Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 8 август - 14 август

1. Луиз Пени. Измамна светлина. Софтпрес

2. Жил Льогардиние. Дотук с издънките! Хермес

3. Пол Ливайн. Кофти късмет. Бард

4. Исабел Алиенде. Отвъд зимата. Колибри

5. Ювал Ноа Харари. Sapiens. Кратка история на човечеството. Изток-Запад

Продължава...

С Даниъл Силва в „Къщата на шпионите“

Шпионинът-художник Габриел Алон в нова история за алчност и изкупление на фона на най-сериозния конфликт на нашето време

Даниъл Силва през 1994 г. започва да пише първия си роман „Невероятният шпионин“, който изненадва критиката и влиза в бестселъровите класации. Преди това работи като журналист, кореспондент за Близкия изток, пътува непрекъснато в района и отразява ирано-иракската война, терористичните актове и политическите конфликти. По-късно се връща във Вашингтон и започва работа за Си Ен Ен. В продължение на 5 години е член на новинарския екип.

Силва напуска Си Ен Ен през 1997 г., за да се отдаде изцяло на творчеството си. Автор е на книгите „Английският убиец“, „Изповедникът“, „Смърт във Виена“, „Предателят“, „Портретът на един шпионин“, „Падналият ангел“, „Московска афера“, „Крадецът“, „Аферата Рембранд“, „Английското момиче“, „Агентът“, „Английският шпионин“, „Черната вдовица“ и др.

В „Къщата на шпионите“  (Хермес) терористи от „Ислямска държава“ извършват кървав атентат в сърцето на Лондон – централния квартал Уест Енд. На пръв поглед атаката изглежда безупречно замислена и изпълненa, но има едно слабо звено: мароканецът, осигурил оръжията, с които е извършен атентатът.

Следата отвежда Габриел Алон, който наскоро е оглавил израелското разузнаване, и екипа му до Южна Франция и дома на Жан-Люк Мартел и Оливия Уотсън. Красивата бивша манекенка се преструва, че не знае, че Мартел дължи огромното си състояние на наркобизнеса. Той, от своя страна, най-безцеремонно сключва сделки с хора, които целят унищожението на Западния свят. Заедно, под вещото ръководство на Алон, те ще се превърнат в неочаквани герои в глобалната война срещу тероризма.

Легендарният шпионин се впуска в шеметно пътешествие от бляскавото крайбрежие на Сен Тропе до най-бедните предградия на Казабланка. Той ще трябва отново да се изправи срещу мозъка на „Ислямска държава“ – Саладин, в един разказ за алчност и изкупление на фона на най-сериозния конфликт на нашето време. Следва интервю с Даниъл Силва.

В „Къщата на шпионите“ се преплитат много разнообразни теми – изкуство, шпионаж, тероризъм... Много интересен микс!

Освен че работи за разузнаването, Габриел Алон се интересува и от изкуство. Това интригуващо раздвоение в личността му прави историите различни. То определя тона на поредицата и благодарение на него книгите се харесват дори на хора, които по принцип не биха чели трилър, свързан с международен шпионаж.

Продължава...

Получаваме „Шпионско наследство“ от Джон льо Каре

Авторът на прочутата трилогия „Карла” се застъпва за Европа в най-новия си роман

„Шпионско наследство“ (Колибри, превод Венцислав К. Венков) е изкусно усукана шпионска история, поредно доказателство, че Джон льо Каре е ненадминат в този жанр.

Пенсионираният агент и бивше протеже на Джордж Смайли, Питър Гилам, който живее във Франция, е призован в Лондон да даде обяснения за операция „Уиндфол“ и за своите и на британското разузнаване действия, довели преди години до смъртта на Алек Лиймас и Дорис Гамп.

Препращайки към по-ранни романи на писателя, историята отново повдига въпросите за морала, за патриотизма, за средствата, с които се постигат на пръв поглед благородни цели, като главният герой прави критична преоценка на методите на своите началници и на собственото си минало.

