Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 18 юли - 24 юли

1. Джеймс Патерсън. Откуп. Хермес

2. Камила Лексберг. Вещицата. Колибри

3. Адам Шел. Рапсодия в Тоскана. Сиела

4. Мария Пар. Вафлено сърце. Изида

5. Люк Фери. Красивата история на философията. Изток-Запад

Продължава...

Трилърът, който промени жанра завинаги

По „Психо” на Робърт Блох режисьорът Алфред Хичкок създава незабравимата си филмова адаптация, писъкът от която отеква в съзнанията на поколения зрители

Тя бе изгубена в бурята бегълка. Просто едно момиче с мечти, което се изкуши да вземе чужди пари, а после обърка пътя. Тогава видя мотела – тъмен и заплашителен, но и единственото място, където можеше да се подслони. Може би трябваше да почине малко, за да осмисли положението си и да намери изход.
Тя отвори вратата и пристъпи към мотела. А там… там я чакаше Норман Бейтс.

Новото издание на „Психо” в превода на Николай Аретов предлага Сиела. Робърт Албърт Блох е роден в Чикаго през 1917 г. От малък е голям поклонник на творчеството на Хауърд Лъвкрафт, с когото даже си кореспондирал. Първият си разказ "Lilies" публикува в полупрофесионалното списание "Marvel Tales" през 1934 г. В периода 1935-1945 г. е публикувал над сто разкази на ужасите и фентъзи в различни списания (някои в съавторство с Хенри Катнер. През 1945 г. участва като сценарист в създаването на популярното радиошоу "Stay Tuned for Terror". Първата му книга е издадената във Великобритания брошура "Sea-Kissed" (сборник, 1945). През същата година издателство "Arkham House" издава голям том с разкази на Блох "The Opener of the Way".

През 50-те години Блох продължава да публикува разкази, един от които, "That Hell-Bound Train" (1958), е удостоен с премията "Хюго". През 1958 г. излиза първият му роман "This Crowded Earth". Следващият му роман, "Psycho" (1959), става основа за класическия едноименен филм на Алфред Хичкок. В по-нататъшната си работа Блох продължава да сътрудничи с Холивуд и през 60-те и 70-те години взема участие като сценарист в работата над 15 филма. В края на 70-те активно пише романи на ужасите.

През 1975 г. е удостоен с "World Fantasy Award" за принос във фантастиката, през 1990 г. със същата формулировка му е връчена премията на Брем Сток (с която е удостояван още три пъти - за автобиография, за повест и за сборник с разкази). През 1984 г. Блох е удостоен със специалната премия "Хюго" за полувековната си дейност в областта на фантастиката.

През август 1994 г. Робърт Блох публикува собствения си некролог. "Locus" нарича това "шега на човека, който цял живот е писал за смъртта". Но точно след месец Блох умира от рак в Лос-Анжелис. Следва откъс.

Норман Бейтс чу шума и потръпна.

Сякаш някой потропа по прозореца.

Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола.

Продължава...

Юлия Кръстева през превратностите на времето в „Пътувам себе си”

Разпознаваема чужденка, близка непозната, спокойна бунтарка?

Една съдба, едно перо. „Мултивселена“ – както се изразява Юлия Кръстева.  В книгата „Пътувам себе си” бележитата френска интелектуалка  споделя своя живот, „пътувайки себе си“ през превратностите на времето.

„Пътувам себе си“ (Колибри, превод Красимир Кавалджиев) има формата на диалог, простира се на границата между биографичния жанр и психологическото изследване. Разказва за детството в комунистическа България, ученето, изгнанието, срещите по пътя, любимите хора, брака със Солерс като „едно от изящните изкуства”, сина Давид, работата, множеството пътувания, Китай, книгите, фройдистката психоанализа, феминизма по стъпките на Симон дьо Бовоар, поезията, хората с увреждания. И, разбира се, за преподавателската дейност във Франция и като гостуващ професор в редица американски университети. От всичко това са произтекли изпитания, трудове, болка…

Юлия Кръстева е превърнала броденето във витално движение, тъгата – в прозорливост, наклонността към изкуството и литературата – в грижа, в наклонност към другия. Читателят ще може не само да проследи изпълнената с паметни събития, зашеметяваща кариера на една от най-изявените българки, оставила ярък отпечатък върху развитието на световната научна мисъл, да вникне във възгледите й за политиката и процесите в обществото, но и да се докосне до интимния свят на майката, съпругата, човека.

