Книжен ъгъл

Ана живее чрез балета и балетът живее чрез нея – но тази съдба си има цена... във „Въртележката“ (Хермес, превод Таня Нейчева) на Йелена Бачич Алимпич. През трийсетте години на миналия век в бедно сръбско селце се ражда Ана. Усетът й към танца си проличава от най-ранна детска възраст, но баща й отказва да я изпрати на уроци по балет. Тогава майка й решава да избягат в Белград. Двете отиват в школата на известната балерина Клара Сич. Тя изпада във възторг от таланта на момичето и веднага го взема под крилото си.

Ана и майка й преживяват глада и лишенията по време на Втората световна война, но не се отказват от мечтата си. Изящната балерина с невероятен талант изминава трънливия път от затънтените чифлици до блясъка на Болшой театър. Следва низ от възходи и падения: награди, бурни аплодисменти, обожатели, световна слава и – за да се уравновесят везните на живота – сълзи, страдание и загуба. Защото всичко се върти в кръг и се връща към началото, подобно на въртележката от детството на Ана...

Йелена Бачич Алимпич е родена в Нови Сад през 1969 г. Завършва литература и сърбохърватска филология в университета в Нови Сад.

Работила е като журналист и редактор на документални телевизионни поредици. Била е редактор в медийната компания „Колър Прес Груп“ и водещ в популярната телевизия „Пинк“. Отличена е с редица награди за телевизионна журналистика.

Истинско щастие и призвание обаче Йелена намира в писането. Дебютният й роман „Въртележката“ се появи на пазара през 2010 г. и девет години по-късно продължава да е в сръбските класации за бестселъри. Книгата е преведена на македонски и турски и продадена в над 50 000 екземпляра. Голямото сръбско издателство „Лагуна“ я пуска на пазара и в луксозно издание. Следващите й романи също стават бестселъри. „Сватбената нощ“ – първа част от трилогията „Наказание за греха“, излиза в първоначален тираж от 30 000 екземпляра. Този нов рекорд затвърждава позицията на Йелена Бачич Алимпич като най-продаваната и обичана съвременна сръбска авторка, наричана от издателите си „бижуто на Лагуна“. Следва откъс.

В живота й имаше прекалено много от всичко. Цветове, аромати, звуци, радост и тъга. Докато лежи в стерилната бяла болнична стая и с всяка вена на своето същество усеща как животът изтича от нея, в едно скрито кътче на съзнанието, запазено за най-прекрасните спомени, изплуват образи от ранното й детство. А тя, разкривайки се с всеки следващ образ, се върти и смее, приканва я да се повози за последен път, преди да си отиде. О, да, въртележката. Толкова светла, пъстра и жива, завърта в кръг всички скъпи лица от историята на нейния живот. На бялото конче, зад чаената чашка, патето и количката, със загрубели и възкриви крака, седи мърляво, усмихнато, босоного момиченце с чорлава коса и големи бадемови очи. Не спира да се удивлява. Гълта въздуха и усмивката й става все по-широка, докато въртележката завърта своя кръг и мелодията си във вечността...

- Как сме днес, госпожо? Денят е прекрасен, а вие ми изглеждате по-добре от вчера – весело чурулика младата болногледачка. Ана с усилие обръща глава в посоката, от която се носи жизнерадостният глас, и се насилва да се усмихне.

- Не е толкова зле... – опитва се да изрече възможно най-любезно, а сърцето й се сковава при мисълта за неминуемото, което вече наближава. – Да, наистина не е толкова зле. Мисля, че ракът е изял черния ми дроб, единия бъбрек и далака, а останалото си го оставя за десерт – дори прави опит да се пошегува. За миг забелязва следа от съжаление в очите на младата болногледачка, а това е последното, което й е нужно в такъв момент – съжаление. Всичко друго е по-добро от това лъжовно чувство, което е толкова далеч от истината.

Докато сестрата забързано се върти около системата, сменя банката и проверява мониторите, които потвърждават, че сърцето в гърдите й все още тупти, подобно на крадец, готов да открадне последния й дъх, тя затваря очи и отново вижда бялото конче с помпоните, нашарено в цветовете на дъгата, и момиченцето с големите бадемови очи.

