крачех напред-назад из стаята и правех всевъзможни движения, за да видя дали коляното ми ще ми създаде проблем, дали ще ме заболи. Кляках, ставах, сгъвах, разтягах, имитирах удар по топка, нищо! Зарадвах се, но още повече се обърках и започнах да се съмнявам в правотата на решението си! Какво, по дяволите, става тук?! Набрах номера на човека, който беше в Германия, а повече от всичко ми трябваше тук: „Док, май се чувствам по-добре и не трябва да правим операция, не знам, объркан съм...“. Доктор Стийв Макнали винаги е бил голям пич, винаги насреща – за каквото и да е. По всяко време можехме да разчитаме на него. Докторът на „Манчестър Юнайтед“ си беше като част от семейството за всички нас. И в онзи момент реагира много спокойно и адекватно. Успокои ме: „Берба, каквото решиш ти. Ако прецениш, че си по-добре, не го прави. Ако в следващ момент се наложи, ще я направим. Не се чувствай задължен само защото вече си в болницата. Това е твоето здраве“. Затворих телефона на Стийв, стоях на стола в ъгъла на болничната стая. Часовникът отброяваше минутите. Знаех, че всеки момент вратата ще се отвори и ще дойдат да ме отведат за операция. Нямаше време, а аз трябваше да взема решение. Дали да се оперирам и да почивам 4 месеца, докато моят отбор играе без мен, или да се вслушам във вътрешния си глас, който все повече ми казваше да не го правя? Дали наистина всичко щеше да е наред! Влезе докторът, който трябваше да ме оперира: „Здрасти, Берба. Да тръгваме.“