Юлия Кръстева е родена в Сливен през 1941 г. След като завършва френска филология в Софийския университет, през 1965 година заминава с френска стипендия за Париж, където работи в тясно сътрудничество с видни мислители като Ролан Барт, Емил Бенвенист, Люсиен Голдман, Жак Лакан, Жак Дерида и много други.

Още в първата си книга „Семиотика. Изследвания за семанализ“ (1969) Юлия Кръстева установява един парадокс: художественият текст се вписва в езика, но същевременно се позиционира и срещу него, преобразява го. В докторската си дисертация на тема „Революцията в поетическия език“ (1974) тя настоява за прилагане на психоаналитичната теория към езика и литературата. Участва в авангардното списание „Тел кел“, основано от съпруга й – видния френски писател Филип Солерс. Оттогава досега творчеството на Юлия Кръстева наброява множество изследвания в областта на психоанализата, структурната лингвистика, семиологията, философския феминизъм и литературознанието, както и няколко романа, част от които са преведени на български.

Самюел Док е френски клиничен психолог и писател. Първият му роман, „Апокалипсисът на Йонатан“ (2012), е добре приет от читателската публика и от критиката. Широк отзвук намират написаните в съавторство изследвания „Новият сблъсък на поколенията“ (2015) и „Новата неудовлетвореност от културата“ (2017) по аналогия с известното съчинение на Фройд. От 2012 г. е колумнист в „Хъфингтън Поуст“. Следва предговорът му към книгата.

Юлия Кръстева – едно „другаде“ тук, в нашия свят

Никога няма да забравя нашата среща. Лице с високи скули, проницателен поглед, широка усмивка. Елегантна, себеовладяна, без да е напрегната – харесва ми силата, която струи от нейното присъствие. Приема ме в дома си – мен, магнетофона ми, въпросите ми. Пием китайски чай в този тих и светъл апартамент. Тя си спомня, аз я подтиквам. Книгата се пише от двама. Тя ме впечатлява и това я забавлява, аз връщам теоретичката към нейните преживявания, емоции, тя играе играта, или пък не, продължаваме нататък. Хуморът ѝ ми допада, смеем се и това споделяне стопява едва забележимата меланхолия на автобиографичното упражнение.

Обсипаната с титли и почести интелектуалка съживява спомени, преосмисля своето „пътуване“ заедно с мен. Строга? Съвсем не. Съсредоточена, по-скоро взискателна. И стеснителна. Силно присъстваща.

Продължава...

Връхлита ни „Слънчева буря“ на Оса Ларшон

Полярна нощ в далечния шведски Север. Оскверненото тяло на млад пастор лежи върху пода на църквата, която сам е основал. А в черното небе над малкия град висят яркоцветните спирали на Северното сияние... „Биде вечер, биде утро, ден първи.“

Смразяващо начало на смразяващ роман, първият на известната днес Оса Ларшон, който ѝ донася престижната награда на Шведската академия на криминалните автори за литературен дебют и я превръща в международна литературна сензация.

За първи път на български излиза „Слънчева буря“ от шведската авторка, чиито книги вече са преведени на повече от 20 езика.. Със „Слънчева буря“ (Емас, превод Радослав Папазов) се поставя началото на поредица случаи, а в центъра им е адвокатката Ребека Мартинсон.

Полярна нощ в далечния шведски Север. Оскверненото тяло на млад пастор лежи върху пода на църквата, която сам е основал. А в черното небе над малкия град висят яркоцветните спирали на Северното сияние...

Сана Страндгорд, сестрата на харизматичния евангелистки пастор, има злощастието да го открие и бързо попада на челното място в списъка със заподозрени на нетърпеливите да разрешат случая разследващи. Убитият е бил значима личност в Коруна, изградил от основи внушителната църква и привлякъл множество последователи... или членове на култ?

Отчаяна и лабилна, Сана търси помощ от отчуждената си приятелка Ребека Мартинсон – вече успешна адвокатка в голяма кантора в Стокхолм. Макар и неохотно, Ребека се съгласява да се завърне в Коруна, градчето, което позорно е напуснала преди години, и да започне собствено разследване. Ала бързо разбира, че сенките на миналото не са се разсеяли.