В края на трийсетте години на миналия век баба Дара беше прочута нашир и надлъж, познаваха я из цялата страна. Въртележката я беше прославила. С помощта на брат си Данило, вуйчото на Ана, чиновник с връзки във Виена, като че ли с някаква магия беше успяла да докара въртележката чак от далечна Русия. Всъщност, както обикновено се случва, движещата сила и за тази работа беше любовта. Ако не беше Наталия, далечната руска любов на дядо Данило, въртележката никога нямаше да бъде част от Аниното детство. По нечист начин, с политически връзки и „полезни“ приятели Наталия косвено беше белязала цялото детство на Ана. Дори и това, че по-късно тя напусна Данило и избяга с един много по-млад офицер от австрийската гвардия, не помрачи светлите й спомени за красивата рускиня.

Баба Дара обичаше Ана с проста, понякога груба и немарлива любов. Майка й Ленка не харесваше свекърва си, а от лятото, което Ана прекарваше при Дара на въртележката, изпитваше ужас. Ленка произхождаше от добро градско семейство и беше образована и щастлива млада жена, докато през един късен летен следобед на въртележката Стеван, бащата на Ана, не й завъртя главата. Нито заплахите, нито обещанията, нито плесниците на нейните родители не я отказаха от намерението да се омъжи за Стеван, този „човек без перспективa“, както го наричаше баща й. Едва по-късно, когато дъждовете безброй пъти бяха отмивали прахоляка от въртележката, тя разбра, че баща й е бил прав и че любовта понякога не е достатъчна или поне не е всичко в живота. Не можеше да се върне назад, но искаше по-добро бъдеще за единствената си дъщеря. Докато раждаше Ана в мъки, обеща пред себе си, че ще направи всичко, за да може малкото й момиченце да има такъв живот, за какъвто тя само можеше да мечтае.

Още от петгодишна Ана танцуваше на музиката от радиото и грамофонните плочи, които Ленка беше донесла скришом като чеиз – Чайковски, Щраус, Моцарт... Те отвеждаха детето в далечната страна на мечтите, на световните балетни сцени. Като гледаше прекрасното си момиченце, Ленка трескаво обмисляше как да опази този уникален усет към танца, как да обясни на дъщеря си, че талантът й е огромен и че той не трябва да остава тук, в банатската пустош, в сянката на неуспешния брак и пъстрата въртележка. Беше чувала, че в Белград имало някоя си госпожа Клара, която учела на балет момичета от заможни белградски семейства. Осъзнаваше факта, че нейното момиченце, родено в едно стопанство край Таванкут, няма препоръки, достойни за балетната школа на госпожа Клара; и все пак беше решена на всяка цена да стигне до големия град и да отвори вратата към света на музиката, театъра и изкуството за любимото си дете, „принцесата на махалата“, както често на шега я наричаха местните голтаци.

Докато болните й кости уморено помръдват под бялата болнична завивка, Ана с болезнена, изнемощяла усмивка си спомня онзи задушен летен следобед, когато нейната майка й съобщи плановете си...

О, колко смутена и уплашена беше само. Помни трескавия блясък в очите на майка си и нетърпението в гласа й, когато я вика да слезе от въртележката, защото двете трябва да си поговорят за едно „важно нещо“. „Важното нещо“ беше бъдещето на Ана. Тогава тя беше шестгодишна и за първи път изпитваше тайна симпатия към някого. Той беше момче от махалата с палави тъмни очи и бързи крака – Джордже. Гонеха се по въртележката, скачаха от едно конче на друго и така, докато Джордже не я настигнеше и не я дръпнеше за някоя непослушна къдрица. Гледаше го крадешком как събира с баща си сено и гази бос из махленската кал. Тогава той беше на десет години и искаше да стане летец, като порасне. Казваше на Ана, че небето е негов дом, че птиците са му приятели, и тържествено й обеща, че когато се изучи за летец, най-напред нея ще поведе към висините.

В онзи задушен летен следобед, когато Ленка най-после успя да привлече вниманието й и я отведе до близката горичка до полянката, на която живееше въртележката на баба Дара, мечтите за полета и непознатите висини добиха съвсем различно измерение...

- Принцесо моя, трябва да поговорим... Ана, ти не си създадена за въртележката и да газиш из калта. Дъще, ти си прекрасно, умно, талантливо момиче и аз искам да се погрижа един ден да станеш известна, щастлива и богата. Няма да позволя да изгниеш в стопанството, да ставаш призори, за да нахраниш кокошките и да четкаш Риджан. Създадена си за един друг свят, който е далеч оттук. Решила съм да те заведа в Белград, в балетната школа на госпожа Клара. Ако те приемат, ще останеш да живееш там в интернат, а аз ще се старая да те посещавам възможно най-често. – Докато изричаше последните думи, гласът на Ленка стана много тъжен. Ана я гледаше с широко отворени очи, а малкото й сърчице блъскаше в гърдите като изплашена лястовица.

