page contents Книжен Ъгъл: С Ерик-Еманюел Шмит в търсене на невидимия извор
Предоставено от Blogger.

С Ерик-Еманюел Шмит в търсене на невидимия извор

14.5.19

Новата книга на Ерик-Еманюел Шмит „Феликс и невидимият извор“ е част от Le Cycle de l’invisible, известен у нас като „Кръговратът на незримото“, една от най-успешните поредици в изобилното творчество на прочутия автор.

Тук, във „Феликс и невидимият извор“ (Ера, превод Гриша Атанасов), Шмит търси съкровищата от поезия и мъдрост в духовната традиция на анимизма, африканските вярвания, според които всяко нещо на света има душа, а душата на всеки човек е свързана със свой невидим извор на духовни и физически сили, който обикновено е скрит в неговите корени родно място, река, континент.

Героите на повестта са дванайсетгодишният Феликс и неговата майка Фату, които живеят в пъстрото, етнически разнообразно предградие Белвил. Тук майката държи кафене, населено с местни чешити и колоритни образи, описани с много хумор и топлина от Шмит, оттук започва тяхното пътешествие в търсене на невидимия извор... Следва откъс.

Мама държеше кафенето на улица „Рампоно”, в Белвил, тясна зала със стени с цвят на шафран, в която се събираха местните обитатели. Беше й хрумнало да нарече заведението „На бачкане”, така, когато някой постоянен посетител, облакътен на бара с телефон в ръка, говореше със съпруга, съпруг, колега или шеф, който го питаше къде се намира, можеше да отговори напълно искрено: „На бачкане!”
– Затова си стоят и консумират при мен. Никой не смее да им досажда или да ги вика, защото са „На бачкане”.
Мама умееше да назовава предметите, животните, хората. Благодарение на тази дарба обезвреждаше клопките на съществуването. Веднага щом отвори бистрото си, тя изтръгна табелката „WC” от съответната врата и залепи надпис „Усамотяване на спокойствие”. Котаракът на съседа бакалин, рижав рунтав разбойник, обичаше да лежи до касата и стряскаше клиентите, като кихаше по четири пъти в минута, а тя го прекръсти на Апчих, прякор, приет моментално от купувачите. Вече му пожелаваха „наздраве” през смях вместо да се дразнят като преди и се радваха, че Апчих киха, както повеляваше името му.

Бе продължила със спасяването на лесбийките от улица „Бисон”,  две яки трътлести трийсетина годишни жени, чиято неприкривана връзка предизвикваше злобни коментари от злите езици, каквито не липсваха дори в нашия квартал. Заради тях Мама прекръсти двете каки на Белот и Ребелот, израз, разпространил се бързо и предизвикващ спонтанни усмивки у срещащите двете жени на улицата, усмивки, на които те накрая започнаха да отвръщат. Кой сега можеше да си представи улица „Рампоно” без Белот и Ребелот? Биха се оплакали в кметството, ако те изчезнеха. Само чрез таланта си да назовава Мама беше направила двойката им колкото легитимна, толкова и забавна.
Подобно на добра фея тя разкрасяваше живота. Нейната дарба за думи бе излекувала от изолацията една абонирана за нашия бар, крехката госпожица Тран, очарователна евроазиатка с ириси като акажу, но твърде свита, за да влезе в отношения с когото и да било, която се отбиваше всеки ден, за да пийне напръстник саке. Една събота, когато госпожица Тран се бе промъкнала до тезгяха с игривото си кученце, което бе купила току-що, Мама я бе посъветвала да го нарече „Господин”.
– Господин?
– Господин! Послушай съвета ми.
Госпожица Тран се бе подчинила без да разбира, но оттогава мъжете се тълпяха около нея. Когато разхождаше кученцето си по улиците, пуснато от каишката, тя го викаше да се връща с остър глас: „Господин! Господин!” Следствие? Мъжете наоколо, помислили, че съблазнителната млада жена се обръща към тях, се притичваха, откриваха грешката си, прихваха, изчервяваха се, погалваха животното като не можеха да погалят госпожица Тран, после подхващаха разговор. Оттогава тя разполагаше с впечатляваща свита от претенденти, сред които, то се знае, един ден щеше да избере съпруг.
– Но моят шедьовър си ти, Феликс! – все повтаряше Мама.
Беше ме кръстила Феликс, убедена, че felix, име, което означава щастлив на латински, ще ми отреди вълшебна съдба.