Заварва стена от нежелание за съдействие, сякаш са раздадени инструкции, едва функциониращата Сана не е от кой знае каква помощ, а главният прокурор по случая е движен от задкулисни политики. Обземат я старата вина и негодувание... Единствен лъч светлина е решителната полицайка, впрегнала вродения си нюх в търсене на истината.

Продължава...

„Любов и разруха“ с музата на Хемингуей

Роман, вдъхновен от драматичната съдба на една жена със смели мечти и визия

„Любов и разруха“ е новият исторически роман от авторката на „Парижката съпруга“ и „Лейди Африка“ Пола Маклейн (Обсидиан, превод Надя Баева). През 1937 г. двайсет и осем годишната Марта Гелхорн заминава за Мадрид да отразява Гражданската война за американската преса.

Това е опасно начинание, но и нейният шанс да докаже писателския си талант в сфера, доминирана от мъжете. И там, в Испания, тя се влюбва в Ърнест Хемингуей, който също е военен кореспондент.

В сгъстяващите се сенки на Втората световна война пламенната връзка на Марта и Ърнест е вдъхновение за творчеството им. Но след огромния успех на „За кого бие камбаната” те вече не са равностойни партньори.

Марта е изправена пред дилемата: или да се примири с ролята на съпруга на големия писател, или да рискува да го загуби и да гради кариерата си. Изборът ѝ ще разбие сърцата им.

Ърнест никога не ѝ прощава, че го е напуснала, но независимата Марта отказва да бъде бележка под линия в биографията му. До края на живота си тя е в центъра на най-опустошителните конфликти през ХХ в. Следва откъс.

Следващата голяма война препускаше към нас с ужасяваща скорост, а Испания беше на колене. Чувствах се толкова съкрушена, отчаяна и безсилна, та неочаквано за себе си взех, че писах на Ърнест. Пратих телеграмата не до дома му в Кий Уест, а до любимия му бар „Мърляча Джо“, сигурна, че ще стигне до него, както и стана.

– За последен път – казах му, когато се свърза с мен по телефона в Сейнт Луис. – Всичко отива по дяволите и трябва да сме там.

Чух, че гласът ми трепери, и нямаше начин да не го изплаша. Сама себе си плашех. Бях подготвила куп аргументи и никак не се свенях да умолявам, но той само каза:

– Щом пристигнеш в Барселона, извести ме и ще те намеря.

Мигом се почувствах по-стабилна, сърцето ми спря да блъска. Отново можех да дишам.

– Добре – отговорих му. – Така ще направя.

Продължава...

Хелън Ръсел: Най-щастливото място на земята не е Дисниленд, а Дания

„Така го правят датчаните“ или истинската Дания в забавен и детайлен разказ от първо лице

Какво си представяте, когато чуете Дания? Малка северна страна, покрита със сняг, където хората често ги убват... Дълги, тъмни зими, маринована херинга и Лего.

Журналистката и типична лондончанка Хелън Ръсел ще разбие клишетата за тази всъщност толкова толерантна, равноправна и щастлива нация. След като пред нея се открива възможност да живее една година в Дания, тя веднага започва да проучва малката скандинавска държава.

Представата й за мрачно и студено място е разбита и тя се впуска в щателно и задълбочено изследване, което обхващa всички сфери на живота в страната. И открива нещо удивително: най-щастливото място на земята не е Дисниленд, а Дания.

Със страхотно чувство за хумор Хелън ни въвлича в датската култура, но и в личната си, изпълнена с емоционални моменти история, която завършва с най-неочакван, но силно желан резултат.

Каква е формулатаза техния успех? Дали викингите се раждат щастливи или се научават да бъдат такива? Хелън решава, че има само един начин да разбере: ще даде шанс на Дания за една година и ще се опита да разкрие рецептата за очарователния живот по датски.

От грижата за децата, образованието, храната и интериорния дизайн, данъците, сексизма и странното влечение към изгаряне на вещици, „Така го правят датчаните“ (Ера) е забавно и трогателно пътешествие, което ни припомня, че тайната на щастието обикновено се крие в простите неща.

И че все пак датчаните не винаги го правят по-добре!

Продължава...