- Но, майко, аз не искам да ходя в големия град. Не искам да оставя теб, татко, баба Дара и... – като се сети за Джордже, от гърдите й се изтръгна стон. Ленка прегърна дъщеря си.

- Мила моя, още не съм говорила с баща ти. Мога само да си представя колко ще се ядоса. Сигурна съм, че ще се заинати, но този път ще му се противопоставя. Ана, миличка няма да позволя да тръгнеш по моите стъпки. Не искам мечтите ти да потънат в кал също като моите, искам само да бъдеш щастлива.

Разплакана погледна майка си, стисна зъби и избърса сълзите си с мърлява ръка.

- Добре, майко, а когато стана известна и богата, ти ще дойдеш да живееш с мен, нали? И ще ти купя красиви рокли и модерни сандали, и... – Думите на Ана преминаха в хлипане и тя хукна през полянката, колкото я държаха краката.

Същата нощ, будна и сама в леглото, Ана слушаше разправията между баща си и майка си. Слушаше грозните псувни, чуваше думи, за които дори не беше подозирала, че съществуват.

-Уличница! Хубаво ми казваше майка ми! Ние никога не сме били достатъчно добри за теб! Аз никога не съм бил достатъчно добър за теб! Сега искаш да отделиш Ана от мен, искаш да я превърнеш в уличница! Какво искаш? Какво изкуство? Ще я дърпат и щипят алчни, дърти, богати старци! Ще стане проститутка като теб! Махай ми се от очите! И да знаеш, Ана остава! Ще напусне само през трупа ми! А ти можеш да си вървиш! Махай ми се от очите! – крещеше Стеван.

Плачът на Ана се сля с риданията на майка й. Свита под дебелия колосан юрган в стаята си, тя трепереше с цялото си тяло. Затвори очи и чу божествена музика, видя волно синьо небе и бели яребици да се издигат към облаците. И полетя с тях. Погледна към земята и видя въртележката да блести на слънцето като златен ореол. Неспокоен сън заля фантазиите й.

Имаше чувството, че е спала само миг, когато от съня я изтръгна нежният майчин глас:

- Анушка, принцесо, моето момиченце, събуди се, събуди се, ангелче, стани, мила... – тя с усилие отвори клепачи и погледна към майка си:

- Мамо, защо ме будиш, още дори не е започнало да се съмва…

Майка й нежно я погали по челото и обсипа бузите й с целувки:

- Обличай се, щастие мое, ще говорим по пътя, трябва да тръгваме бързо.

- Да тръгваме ли? Мамо, къде отиваме? Къде е татко? – питаше Ана майка си, която нежно й помагаше да стане и да се облече.

Тихо се измъкнаха от къщата. Ана и до днес помни колко силно майка й я беше стиснала за ръката и как пристъпваха беззвучно. Скриха се зад ъгъла на кривата им уличка. Тя почти изпищя от изненада, като видя чичо Милойе и неговите петнисти коне, впрегнати в колата, а майка й притисна устата й с длан.

- Господин Милойе ще ни закара до Суботица, където ние с теб ще се качим на влака и тръгваме за Белград, както ти обещах. – Ленка спря, клекна пред дъщеря си и здраво стисна раменете й: – Ана, няма да те оставя, няма да се върна в стопанството. Ще си намеря работа, ще работя и ще направя всичко, за да изпълня обещанието, което ти дадох. Любов моя, ти ще успееш, ние двете ще успеем, трябва да ми вярваш!

- Ленка, побързай – прошепна господин Милойе, бащата на Джордже. – Знаеш колко рискувам. Ако Стеван се събуди, ще ни избие всичките, а ако моята Ружа разбере, никога няма да ми продума, хайде, побързайте...

И така те двете се качиха на колата, а Милойе подкара конете с едно звучно цъкване с език. Колелата заораха в селския път и Ана пое към света. След повече от час стигнаха до гарата. Ленка помогна на Ана да слезе от колата, свали очукания куфар до краката си и погледна Милойе с просълзени очи:

- Не знам как да ти благодаря...

Той свали шапка, почеса нервно глава и сведе поглед към земята.

- Ленка, когато дойде в нашата махала, знаех, че няма да останеш. Прекалено много се отличаваше от всички наши булки. По-фина, по-тиха и някак крехка. Не си ти за нашата дупка, и твоята Ана не е. Пази детето, пази и себе си, пожелавам ти цялото щастие на света – с дрезгав глас и тежки стъпки Милойе се обърна, подкара конете и изчезна в зората на онзи седми август 1938 година.