Джон льо Каре е литературният псевдоним на Дейвид Корнуел – едно от най-уважаваните имена в света на шпионския трилър. Полифонични романи като „Най-търсеният човек” и „Изменник по вкуса ни” се концентрират върху сложните междуличностни отношения на персонажите, въпросите на международната сигурност, опасността от тероризъм, религиозната нетърпимост и неопатриотизма. „Екипът на Смайли“ е триумфалният завършек на знаменитата трилогия Карла, която включва романите „Дама, поп, асо, шпионин“ и „Достопочтеният ученик“.

В радиоинтервю от септември 2017 Льо Каре обяснява, че една от причините да напише „Шпионско наследство“ е желанието му „да се застъпи за Европа“ в навечерието на референдума, завършил с т.нар. Брекзит.  Повечето произведения на Джон льо Каре имат талантливи филмови адаптации. Следва откъс.

Предлагам ви – в рамките на личните ми възможности – правдиво описание на ролята ми в британската операция за дезинформация с кодово название „Уиндфол“, проведена срещу източногерманската разузнавателна служба Щази в края на петдесетте и началото на шейсетте години и довела до смъртта не само на един от най-добрите английски тайни агенти, с които съм имал възможността да работя, но и на невинната жена, заради която той пожертва живота си.

Професионалният служител в разузнаването не притежава по-силен имунитет към човешките чувства в сравнение с останалата част на човечеството. Много по-съществена за него е степента, до която съумява да ги потиска – в реално време или, както в моя случай, с петдесетгодишно закъснение. Само допреди два месеца, заслушан нощем от спалнята на моя дом – усамотената ми ферма в Бретан – в мученето на кравите и в кокошите свади, успявах решително да отблъсквам обвиняващите ме гласове, които периодически се мъчеха да нарушат съня ми.

Продължава...

Политкоректни приказки за лека нощ

Петко Тодоров

В изпълнение на Джеймс Фин Гарнър

„Да знаеш, скъпа моя, че на едно малко момиченце може да му се случи случка, ако се разхожда само през този лес – фамилиарно я предупредил вълкът” – Червената шапчица. Която отговаря: „Намирам сексистката ви забележка за крайно обидна, но ще я подмина заради традиционния ви статус на социален парий, съпровождан от непрекъснат стрес, допринесъл да формирате свой напълно жизнеспособен мироглед. А сега, ако обичате, трябва да вървя. Но тъй като статусът му на социален маргинал го бил освободил от робското придържане към линейното мислене, характерно за Запада, вълкът знаел пряк път за дома на бабата”.

В „Червената шапчица” от „Политически коректни приказки за лека нощ” на Джеймс Фин Гарнър (изд. „Фама+”, превод Павел Боянов).

Тази първа книга (1994) на американския сатирик Гарнър се води бестселър и има защо, даже да изглежда изненадващо. „Новите дрехи на царя”, „Трите прасенца”, „Пепеляшка” – 14 приказки. Шарл Перо обнародвал през 1697 г. приемлива версия на „Червената шапчица” от фолклорните варианти, братя Грим век по-късно – още по-приемлива, която познаваме от малки.

Развръзката по Гарнър: „Червената шапчица, бабата и вълкът осъзнали, че ги обединява обща цел. Те решили да основат алтернативно домакинство, основаващо се на взаимно уважение и сътрудничество, и оттогава заедно живеят в гората мирно и щастливо”. Той се гаври не със сюжета, а с неолибералния мейнстрийм.

Бива някой да разчепка парадоксалното равенство на нашенска почва между официалната неолиберална доктрина и снобизма на нейните носители. Голичък патос на адептите на края на историята в провинциалистка менталност. Твърде тежки станаха последните изречения.

Но ето достъпното обяснение на Гарнър: Татко мечок и Мама меца излапали Златокоска и Бебе мече възкликнало: „Мамо, татко, какво направихте? Мислех, че сме вегетарианци. Така е – оригнал се Татко мечок, - но винаги сме готови да изпробваме нови неща. Гъвкавостта е поредното благо на мултикултурализма”.

Продължава...